В очите на Катилара лъсна напрежение.

— Червен напръстник? Това цвете не го знам. Дали расте и тук, на север?

— Не знам. Като че ли видях няколко край поляната, където лорд Арис направи лагера си онзи ден. Лис би познала растението, сигурна съм. — Веждите на Лис, която стоеше зад Катилара, хвръкнаха в протест и Иста вдигна пръст, за да й даде знак да мълчи. След това добави: — Старата бавачка изрично заръчала цветето да се набере от самата молителка, боса, по обед, когато слънцето е най-жежко. Стеблата да се отрежат със сребърен нож, като се редят молитви към Майката, а цветчетата да се загърнат в тензух — или коприна, ако е дама — и да се носят на кръста, докато жената не легне със съпруга си.

— А какво трябва да гласи молитвата? — попита лейди Катилара.

— Нищо особено, стига да е от сърце.

— И това ви е помогнало?

— Кой би могъл да каже със сигурност? — Всъщност тя не си бе направила труда да изпълни нито едно от предписанията, с които я заливаха доброжелателките й. С изключение на молитвите. „А всички знаем докъде ме доведоха те в крайна сметка“. Зае се да съставя наум следващата примамка, когато рибата сама скочи в мрежата й.

— Царина… след като така или иначе планираният обяд по женски няма да се състои… дали не бих могла да взема камериерката ви Лис, с чиято помощ да намеря от тези прекрасни цветчета?

— Разбира се, маршеза. — Иста се усмихна. — Аз пък ще си почина и ще напиша няколко писма.

— Ще се погрижа да ви донесат обяда в стаята — обеща Катилара, направи реверанс и излезе. За да потърси сребърен нож и копринен шал, предположи Иста.

— Царина — изсъска Лис, когато стъпките на маршезата изтрополиха по стъпалата навън. — Нищо не знам за това цвете.

— Има късо стебло и малки цветчета в редичка, казват му Майчини камбанки, но това всъщност е без значение. От теб искам да отведеш маршезата толкова далеч от Порифорс, колкото успеете да изминете на конски гръб до обяд. После може да набере което и да е цвете, стига да не е отровно. — И това ако не беше поредното изкушение… Иста се сети за детските си срещи с копривата и с онази лоза, от която ти излизаха огромни мехури по кожата, и се усмихна криво. Само че нещата около Катилара бяха изключително сериозни, а не повод за дебелашки шеги, колкото и да я дразнеше младата жена. — Искам да я държиш под око за внезапни пориви да се връща вкъщи или за друго странно поведение или приказки. Забави я колкото е възможно, без да предизвикваш подозрението й.

Лис се намръщи и бръчки се вдлъбнаха в гладкото й чело.

— Защо?

Иста се поколеба, после каза:

— Когато началникът на станцията ти връчи запечатана кесия, ти надзърташ ли вътре?

— Не, царина! — възмутено отрече Лис.

— Тогава приеми, че те пращам като свой куриер.

Лис примигна.

— Оо! — промълви накрая и направи своя реверанс-поклон.

— Разходката няма да навреди на маршезата. Макар че… би било добре, ако се постараеш да я заблудиш така, че чувствата й да не бъдат наранени. — Това, че демонът не смееше да си покажа рогата пред Иста, не гарантираше, че въобще не смее да се показва. А засега поне Иста можеше само да гадае какви са силите и какви ограниченията му.

Макар и объркана, Лис послушно прие поставената й задача. Иста закуси в стаята си, отвори капаците да пусне утринната светлина и седна с взети назаем писалки и хартия.

Първото писмо беше кратка и остра бележка до провинкара на Толноксо, която не скриваше недоволството й от небрежното отношение към нейната пратеничка и неуспешното засега издирване на Фойкс и просветен ди Кабон, както и настоятелната й молба да окаже по-голямо съдействие на Ферда. Следващото писмо, с много по-спокоен тон, бе предназначено за архисвещения на Маради, с молба за помощта на храма в издирването на поразения Фойкс и неговия придружител. Лис бе стигнала в Порифорс сравнително бързо — какво ли се бе случило, за да забави толкова много двамата мъже?

