— Не! — Тя се намръщи при погледа на Иста и добави: — Не в мен е проблемът. Той се опитва да се измъкне. Ако му дам и най-малката възможност, ще се опита да избяга с тялото ми.
— Хм — промълви Иста. Нямаше голямо доверие на Катилара, но този път в думите й можеше и да има известна доза истина.
— Завържете я за стола — лаконично предложи Лис от мястото си до стената. Иста погледна през рамо към момичето; Лис вдигна вежди и сви рамене. Позата й беше небрежна, но в ококорените й очи се четеше неприкрито любопитство, сякаш гледаше пиеса и нямаше търпение да види следващото действие.
— Не разбираш — каза Катилара. — После няма да иска да се върне обратно.
— Аз ще имам грижата да го задържа — каза Иста.
Илвин смръщи заинтригувано вежди и я изгледа от главата до петите.
— Как?
— Мисля, че няма да можете — възрази Катилара.
— Той обаче мисли, че ще мога. Иначе нямаше да се страхува толкова много от мен.
— О! — Лицето на Катилара се свъси замислено.
— Според мен — бавно каза Арис, — разпитът на този затворник може да се окаже особено важен. Заради отбраната на Порифорс. Ще събереш ли смелост, мила ми Кати… заради мен?
Младата маршеза гледаше премаляла как Горам и Лис измъкват полупарализирания Арис от стола и го оставят да седне на пода, облегнат на леглото. Не възрази и на втората част от упражнението, а сама се тръшна на освободения стол и сложи ръце на дървените облегалки. Горам се разрови в раклата с колани и шарфове на Илвин за нещо подходящо, с което да върже младата жена.
— Използвай платнените шарфове — притеснено го посъветва Арис. — Така че да не се врежат в кожата й.
Иста погледна белезите от охлузване по китките си.
— Завържи ми и глезените — настоя Катилара. — По-здраво!
Горам не смееше да стегне много импровизираните въжета под пълния с тревога поглед на марша и накрая със задачата се зае Лис. Когато приключи, крайниците на Катилара бяха по-скоро омотани, отколкото завързани.
Иста премести столчето си с лице към маршезата, леко смутена от силното, неподвижно тяло на Арис в краката й.
— Хайде, лейди Катилара. Пуснете демона, освободете го.
Катилара затвори очи. Иста притвори своите и се съсредоточи върху вътрешните граници, видни единствено за второто й зрение. Изглежда, ставаше въпрос не толкова за освобождение, колкото за извличане.
— Излизай де — промърмори Катилара, все едно беше момче, което се опитва да изгони с пръчка язовец от дупката му. — Излизай!
Вълна от невидима виолетова светлина… Иста призова цялата си чувствителност. Изражението на Катилара се промени, застиналата тревога отстъпи за миг на вяла усмивка; езикът се стрелна сластолюбиво по устните й. Тя направи гримаса, сякаш разтегляше лицевата си мускулатура в непривични посоки. Виолетовото сияние се разля по цялото й тяло, до върховете на пръстите. Тя си пое дълбоко дъх.
Очите й се отвориха рязко и се разшириха ужасено при вида на Иста.
— Пощади ни, Блестяща! — изпищя тя. Всички в стаята подскочиха стреснато при този пронизителен вик.
Жената започна да се клати напред-назад в стола и да дърпа неистово ръце и крака.
— Пусни ни, развържи ни! Заповядваме ти! Пусни ни, пусни ни!
Спря и се отпусна задъхана, после лукава усмивка разтегли лицето й. Тя се облегна назад, затвори очи, пак ги отвори, с предишната застинала, примигваща тревога.
— Виждате, че е безсмислено. Глупавото нещо не иска да излезе, каквото и да правя. Развържете ме.
Виолетовото сияние, отбеляза Иста, все още изпълваше тялото на Катилара. Тя махна на Лис, която бе тръгнала напред, за да я спре.
— Не, съществото лъже. Все още е тук.
— О! — Лис се върна до стената.
Лицето на Катилара отново се промени, този път в разкривената гримаса на неприкрит гняв.
— Пуснете ни! Тъпаци такива, представа си нямате какво докарахте на Порифорс! — Започна да се дърпа и тегли с ужасяваща сила, столът се разлюля под нея. — Да бягаме, да бягаме! Трябва да бягаме! Всички да бягат! Бягайте, докато можете. Тя идва. Тя идва! Пуснете ни, пуснете ни… — Гласът на Катилара се пречупи в безсловесен писък. Столът се люшна и Горам го подхвана в последния момент и го изправи; удържаше го с мъка.
