— С изключение на един — промърмори Иста.

— Ъъъ. Е, да, така е. Усетих как ме освободихте от послушника на Джоен. За малко да хукна да бягам, но се осъзнах тъкмо навреме. Княз Сордсо и неколцина от офицерите вадеха мечовете си — само че, боговете ми са свидетели, стърженето на стоманените остриета в ножниците продължи сякаш вечно.

— Опитах се да застана между теб и тях — дрезгаво й прошепна Илвин, потърка носа си и примигна.

— Да — каза Фойкс. — С голи ръце. Видях ви да се хвърляте напред — голяма полза щеше да има от това. Само че вместо да нападне вас, Сордсо се обърна и посече Джоен.

— Тя вече е била мъртва — промърмори Иста.

— Видях. Тъкмо бе започнала да пада, но острието му я прониза точно… навреме. Или нещо подобно. Удари я толкова силно, че се завъртя от отката и падна заднишком от подиума. Половината освободени магьосници се бяха разбягали, но мога да се закълна, че другата половина имаха наум същото като Сордсо. Една от придворните й бе извадила кама и се нахвърли върху Джоен, преди още тя да е паднала. Не знам дали си е давала сметка, или дали я е интересувало мъртва ли е Джоен, или не — просто искаше да я намушка. Всичко живо се блъскаше, крещеше и бягаше във всички посоки. Така че аз скочих пред вас двамата с Илвин, извиках: „Назад, пленници!“ и размахах меча си.

— Освен това псуваше много убедително — измърмори Илвин. — Едва не те цапнах. Само дето ръцете ми вече бяха заети.

— Вие паднахте, царина. Просто… пребледняхте, спряхте да дишате и коленете ви се подгънаха. Помислих, че сте умряла, защото вече не виждах душата ви, светлинката й изчезна като угаснала лампа. Илвин се опита да ви вдигне, спъна се, после се изправи някак — аз не смеех да му помогна и го оставих да ви извлече от шатрата, като се преструвах, че го охранявам. Мисля, че повечето от джоконците също си помислиха, че сте мъртва. Поразена от собствената си магия, нещо като магия за смърт, същото като при Фонса и Златния генерал. Така че, ами… лежете си неподвижно още няколко минути, докато измислим какво да правим.

Не беше трудно да последва съвета му. Трудно би било да последва каквито и да било други инструкции в момента. Илвин се взираше в лицето й с вид на мъж, чиито целувки току-що са върнали изгората му от мъртвите и сега не смее да мръдне, от страх да не блъвне неочаквани чудеса във всички посоки. Иста се усмихна замаяно на сладкото му объркване.

— Демоните вече не са тук, всичките — каза тя с неясен, сънлив глас, в случай че още се съмняваха. — Това е била задачата ми и аз я изпълних. Но Копелето ми позволи да се върна. — Да се върне тук, хрумна й изведнъж — седнала на твърдата земя в центъра на вражески лагер, заобиколена от стотици съвсем живи джоконци, разбунени като разлютен кошер. „Гадно чувство за хумор“. За нея прекъсването беше безкрайно, но за всички останали явно бяха минали само минути от кървавия край на Джоен. Но колкото и обезглавено да беше командването им, не всички вражески офицери щяха да се щурат дълго като мухи без глави. Трудно беше да изпита страх от каквото и да било в това си остатъчно чувство за блаженство, но все пак успя да призове някаква следа от благоразумие. — Мисля, че трябва да се махнем. Веднага.

— Ще можеш ли да ходиш? — колебливо попита Илвин.

— А ти? — с любопитство отвърна тя. Виж, да пълзи можеше да си го представи, в настоящото му омаломощение. Би трябвало да е в леглото, реши тя. По възможност в нейното.

— Не — промърмори Фойкс. — Ще трябва пак да я влачим. Или да я носим. Ще можете ли още малко да се преструвате на труп, царина?

— О, да — увери го тя и се отпусна доволно в ръцете на Илвин.

Илвин категорично отказа да я влачи по неравната камениста земя, която още повече щяла да разрани кървящите й вече крака и стъпала, само че да я носи на ръце не му беше по силите. Последва кратък спор, в който Иста, като един уважаващ себе си труп, отказа да участва, и в резултат Фойкс помогна на Илвин да се изправи на треперещите си крака; задникът й стърчеше на рамото му, ръцете и краката й се полюшваха по подобаващо безжизнен начин. Това й напомни за ездата й на гърба на Перо. Опита се да не се усмихне на спомена, по причина, че това не би подобавало на ролята й. Бялата й рокля също бе опръскана с кръв, вероятно от същия източник, който бе опръскал и лицето на Илвин. Не й беше трудно да отгатне чия е кръвта.

