— Чудесно, царина! — усмихна се Ферда, но усмивката му бързо повяхна и той се наведе по-близо над празния стол на маршезата. — Исках да ви питам. Сега, когато най-после сте на сигурно място и поне за известно време ще останете под закрилата на марша, дали не бихте ми позволили да потърся Фойкс, Лис и свещения?

„Не знам какво е това странно място, но «безопасно» не бих го нарекла“. Не можеше да го изрече на глас обаче. Идеше й да му нареди да приготви хората си и утре да тръгнат всички, начело със самата нея. „Не утре, тази вечер“. Непрактично, невъзможно. Неучтиво. Хората на Ферда бяха изтощени почти колкото нея. Половината им коне още бяха някъде назад по пътя с конярите на Порифорс, които ги караха към замъка на бавни преходи.

— Имаш нужда от почивка като всички нас — каза тя като някакъв вид компромис.

— Ще си почина по-добре, когато разбера какво е станало с тях.

Трябваше да признае логиката в думите му, но от мисълта да остане в капан тук без личния си ескорт направо я втрисаше. Намръщи се, несигурна как да реши тази безизходица, и в това време лейди Катилара се върна сред копринено шумолене на мястото си.

Лорд Арис я последва и се отпусна със зле прикрита уморена въздишка на стола си. Иста го попита дали е получил някакъв отговор на писмата си със запитване за липсващите членове на ескорта й. Той изслуша с изключително искрена симпатия, реши Иста, притесненията на Ферда за брат му, но каза, че според него е твърде рано за отговор. По мълчаливо съгласие никой не спомена усложненията заради мечешкия демон.

— Поне знаем, че Лис се е добрала до провинкара на Толноксо — възрази Иста. — Предупреждение за джоконците може да е получено и от друго място, но само тя знаеше, че и аз съм сред пленниците. А ако тя се е спасила, със сигурност е настояла да бъдат изпратени хора, които да потърсят брат ти, Ферда, и добрия ни свещен.

— Това е… така. — Ферда сви устни, разкъсван между успокоението и тревогата. — Стига да са се вслушали в думите й. Стига да са й дали убежище…

— Канцлерската куриерска служба със сигурност й е предложила подслон, дори ди Толноксо да не го е направил, макар че ако не е възнаградил куража й със съответното гостоприемство — както и молбата й за помощ по съответния начин, — със сигурност ще си има работа с мен. И с канцлер ди Казарил също, това ти го гарантирам. Благодарение на писмата на лорд Арис той скоро ще се знае къде сме. Ако Фойкс и другите намерят пътя си до Порифорс, докато ти тичаш да ги търсиш другаде, така или иначе ще ги изпуснеш. Във всеки случай едва ли смяташ да хукнеш в тъмното още тази вечер. Нека видим какъв съвет — или вести — ще ни донесе утрото.

Ферда трябваше да се съгласи с тези повече от разумни доводи.

Хладен здрач се спускаше над двора. Музикантите завършиха свирнята си, но този път след музикалната програма не последваха танци или театрално представление. Мъжете се погрижиха виното да не изветрее, след което дойде ред на заключителните молитви и благословии. Свещеният си тръгна куцукайки, подпрял се на ръката на младия посветен, последван от другите храмови служители. Офицерите на Арис се изредиха да се поклонят с известно страхопочитание пред вдовстващата царина, като, изглежда, смятаха за голяма чест позволението да коленичат и да целунат легендарните й ръце. Но начинът, по който се отдалечиха след това, с лица съсредоточени в очакване на обичайните задачи, припомни на Иста, че това е действаща крепост.

Докато Иста се изправяше, Катилара се спусна да я прихване за лакътя.

— Сега вече мога да ви заведа в стаите ви, царина — каза усмихната тя и хвърли кос поглед към Арис. — Не са толкова просторни, но… покривът е в по-добро състояние.

Храната и виното, трябваше да признае Иста, с общи усилия бяха разбили на пух и прах мисълта да тръгне където и да било тази вечер.

— Благодаря ви, лейди Катилара. Звучи добре.

Арис целуна официално ръцете й за лека нощ. Иста не можа да реши дали устните му са хладни, или топли, объркана от смущаващо тръпнещите отпечатъци, които оставиха след себе си по кокалчетата й. Във всеки случай не горяха като от треска, макар че когато маршът вдигна към нея ясните си сиви очи, нейното лице пламна.

