Горам кимна притеснено и дръпна едно столче и малка масичка от другата страна на леглото. На вратата се почука и той подскочи. Иста се облегна назад, така че да не се вижда от вратата, докато той поемаше тежкия поднос, покрит с ленена кърпа, и отпращаше слугата. Той, изглежда, се зарадва, че са го освободили от това му задължение. Горам седна на столчето, стисна ръце и впи поглед в лорд Илвин. В стаята се възцари тежко мълчание.

Линията от бял огън постепенно изтъня. Превърна се в тънка, едва забележима нишка. Тялото на Илвин сякаш се запълваше отново, душевното му вещество се сгъсти до дълбока плътност пред вътрешния взор на Иста, но дълбините му бушуваха под напора на сложно вълнение.

Устните на Илвин леко се разтвориха. Поеха рязко въздух, после го издишаха. Очите му се отвориха и се впериха трескаво в тавана. Той седна рязко, ръцете му литнаха към лицето.

— Горам? Горам! — Паника обагряше гласа му.

— Тук съм, милорд! — тревожно отговори конярят.

— А! Тук ли си? — Думите се търкаляха завалено от устните му. Раменете му се прегърбиха. Той потърка лицето си, отпусна ръце на покривката, впери поглед в краката си и линиите по челото му се вдълбаха. — Снощи пак ми се яви онзи отчаян сън. Сияйната жена. Богове пет, само че този път беше съвсем като истинска. Докоснах косата й…

Горам погледна Иста и Илвин обърна глава да проследи погледа му.

Тъмните му очи се разшириха.

— Вие! Коя сте вие?! Още ли сънувам?

— Не. Този път не. — Тя се поколеба. — Казвам се… Иста. Тук съм по някаква причина, но не знам каква е тя.

Устните му се извиха в болезнен смях.

— Да де. Същото важи и за мен.

Горам се разбърза да му нагласи възглавниците и Илвин се отпусна тежко на тях, сякаш това малко усилие бе изцедило силите му. Горам веднага му поднесе лъжица яхния, подправена с уханни билки и чесън.

— Ето месото, милорд. Хапнете, хапнете, бързо.

Илвин отвори уста, без да възрази, сдъвка и преглътна, после даде знак на Горам, че не иска повече. Обърна глава към Иста.

— Вие… сега не светите в тъмното. Наистина ли съм ви сънувал?

— Да.

— О! — Веждите му се сключиха озадачено. — Откъде знаете? — Този път не успя да избегне настоятелната лъжица и бе принуден да замълчи, докато преглътне хапката.

— Лорд Илвин, какво си спомняте за нощта, когато ви раниха? В стаите на княгиня Умерю?

— Да са ме ранили ли? Мен? Не са ме… — Ръката му се пъхна в отвора на робата към превръзката на гърдите. — Проклет да си, Горам, защо непрекъснато ме увиваш с този ужасен парцал? Казах ти… колко пъти ти казвах… — Напипа края на превръзката, разхлаби я и я метна в долния край на леглото. Кожата на гърдите му си беше съвсем здрава.

Иста стана, приближи се до леглото и обърна бялата превръзка. Марлята отдолу беше пропита с червеникавокафяво кърваво петно. Тя я обърна към него и вдигна вежди. Той се свъси гневно и поклати глава.

— Не съм ранен! Не ме тресе. Не повръщам. Защо спя толкова много? Толкова съм отслабнал… залитам като новородено теленце… не мога да мисля… богове пет, само дано не е парализа… сакат и бръщолевещ… — Гласът му изтъня ужасено. — Арис, Арис се строполи в краката ми. Кръв… къде е брат ми?!

Гласът на Горам прозвуча успокоително:

— Хайде, хайде, милорд. Маршът си е съвсем добре. Колко пъти да ви го казвам? Виждам го всеки ден.

— Тогава защо не идва да ме види? — Завалените му думи прозвучаха сърдито и някак плачливо, като на преуморено дете.

— Идва. Вие спите. Не се въртете толкова. — Горам хвърли на Иста сърдит поглед. — Ето. Хапнете малко месо.

„И Арис ли е бил в стаята на Умерю през онази нощ?“ Историята започваше да се отклонява от спретнатата версия на Катилара.

— Лорд Печма намушка ли ви с кинжала си? — попита Иста.

