Фойкс взе седло от една купчина до коневръза, а Илвин затегна коланите под корема на жребеца, докато Фойкс избираше още два коня.

— Как се казва? — попита тя Илвин, докато той преплиташе пръсти на столче, за да й помогне при качването. Разстоянието до земята изглеждаше твърде голямо, както при всичките му коне. Тя нагласи несръчно полите си върху войнишкото седло и остави топлите ръце на Илвин да пъхнат краката й в стремената. Пръстите му се застояха унило върху порязванията и ожулванията там.

Той се окашля.

— Предпочитам да не ти казвам. Доста е… ами, грубо. Никога не го е яздила жена. Всъщност той не става за кон на никой нормален човек.

— О? Ти си го яздил. — Тя потупа дългия врат. Конят извърна глава и подуши босото й стъпало. — Е, щом отсега нататък ще е дамски кон, може би ще е най-добре да му дадем друго име. Демон става.

Илвин вдигна вежди и напрегнатите му устни се извиха в усмивка.

— Идеално.

Хвана юздите на своя кон и се поколеба за миг, колкото да събере сили да се метне на седлото. Настани се с предателски стон на изтощение. По общо, неизречено на глас съгласие, тримата поеха през граничната ивица на бавен ход. Някъде назад в горичката нещо се беше запалило — Иста чуваше приглушения рев на пламъците и виковете на хората някой да донесе вода. Колко ли възпиран хаос, както естествен, така и неестествен, се бе отприщил връз джоконците със смъртта на Джоен? Не погледна назад.

— Наляво — каза Илвин на Фойкс.

— Защо да не се скрием от погледа им зад онова възвишение на север?

— По-късно. Тук има едно дере, което е по-близо и също ще ни скрие. Трябва да се движим бавно обаче, сигурно са разставили патрули. Поне аз бих сложил хора там.

Измамното им спокойствие удържа. Усилващият се шум откъм лагера остана зад тях и опразненият пейзаж си присвои излъчването на друг някой следобед, тих, сънлив, горещ, който няма нищо общо с война, магьосничество, богове и лудост.

— При първа възможност — каза Иста на Илвин — трябва да доведеш Горам при мен.

— На вашите услуги, царина. — Илвин се извърна в седлото и огледа терена, който пресичаха.

— Да се опитаме ли да заобиколим назад към Порифорс? — попита Фойкс, като проследи погледа му над върховете на дърветата към далечния каменен замък. Колона мръсен дим все още се виеше над него.

— Не. Ако се измъкнем живи от дерето, ще се опитам да си пробия път до марша на Оби.

— Не знам дали царината ще може да язди толкова далеч — каза Фойкс, като явно смяташе, че не само Иста, а и двамата могат да се катурнат от седлата си всеки момент. — Или смяташ, че ще го пресрещнем по пътя?

— Няма да е на пътя. Ако съм прав, остава ни да покрием само десетина мили. А ако още не е стигнал там, то съгледвачите му скоро ще пристигнат.

Спуснаха се в дерето и почти веднага попаднаха на патрула, предсказан от Илвин. С комбинираната помощ на неочакваната им посока, офицерската униформа на Фойкс, джоконските сбруи на конете и блестящия арогантен рокнарийски на Илвин, стражите скоро останаха зад тях, като кършеха гърбове в поклони. Илвин отвърна на злополучните войничета с четворния квадриански свещен знак, като допря палец до езика си в скришно извинение към петия бог веднага щом се скриха от погледа им. Пришпориха конете в по-бързо темпо.

Илвин ги водеше напред — използваше всяко възможно прикритие, което им предоставяше теренът във вид на падини, дерета, гъсталаци и горички, неизменно в посока север и изток. Изминаха цели четири или пет мили, преди да спрат да напоят конете и сами да пийнат вода. Макар множество колони от дим да замазваха ясното небе зад тях, Порифорс се бе скрил от погледа зад група ниски полегати възвишения.

— Усещаш ли още мечката си? — попита Иста Фойкс, когато той най-после извади главата си от потока.

Той седна и се намръщи.

— Не като преди. Джоен ни направи нещо. Надявам се да не е нещо гадно.