Тръгнаха бавно напред.

— Завийте наляво — насочи ги Фойкс. — Продължавайте да вървите. — Група джоконски войници тичаха срещу тях. Фойкс посочи назад с меча си към командната шатра и извика: — Бързо! Помогнете им! — Войниците хукнаха в указаната им посока.

Илвин измърмори през зъби:

— Фойкс, поназнайваш малко лагерен рокнарийски, но настоятелно те моля да оставяш на мен изреченията, по-дълги от няколко срички. Този табард не може да скрие всичко.

— С удоволствие — отвърна Фойкс. — Тук свърнете надясно. Почти стигнахме до коневръзите.

— Мислиш ли, че ще ни оставят просто ей така да си откраднем кон? — попита Илвин. Задъханите му думи звучаха по-скоро любопитно, отколкото като възражение. Иста погледна изпод мигли към стражите, които се помайваха в сянката на дърветата. Неколцина от мъжете бяха наставали и се взираха към врявата при зелените шатри.

— Да. — Фойкс потупа зеления си табард. — Аз съм джоконски офицер.

— Разчиташ на нещо повече от това — отбеляза Иста с тон почти толкова незаинтересован като този на Илвин.

— Да, защо си толкова сигурен, че няма да ни спрат и да ни разпитат? — попита Илвин и в гласа му се прокрадна нотка на нервност.

— Вие усъмнихте ли се в княгиня Умерю?

— Не, в началото не се усъмних. Какво общо има това?

Иста измърмори откъм нивото на хълбоците му:

— Преди не се изразих съвсем точно. В лагера все още има един магьосник. Той обаче е на наша страна. Стори ми се добра идея. Богът не възрази.

Илвин се напрегна и се обърна, най-вероятно за да погледне Фойкс.

— Двама са — каза Фойкс. — Или по-точно един магьосник и една магьосница. Ако това е правилното наименование за вас, царина. За това не съм сигурен.

— Аз също. Ще трябва да питаме ди Кабон — дружески отвърна тя.

— Така — каза Фойкс. — Да не е нещо твърде очебийно обаче. Предпочитам да не вдигаме много шум, но пък отклоняването на вниманието си има граници.

— Вярно — промърмори Илвин.

Направиха още няколко крачки.

— Е — каза Фойкс и спря пред коневръзите, — имате ли някакви предпочитания?

— Всичко оседлано и с юзда ще свърши работа.

Конят ги избра сам. В края на коневръза един висок грозен кестеняв жребец внезапно вдигна глава и изцвили развълнувано. Запристъпва със задните си крака, притеснявайки конете, които предвидливо бяха вързани на известно разстояние от него. После вирна уши и направо се разтанцува, когато се приближиха, закима силно с глава, като не спираше да пръхти.

— Копелето ми е свидетел, царина, не можете ли да затворите устата на това глупаво чудовище? — измърмори Фойкс. — Привлича вниманието на стражите.

— Аз ли?

— Той вас търси.

— Пусни ме долу тогава.

Илвин го направи, като я плъзна през ръцете си напред, докато стъпалата й не докоснаха земята; взря се в лицето й по начин, който, за миг, бе равностоен на целувка.

Тя се приближи до обладаното животно, което отново сведе глава и зарови муцуна в окървавения й корсаж в израз на покорство, обич или слабоумие. Иста го огледа очарована. Бедното създание още беше с ужасната юзда между зъбите. Рани разкъсваха кожата му, но вече започваха да заздравяват с неестествена бързина.

— Да, да — промълви успокоително тя. — Няма нищо. Не би могъл да го последваш. Направил си всичко по силите си. Сега всичко е наред. — Направи усилие да се отърси от сънливата апатия и се обърна към Илвин: — Май ще е по-добре аз да го яздя. Иначе ще ни последва със сърцераздирателно цвилене. — Надигна се на пръсти и плъзна поглед по изпъкналите прешлени на гръбнака. — Ще ми трябва седло обаче — добави тя.