Потисна изгарящото я нетърпение, като написа писмо и на канцлер ди Казарил в Кардегос, в което похвали Лис, Ферда, Фойкс и хората им за проявената смелост и лоялност. След това съчини и едно доста постно послание до Валенда — уверяваше всички там, че е в безопасност, и пропускаше да спомене неприятните подробности от скорошното си приключение. Едно не толкова постно, но също толкова успокоително послание съчини за Изел и Бергон — уверяваше ги, че е добре, но и че иска да си тръгне оттук колкото се може по-скоро… Погледна през металната решетка към стаята отсреща и остави последното писмо незавършено, защото още не беше наясно дали наистина държи да си тръгне оттук, поне засега.

След като доста време седя неподвижно, потупвайки бузата си с перото, тя отвори писмото до лорд ди Казарил и добави послепис.

„Другото ми зрение се върна. Натъкнах се на сложна ситуация тук“.

Най-накрая се появи един паж и съобщи на Лис, че маршезата е готова за обедната им разходка. Малко след това пристигна и слугиня с обяда на Иста. Придружаваше я една от придворните дами на маршезата, явно инструктирана да й прави компания. Иста каза на слугинята да остави подноса на масата и да си върви, след което безмилостно освободи и разочарованата придворна. Веднага щом стъпките им заглъхнаха, Иста се изниза през вратата. Слънцето, мрачно забеляза тя, се беше издигнало високо в небето и напичаше каменния двор, превръщайки сенките в нищожни запетайки. В другия край на галерията тя почука на тежката резбована врата.

Тя се отвори. Чу се ръждивият глас на Горам:

— Ако не си казал на онзи глупак, готвача, да свари както трябва месото… — И млъкна. — Царина! — Преглътна шумно, сведе глава, но не я покани да влезе.

— Добър ден, Горам. — Иста вдигна ръка и отвори широко вратата. Той й направи неохотно път; изглеждаше уплашен.

Стаята беше хладна и сумрачна, но светлината, сипваща се през капаците, чертаеше фигури по тъканите килими и бледите им цветове грейваха за миг. Иста прецени механично приликите с първото си видение, но забрави за тях в мига, в който вътрешното й зрение обхвана Горам.

Душата му изглеждаше странно и не приличаше на ничия друга, която бе виждала. Единственото сравнение, което й дойде наум, бе с окъсан парцал, залян с киселина или прояден от молци, който се крепи цял само на няколко изтънели нишки. Помисли си за изпосталялата мечка. Само че Горам категорично не бе обладан от демон, нито умираше. „Обаче не е добре. Не е… както трябва“. Наложи се силом да превключи възприятията си към опърпаната му материална повърхност.

— Искам да поговоря с господаря ти, когато се събуди — каза му тя.

— Той, ъъъ, не винаги говори тъй, че да му се разбира.

— Това не ми пречи.

Главата му пак се вгъна между раменете, като на костенурка.

— Лейди Кати ще се сърди.

— Смъмри ли те снощи, след като си тръгнах? — „И колко остро?“

Той кимна, вперил поглед в краката си.

— Е, тя е заета в момента. Излезе да поязди извън замъка. Не е нужно да й казваш, че съм била тук. Когато слугата дойде с храната за лорд Илвин, вземи таблата и го отпрати, така никой няма да разбере.

— Ооо — проточи той.

Отне му известно време да осмисли думите й, после кимна и й направи път.

Лорд Илвин лежеше на леглото в ленената си роба, косата му беше разплетена и сресана назад, както когато го бе видяла за пръв път в съня си. Неподвижен като мъртвец, но не и лишен от душевно вещество. Макар че душата му изглеждаше странно, нито центрирана и цялостна като на Лис, нито дори опърпана като на Горам. Изглеждаше така, сякаш насила е била изтеглена от сърцето му, за да се отлива в познатата й вече линия от бяла светлина. В очертанията на тялото му бе останала само нищожна частица от нея.

Иста седна на една ракла до стената вдясно от Илвин и плъзна изучаващо поглед по мълчаливия профил.

— Скоро ли ще се събуди?

— Сигурно.

— Ами тогава продължавай с каквото правиш обикновено.