Съпроводени от обичайното крякане на разприказвалите се придворни дами, двете с маршезата — беше я хванала под ръка — минаха през друг проход под галерията. Завиха още веднъж и минаха под друга редица сгради, докато не се озоваха в малък квадратен вътрешен двор. Вечерта още не беше угаснала, но първите звезди вече грееха във високия син небосклон.

Алея под каменни арки обикаляше двора, прекрасните алабастрови колони бяха покрити с фина резба на лози и цветя в рокнарийски стил…

Не беше зноен следобед, нито хладна среднощ с преполовена луна, но пак си беше същият двор от сънищата й, същият до последната подробност, запечатана в спомените й. Прималя й. Не можеше да реши дали е изненадана.

— Трябва да поседна — с изтънял гласец промълви тя. — Веднага.

Катилара погледна стреснато треперещата й ръка, после послушно я заведе при една от няколкото скамейки по края на двора и седна до нея. Изгладеният от времето мрамор под пръстите на Иста още пазеше топлината на деня, макар въздухът да захладняваше вече, омекнал. Тя стисна за миг каменния ръб, после се насили да се облегне и да си поеме дълбоко дъх. Това място, изглежда, бе постара част от крепостта. Липсваха вездесъщите саксии с цветя и само наследството на рокнарийските каменоделци разчупваше строгата му студенина.

— Царина, добре ли сте? — плахо попита Катилара.

Иста прехвърли наум няколко различни лъжи, а и истини, защо не — „Краката ме болят. Имам главоболие“. Накрая се спря на друго:

— Само да си почина мъничко и ще съм добре. — Изгледа разтревожения профил на маршезата. — Щяхте да ми казвате какво е повалило лорд Илвин. — С усилие на волята Иста възпря очите си да не погледнат към онази врата, в края на галерията вляво от стълбите.

Катилара се поколеба, смръщила силно вежди.

— Не толкова какво, колкото кой, според нас.

Иста вдигна вежди.

— Пострадал е при нападение?

— Определено. Цялата история е много неясна и сложна. — Тя вдигна поглед към придворните дами, които ги чакаха наблизо, и им махна да се отдалечат. — Оставете ни, моля. — Изчака ги да седнат на друга скамейка в отсрещния край на двора, достатъчно далеч, за да не ги чуват, после сниши поверително глас. — Преди три месеца от Джокона пристигна пролетното пратеничество, за да преговаря за размяната на пленници, за уреждането на откупи и за пълномощни писма, които да осигурят право на преминаване за техни търговци, въобще всички неща, които се уреждат при такива срещи. Този път обаче с обоза им пътуваше и един крайно необичаен дар — овдовялата сестра на княз Сордсо от Джокона. По-голяма негова сестра, омъжвана два пъти, доколкото разбрах, за някакви ужасни и богати стари джоконски лордове, които се държали с нея по обичайния за престарели лордове начин. Не знам дали е отказала да бъде пожертвана за пореден път, или пък пазарната й цена е паднала заради възрастта й — беше вече почти на трийсет. Макар че, в интерес на истината, все още беше доста привлекателна. Княгиня Умерю. Скоро стана ясно, че антуражът й си е наумил да я свърже в брачен съюз с брата на моя господар, в случай че той й се хареса.

— Интересно — неутрално отбеляза Иста.

— Моят господар реши, че това е добър знак, че може би така ще си осигури неутралитета на Джокона по време на задаващата се кампания срещу Виспинг. Стига Илвин да беше съгласен. А скоро стана ясно, че Илвин… е, дотогава не бях виждала друга жена да му завърти така главата, нищо, че той си даваше вид на незаинтересуван. Винаги го е бивало повече по щекотливите шеги, отколкото по захаросаните комплименти.

Щом Илвин бе само две години по-малък от Арис…

— Лорд Илвин… или е по-правилно да го наричам сер ди Арбанос? Женил ли се е преди това?

— Вече е сер ди Арбанос, да — наследил е титлата на баща си преди десетина години, доколкото знам, макар че името е било почти всичко, което е получил в наследство от него. Иначе не — на два пъти почти се е сгодявал, но преговорите се провалили. Баща му го бил посветил на ордена на Копелето за известно време, докато Илвин е бил съвсем млад, за да получи образование, макар че, по собствените му думи, теологията така и не му легнала на сърцето. Но годините си минавали и хората започнали да приказват. Това определено го дразнеше.