Чрез никаква сила боговете не можеха да я принудят да последва лейди Катилара в стаята на болния й девер. Иста затвори капака, обърна се, отиде до леглото си. Зарови се под завивките.

Лежеше будна, ослушваше се.

След няколко трескави минути стана отново. Тихо пренесе едно столче до прозореца, седна и опря глава в желязната решетка, напрегнала взор. Бледа светлина от свещи се процеждаше откъм пролуките отсреща. По някое време загасна. Малко по-късно вратата се отвори наполовина, колкото да се промъкне стройна жена. Катилара се върна по стъпките си, слезе по стълбите. Не личеше да носи нещо.

Е, значи бе дошла да провери как се грижат за болника. Можеше да мине за нормално задължение на една господарка на замък, когато болният е от благороден произход, прославен офицер и толкова близък роднина и явно толкова високо ценен от съпруга й. Може би на лорд Илвин трябваше да му се даде някакво среднощно лекарство, някакъв цяр, предписан от лечителите. Имаше десетина възможни обяснения, всичките обикновени и логични.

Е, няколко може би.

Едно-две поне.

Иста изсъска през зъби и се върна в леглото си. Мина много време, преди отново да заспи.

За жена, обикаляла скришно посред нощ из замъка, лейди Катилара се появи в стаите на Иста твърде рано призори, изпълнена с бодро гостоприемство и намерението да завлече Иста в селския храм за сутрешните благодарствени молитви. С известно усилие Иста потисна неприятното напрежение, предизвикано от присъствието на младата маршеза. Когато стигна до отрупания със саксии двор при портата и откри, че Пежар държи коня й и я чака, вече беше късно да измисли някакво извинение. С уморени мускули, чувство на цялостно неразположение и настроение, което нямаше нищо общо с благодарността, тя се остави да я качат на коня. Пежар го поведе със спокойна стъпка. Лейди Катилара вървеше пеша начело на процесията, главата й бе вдигната високо, ръцете й леко се размахваха покрай тялото — че и пееше химн с придворните си дами, докато се спускаха по острите завои на опасната пътека.

Село Порифорс, застроено нагъсто зад портите си, определено се нуждаеше или от нови стени, или от мир, който да ги направи ненужни. Храмът също беше малък и стар, олтарите на боговете — най-обикновени дъгообразни ниши встрани от централния двор, а Кулата на Копелето бе от онези временни постройки, които се задържат противно на очакванията и желанието на всички. Въпреки това след службата старият свещен настоя да покаже на вдовстващата царина всички дребни съкровища на храма си. Ферда заръча на Пежар да придружи Иста, а самият той се извини, като каза, че няма да се бави дълго. Иста сви устни, оценявайки избора му на момент да изчезне.

В крайна сметка се оказа, че съкровищата не са чак толкова дребни, защото храмът се бе облагодетелствал щедро от множеството успешни походи на лорд Арис. Името на лорд Илвин също се появяваше често в ентусиазирания описателен разказ на свещения. Да, наистина, престъплението, приковало го на легло, било ужасно, ужасно нещастие. Уви, местните храмови лечители не успели да му помогнат, но все още имало надежда по-знаещи хора, повикани от по-големите градове на Ибра и Шалион, да направят някакво чудо, когато куриерите, пратени от лорд Арис, най-после успеели да ги доведат. Свещеният вече й бе разказал най-интересните, или най-потресаващи, зависи откъде го погледнеш, истории за произхода на местните благородници и бе захванал да й обяснява подробно строителните планове за нов храм в очакване на стабилен мир и под патронажа на марша и маршезата, когато Ферда най-после се върна.

Лицето му беше сериозно. Спря, колкото да коленичи за миг пред нишата на Пролетната дама, със затворени очи и мълвящи устни, преди да отиде при Иста.

— Моля да ме извините, просветени — безмилостно прекъсна монолога на свещения Иста. — Трябва да говоря с офицера си.

Двамата се върнаха при нишата на Дамата.

— Е, какво? — тихо попита Иста.

Неговият глас бе тих също като нейния.