— Според мен — внимателно рече Иста — всички тези събития са ускорили процеса при вас и нещата са се развили по-бързо, отколкото ако следваха естествения си ход. Слели сте се, без нито един от двама ви да зароби или да стане роб. Защото, поне според мен, твоят демон не се е опитал да открадне душата ти, нито ти да откраднеш неговите сили. Делили сте всичко по своя воля.

Фойкс, изглежда, се смути.

— Винаги ми е било приятно да храня животните…

— Да ви разделя не е по силите ми — нито има спешна нужда. Постигнал си любопитно теологическо ниво, но не и уникално, ако съм права в подозренията си. Чудила съм се от време на време откъде идват храмовите магьосници. Сега знам. Предполагам, че една от задачите на светицата на Раума е била да прецени кой би могъл да носи тази власт, без да се поддаде на нея. Вероятно ще трябва да минеш обучение в ордена на Копелето. Сигурна съм, че от твоя орден ще го позволят, ако лично ги помоля.

Фойкс изкриви лице.

— Аз — дякон на Копелето? Не ми се вярва баща ми да остане много доволен. Или майка ми. Направо си я представям как обяснява на приятелките си. Ужас. — После не издържа и се ухили. — Нямам търпение да видя лицето на Ферда обаче… — Погледна я лукаво. — Вие също ли ще преминете обучение, царина?

Тя се усмихна.

— Частни учители, Фойкс. Жена с моето положение може да поиска частни учители — за да са ми на разположение по всяко удобно за мен време. Струва ми се, че това време ще дойде скоро и няма да е удобно за тях.

Напомнянето за Ферда и надеждата да научи нещо за брат си надвиха първоначалния му импулс да се майтапи с Иста и той се зае с конете, после помогна на спътниците си да се покатерят на гърбовете им.

— Съблечи този табард и го свий в някоя от дисагите — посъветва го Илвин, докато се настаняваше на седлото си. — Ако Копелето е рекло, следващите съгледвачи, на които налетим, като нищо може да са от хората на ди Оби. Новоизлюпен храмов магьосник или не, една улучила те по погрешка стрела няма да се отрази добре на здравето ти.

— А, да — каза Фойкс и побърза да смъкне табарда.

Илвин огледа червения си жребец, който носеше Иста с такова неповторимо внимание, че тя би могла да държи чаша с вода, без да я разлее, и поклати недоумяващо глава, сякаш от всички чудеса, които бяха видели напоследък, това беше най-необяснимото.

— Ще издържиш ли? — попита я той. — Вече не е много далеч.

— След като изминах пеша онази миля, още няколко на кон са нищо — увери го тя. — Боях се, че богът ме е изоставил, но той явно само се е криел вътре в мен. — „И ме е оставил да го нося“. Беше поредната от дребните му шегички, да й се яви преди това в образа на толкова дебел човек. Дали бе знаел още тогава? Дори тя, която се бе срещала лице в лице с трима от Тях, можеше само да гадае за границите на предварителното им знание.

— Съвсем тъмна бяхте — каза Фойкс. — Връзва се. Джоконските магьосници едва ли щяха да ви завлекат при Джоен, ако приличахте на обхванат от божествени пламъци кораб. Не бяха толкова глупави. Но когато грейнахте… — Той замълча. Иста си помисли, че Фойкс не е човек, на когото думите бягат, но започваше да разбира защо лорд ди Казарил беше казал, че единствено поезията може да изрази божественото. Накрая Фойкс все пак каза: — Не бях виждал нищо подобно. Но ако и занапред не го видя отново, няма да седна да плача.

— Аз не можех да го видя — каза Илвин с тон на дълбоко съжаление. — Но пък добре видях нещата, които станаха.

— Радвам се, че беше там — каза Иста.

— Кажи-речи нищо не направих — въздъхна той.

— Беше свидетел. А това значи страшно много за мен. Да не забравяме и целувката. Тя не ми се стори толкова дребно нещо.

Той се изчерви.

— Приеми извиненията ми, царина. Бях отчаян. Помислих си, че така може да те върна от мъртвите, както направи ти с мен по-рано.

— Илвин?

— Да, царина?

— Ти наистина ме върна.

— О. — Той язди мълчаливо известно време. Само че една странна усмивка се настани на лицето му и там си остана.