— От какво, богове, са тези синини? — попита свещена Товиа.

Иста изви врат да погледне задната част на бедрото си, където сочеше лечителката. Пет тъмновиолетови отпечатъка личаха ясно върху кожата й. Устните й се извиха нагоре, тя се изви още повече и постави собствените си пръсти между отпечатъците.

— Богове пет, Иста — извика ужасено лейди ди Хюелтар, — кой се е осмелил да се отнесе с теб по този начин?

— Тези са от… вчера. Когато лорд Илвин ме спаси от джоконската колона на пътя. Какви прекрасни дълги пръсти има! Чудя се дали свири на някакъв музикален инструмент. Ще трябва да го попитам.

— Лорд Илвин да не е онзи странен висок мъж, който яздеше с теб? — подозрително попита лейди ди Хюелтар. — Трябва да отбележа, че не ми хареса фамилиарният начин, по който ти целуна ръката.

— Така ли? Е, беше притиснат от времето. Ще го накарам да се упражнява, по-късно, докато техниката му не се подобри.

Лейди ди Хюелтар, изглежда, се засегна, но поне свещена Товиа изпръхтя под нос.

Сложиха Иста да легне в една палатка, охранявана от дами, но скоро тя стана и погледна навън, въпреки че беше по нощница. Тропотът на стотици конски копита се отдалечаваше от лагера. Беше вече следобед — през този дълъг летен ден кавалерията на Оби щеше да се спусне над Порифорс няколко часа преди мръкване. Добре бяха избрали момента, помисли си Иста. Максимално объркване, безредие и смут несъмнено бяха обхванали джоконската войска заради невероятните събития по обед и шансовете да излъчат компетентно командване — особено след превърналото се в навик неразсъждаващо покорство, наложено от Джоен, — бяха минимални.

Понеже я обичаха, Иста се остави да я примамят обратно в леглото. Макар че онази Иста, която си мислеха, че обичат, беше въображаема, подозираше тя, жена, която съществуваше само в техните умове, отчасти като икона, отчасти като навик.

Тези мисли не я потиснаха прекомерно, защото сега познаваше един, който обичаше истинската Иста. Заспа с мисли за него.

Спорещи женски гласове я изтръгнаха от лапите на грозни сънища, които май не бяха само нейни.

— Лейди Иста иска да си поспи след всичките изпитания, които е трябвало да понесе — решително редеше лейди ди Хюелтар. — Няма да позволя да я тревожат.

— Не — възрази Лис. — Царината би искала да чуе какво става в Порифорс. Тръгнахме преди зазоряване, за да й донесем вестите колкото се може по-скоро.

Иста се надигна в постелята и извика:

— Лис! Влизай! — Изглежда, беше проспала цялата кратка лятна нощ. Стигаше й.

— Видя ли сега какво направи! — възмутено викна лейди ди Хюелтар.

— Какво? — Объркването на Лис беше съвсем искрено. Тя нямаше годините опит, през които Иста се бе научила да разшифрова неясните реплики на главната си придворна дама, сега началничка на самата Лис. Казаното на практика означаваше „Не исках да пътувам повече днес, а сега ще ми се наложи, проклета да си, момиче!“

Иста установи, че колкото и да й се иска, няма да може да скочи от леглото. Успя да се изправи с мъка на крака, преди платнището на палатката да се вдигне и да пропусне равномерна златна светлина и ухилената до уши Лис. Иста я прегърна и девойката я стисна на свой ред в прегръдките си. Широката й усмивка и самото й присъствие тук бяха показателни за съдържанието на доклада й. „Порифорс е свободен. Смъртта не е застигнала нито един от близките ми хора там“. Останалото можеше да научи по реда му, или пък без никакъв ред, както дойдеше.

— Сядай — каза Иста, без да пуска ръцете на Лис. — Разкажи ми всичко.

— Лейди Иста трябва да се облече, преди да приема молители — строго ги прекъсна лейди ди Хюелтар.

— Чудесна идея — каза Иста. — Иди, моля те, и ми намери някакви дрехи. Подходящи за езда.

— О, Иста, днес няма да ходиш никъде, след всичко, което си преживяла! Трябва да си починеш.