Неистовото дърпане не намаля. Катилара бе цялата червена от усилието, дъхът й свистеше в гърдите. Беше ли демонът достатъчно отчаян, за да потърси спасение чрез смъртта на Катилара, в случай че можеше да я предизвика? Да, реши Иста. Лесно можеше да си го представи как счупва врата на гостоприемника си, като го заставя да се блъсне в някоя стена или да се хвърли през някой балкон. Да заплаши тялото на Катилара с болка явно би било безсмислено, дори ако Арис би се… е, не би имал друг избор, освен да изтърпи всичко докрай. Само че подобна тактика очевидно би претърпяла неуспех.
— Добре. — Иста въздъхна. — Върнете си контрола, лейди Катилара.
Виолетовата вълна сякаш се плисна напред-назад в границите на тресящото се в спазми тяло на маршезата. Сиянието се отдръпна, но после пак се плисна навсякъде. Катилара не бе в състояние да си върне контрола? Това Иста не го беше очаквала. „О, не. А аз й обещах, че ще го удържа…“
— Слушай — каза тя. — Пратена съм от бога да разсека този възел. Освободи Арис и аз ще освободя теб. — Щеше ли да й повярва? И нещо по-важно — щеше ли заплахата да изстреля Кати към предишното й надмощие?
Кати… демонът… изведнъж застина и я погледна с широко отворени очи. Душевното вещество по връзката се отля мощно назад към Илвин. Внезапно ужасеното изражение се отцеди от лицето на Арис, заменено от… нищо, съвсем нищо. Отпусната, бледа неподвижност. Той се срина на една страна като парцалена кукла. Като труп. Блестящият защитник на Порифорс, превърнал се в безжизнен труп, в маса от мъртво месо, толкова тежко в смъртта, че щяха да са необходими мишците поне на двама мъже, за да го извлекат от стаята.
Духът му обаче не бе изтръгнат с белия огън, който Иста бе виждала при умиращи хора преди. Просто се отдели от тялото му, но иначе си остана непроменен. Ужас разтърси всяка частица от съществото на Иста. „Богове пет. Той вече е отхвърлен. Неговият бог не може да го достигне. Какво направих?“
— Ммммммммм ВЪРНИ ГО! — Яростта, като разярен мастиф, който сключва челюсти около муцуната на бик, изстреля Катилара към предишния пълен контрол над собственото й тяло. Виолетовата светлина се сви в плътна отбранителна топка, каналите се появиха отново, огънят потече както преди. Арис си пое хрипливо дъх; примигна, размърда челюсти да раздвижи лицето си и седна с гръб към леглото, полузашеметен.
Иста се отпусна разтърсена. Номерът беше подействал на Катилара, така както интуитивно бе предположила Иста, но бе разкрил и нещо… което тя не разбираше. „Никакви номера повече. Не ми стиска“.
Катилара се отпусна хриптяща напред, опънала до скъсване връзките си, и впери злобен поглед в царината.
— Ти. Ти гадна дърта кучка такава! Измами ме!
— Измамих и демона. Съжаляваш ли? — Даде знак на Горам и Лис и двамата несмело се заеха да развържат маршезата.
Илвин, който поглеждаше притеснено над ръба на леглото към брат си, се облегна назад и изгледа смутено Иста.
— Как го правите това, госпожо? Да не би и вие да сте магьосница случайно? И ние какво — заменяме демона за друг, по-непознат враг?
— Не — каза Иста. — Моите нежелани дарби имат друг източник. Питайте Катиния… любимец. Той знае. — „По-добре и от мен, струва ми се“. Ако обладаването на или от демон превръщаше човек в магьосник, а връзката с някой от боговете го правеше светец, в какъв ли странен хибрид се превръщаш в ръцете на демонския бог?
— Докосната от бог тогава… това ли твърдите? — попита той. По тона му не личеше дали й вярва, или не, поне засега: просто беше нащрек.
— За мое най-голямо съжаление.
— Как се случи това?
— Някое страдащо копеле се е помолило на един бог, който е бил твърде зает, за да му обърне внимание, така че е прехвърлил задачата на мен. Или така поне твърди Той.