— Пристигна куриер от лорд ди Карибастос. Няма новини за Фойкс или ди Кабон, нито за Лис. Поради това ви моля за разрешение да взема двамина от хората си и да ги потърся сам. — Хвърли възхитен поглед към лейди Катилара, която се бе нагърбила със задачата да доизслуша любезно свещения. — Вие очевидно сте в най-добри ръце тук. Ще ми отнеме само няколко дни да прескоча до Маради и да се върна — лорд Арис обеща да ни даде назаем добри, отпочинали коне. Предполагам, че ще се върна преди да сте готова да отпътувате.

— Аз… това не ми харесва. Не ми се иска да се лишавам от подкрепата ти в случай на нужда.

— Ако войската на лорд Арис не може да ви защити, какво повече би могла да направи моята шепа хора? — попита Ферда и изкриви лице в гримаса. — Боя се, че вече доказахме неспособността си. Царина, при други обстоятелства бих ви се подчинил без колебание. — Той сниши още повече глас. — Но не трябва да забравяме и за онова нещо с мечката.

— Ди Кабон знае по-добре и от двама ни как да се справи с въпросните усложнения.

— Ако е оцелял — навъсено рече Ферда.

— Сигурна съм, че е жив. — Иста реши, че не иска да обяснява откъде е сигурна. И което беше по-лошо, не можеше по същия начин да гарантира за състоянието на Фойкс.

— Познавам брат си. Той може да убеждава и да се налага. И да хитрува, ако първите му две умения не свършат работа. Ако… волята му не му принадлежи изцяло и в същото време може да черпи от интелигентността му… не съм сигурен, че ди Кабон ще успее да се справи. Аз мога. Имам си начини. — Лицето му просветля за миг, стоплено от широка братска усмивка.

— Хм — промърмори Иста. Способността на братята да убеждават, изглежда, беше фамилна черта.

— А да не забравяме и Лис — каза той.

Какво не трябваше да се забравя за Лис Ферда не уточни и Иста милостиво реши да не го пита.

— Много ми се иска да беше тук, това е вярно. — След миг добави: — И ди Кабон също. — Може би най-вече ди Кабон. Каквото и да беше намислил богът, младият свещен също беше набъркан в него.

— Тогава ще ми позволите ли да тръгна, царина? Посветен Пежар ще е в състояние да се погрижи за всичките ви нужди в този незначителен двор, сигурен съм. Самият той изгаря от желание да ви служи.

Иста остави тази дребна проява на кардегоска арогантност без коментар. Ако Порифорс беше обикновен провинциален двор, Ферда без съмнение щеше да е прав.

— Веднага ли искаш да тръгнеш?

Той сведе глава.

— Веднага, ако нямате нищо против. Ако има някакъв проблем, колкото по-скоро пристигна, толкова по-добре. — Тя смръщи мълчаливо чело и Ферда добави: — А ако няма, тогава ще се върна по-скоро.

Тя засмука неуверено долната си устна.

— А да не забравяме, както каза ти, за проблема с мечката. — Капан за лов на мечки, така беше казал богът. Неговият прокълнат домашен любимец, избягал. Нямаше смисъл и да се моли на бога за защита — ако той можеше да контролира директно онези от демоните си, които са избягали в света на материята, най-вероятно би го направил и не би допуснал божествената му слабост да зависи от човешката.

— Добре — въздъхна тя. — Тръгвай. Но се върни бързо.

В усмивката му се прокрадна напрежение.

— Кой знае? Може да ги срещна по пътя към Толноксо и да се върнем още преди да е мръкнало. — Той коленичи и й целуна признателно ръка. Само след миг плащът му вече се развяваше отвъд портите на храма.

Обядът, както скоро и с неудоволствие установи Иста, щеше да представлява истински банкет в чест на вдовстващата царина и щеше да се проведе на селския площад, с пълна програма чак до хора на местните дечурлига, които изпълниха подбрани песни и химни и усърдно, макар и не особено ритмично, демонстрираха местните танци. Лорд Арис не присъстваше. Замъка отсрамваше младата маршеза, с типичния си жизнерадостен стил, който явно много допадаше на гордите и нетърпеливи да угодят родители. Неведнъж Иста я улавяше как се заглежда по най-малките дечица с открит копнеж в очите. След като малките танцьори тропнаха за последно в нестроен ритъм и всичко живо се изреди да целува ръцете й, Иста най-после се озова на гърба на коня си, свободна да се махне от площада. Тайничко изтри в гривата на коня лепкавото приношение, оставено й в дар от бездомника с хремата. Вече почти се радваше да види коня. Почти.