— Всъщност — вметна Лис — марш ди Оби изпрати неколцина от офицерите си да се погрижат лагера да бъде вдигнат и да се премести в Порифорс възможно най-бързо. Ферда ви чака с част от хората си, които да ви придружат по пътя, царина, веднага щом се приготвите. Освен ако не предпочитате да пътувате в някоя от обозните каруци.

— Със сигурност ще предпочете да пътува във фургоните с нас — рече лейди ди Хюелтар.

— Звучи изкушаващо — излъга Иста, — но май ще се въздържа. Ще яздя коня си.

Лейди ди Хюелтар изсумтя ядно и излезе.

Иста нетърпеливо се обърна към Лис.

— Ще си умреш от смях, като видиш коня ми. Сдобих се с него като военна плячка, макар че май ще убедя Илвин да ми го подари — и той има да се смее. Става въпрос за злобния му червен жребец.

— Онзи с демона?

— Да, прихванала го е някаква неочаквана привързаност към мен и ми се подмазва по най-ужасяващия, неподхождащ на един уважаващ себе си кон начин. Ще откриеш, че е много променен, а ако не, кажи ми и аз пак ще му вдъхна страх от неговия бог. Но ти разказвай, скъпа Лис, разказвай.

— Ами, замъкът и градът са в безопасност, а джоконците са изтласкани, мнозина са взети в плен — повечето избягаха на север, но из високите места още може да се крият изостанали от частите си войници.

— Не им е за пръв път да се губят — сухо рече Иста.

Лис се изкиска.

— Пленихме княз Сордсо и цялата му свита, което особено много зарадва лорд Илвин и марш ди Оби. Казват, че князът е полудял. Вярно ли е, че сте го омагьосали да посече вдовстващата княгиня?

— Не — каза Иста. — Само отстраних магията, която му пречеше да го направи. По-скоро смятам, че беше неовладян импулс от негова страна, за който по-късно е съжалил. Джоен беше мъртва още преди мечът му да я удари — Копелето взе душата й. Чудя се дали този факт би донесъл облекчение или съжаление на Сордсо? Май ще трябва да му го съобщя обаче, и в двата случая. Продължавай. Какво стана с лейди Катилара и с нашия смел свещен?

— Ами, всички гледахме от стените на замъка, докато джоконците ви отвеждаха. После нещата поутихнаха за известно време, а след това чухме ужасна врява при големите зелени шатри, но не можехме да разберем какво става. Лейди Катилара изненада всички ни. След като с лорд Илвин бяхте взети за заложници, както ние си мислехме, тя стана от леглото. Накара дамите си да застанат на пост по стените, понеже почти всички мъже бяха твърде болни, а заклинанията на джоконските магьосници не бяха повредили състезателните лъкове на дамите. Някои се оказаха доста добри с тях. Нямаха сила да пробият ризница, но аз видях лейди Кати да уцелва право в окото един гаден джоконски офицер. Просветен ди Кабон стоеше неотлъчно до нея — тя се закле, че Порифорс няма да падне, докато тя все още е негова господарка. Аз пък хвърлях камъни — когато ги хвърляш от висока кула, удрят доста жестоко, дори ако ръката ти не е от най-силните. Ясно ни беше, че джоконците просто са решили да си опитат късмета, но въпреки това ги опердашихме яко. Едва ли бихме издържали дълго срещу едно решително нападение, но поне ги накарахме да отложат щурмуването на стените — а после беше вече късно, защото войската на ди Оби ги удари и ги помете. Лейди Кати беше великолепна гледка, когато отвори портите на баща си. Мислех, че ще се прекърши и ще се разплаче в обятията му, но тя се държа съвсем мъжки.

— Ами Горам?

— Помагаше ни да удържим стените. Тази сутрин беше много уморен и го тресеше, затова лорд Илвин не го прати с нас, така ми поръча да ви кажа. Понеже вие и без това ще тръгнете към Порифорс, нямало смисъл Горам да изминава два пъти по десет мили, за да спести само някой и друг час до срещата си с вас.

— Съвсем разумно. Да. Тръгвам веднага. — Тя се огледа. В този момент лейди ди Хюелтар нахлу отново в палатката, повела слугиня, натоварена с цял наръч дрехи. — А, добре.

Задоволството й угасна, когато видя роклята, която слугинята разтърси, за да поизглади гънките й — многопластова одежда от фина коприна, подходяща за царски двор, в тъмнозелените краски, подходящи за една вдовица.