Илвин примигна объркано. Преглътна последния залък, който Горам му бе набутал в устата, и каза:

— Печма? Онзи нещастен глупак? Той още ли е в Порифорс? Какво общо има Печма с всичко това?

Иста каза търпеливо:

— Лорд Печма беше ли изобщо там?

— Къде?

— В стаята на княгиня Умерю.

— Не! Откъде-накъде? Онази златна кучка се отнасяше с него като с роб, точно както с всички останали. Какво двуличие… двуличие…

Гласът на Иста стана по-остър.

— Златна кучка? Умерю?

— Майко и Щерке, ама пък колко красива беше! Понякога. Но когато забравеше да гледа към мен, си беше съвсем обикновена. Точно както когато я видях и преди, в Джокона. Но когато кехлибарените й очи се спираха върху мен, и аз умирах от желание да си играя на неин роб. Не, не да си играя. Да бъда. Само че тя обърна погледа си към Арис, бедничкия… като всички жени…

„Е, да…“

— Видя го. Поиска го. И го взе, все едно е нещо, все едно е… нещо. Аз разбрах. Последвах го. Беше го проснала на леглото. Устата й беше на…

— Месо — каза Горам и натика лъжицата в устата му.

Екзотична жена, изпълнен с живот и страсти мъж, среднощна среща, отблъснат ухажор… ролите бяха същите, но актьорите бяха различни от тези в Катиларината версия, така ли? Не Печма, а Илвин е бил жадният за кръв убиец, натрапил се на интимната сценка? Връзваше се — не беше трудно да си представи човек, че Умерю, изпратена да ухажва Илвин заради евентуален съюз с Джокона, е решила по лични или политически причини да смени мишената и да се прицели в неговия по-голям и по-високопоставен брат. Катилара се явяваше пречка в такъв един сценарий, вярно, но не по-голяма от бабуна по пътя, за чието изглаждане бяха измислени не една и две подходящи отрови.

Много по-трудно бе да си представи човек как Катилара въобще е позволила на подобна съблазнителка да се добере до лорд Арис. Младата маршеза очевидно смяташе Иста за същество от порядъка на застаряващите лелки, макар и лелка с щекотливо трагична и романтична история зад гърба си, но въпреки това й бе дала всячески да разбере, че Арис е само и единствено неин. Това нейно трескаво собственическо чувство навик ли беше… или резултат от скорошен инцидент?

Новата версия за случилото се звучеше правдоподобно. Презираният незаконороден син, вече наполовина обезнаследен, изведнъж получава на тепсия красива княгиня, само че и тя му бива отнета от по-големия му брат, който си има всичко, включително и красива съпруга… богатият, който краде от бедняка… Достатъчно основателна причина за братоубийство в пристъп на ревност и гняв. И по-незначителни мъже извършваха подобни неща навсякъде, и квадрианци, и квинтарианци, от всяка раса и по всички земи.

И така — Илвин напада брат си и любовницата му в пристъп на ревност, убива подлата княгиня, ужасеният Арис му изтръгва оръжието и на свой ред го намушква, след което го оставя сред разбърканите чаршафи, решил, че е мъртъв?

„Чакай“. Илвин съблечен, дрехите му, по които няма кървави петна, са сгънати прилежно на един стол, ножът е прехвърлен обратно при тялото на Умерю и чак тогава е оставен сред чаршафите, на пръв поглед мъртъв, поправи се Иста. Носът й се сбърчи неуверено.

По някакъв начин се бяха отървали и от лорд Печма и коня му. Не изглеждаше в стила на Арис да прикрива толкова грижливо постъпките си, но… да предположим, че се боял князът на Джокона да не тръгне да отмъщава за смъртта на своята красива — или обикновена? — сестра. Достатъчна причина да преглътне високомерието си и да си прикрие следите, хвърляйки вината върху избягалия джоконски придворен. Или върху убития и погребан джоконски придворен, ако случаят е такъв. Арис определено имаше силата и самообладанието за подобна постъпка. Тази измама би послужила и да скрие изневярата от спящата му съпруга. Колкото до показните молитви и загриженост за състоянието на пострадалия му брат… поредната доза прикритие може би, или пък плод на разяждащото го чувство за вина.

Още една спретната историйка. Само дето не обясняваше присъствието на Катилариния демон, нито смъртоносната рана, делена между двама братя. Както и факта, че Катилара, изглежда, знаеше повече за случилото се от самия Арис. И сънищата на Иста. И въжето от огън. И посещението на бога. И…