— Сигурно си даваш сметка — каза тя, — че демонът краде живот от Илвин, за да поддържа Арис… в движение?

Кати вдигна рязко глава.

— Така е справедливо. Той намушка Арис, нека си плати!

— Я чакай малко! — каза Илвин. — Не бях единственият, който държеше ножа в онази бъркотия!

— Ако не беше сграбчил ръката ми, никога нямаше да се случи!

— Да, както и ако Арис не се беше спънал или Умерю се беше хвърлила в другата посока, или… или ако още сто неща бяха станали по друг начин. Само че станаха така — мрачно завърши той и стисна устни в тънка черта.

— Да — бавно рече Иста. — Четирима души, чиито действия са се комбинирали и са довели до резултат, който не е бил желан от никого. Не съм толкова сигурна за… петия присъстващ.

— Вярно е — обади се Илвин, — че демоните се стремят към нещастия и хаос; такава е природата им и самата им магия произтича от тази природа. Или така поне ни учат свещените. — Надигна се на възглавниците си и изгледа неспокойно снаха си.

— Е, за другите не знам, но този демон е бил изпратен тук — каза Катилара. — Нарочно. Трябвало е да съблазни Илвин или Арис, или и двамата, да превземе замък Порифорс отвътре и да го предаде в ръцете на княза на Джокона. Аз предотвратих това. Също като войник, който избутва назад стълба при обсада. — Тръсна коса и ги изгледа поред, сякаш ги предизвикваше да оспорят това й постижение.

Илвин издаде долната си устна, сякаш очите му внезапно се бяха отворили. Веждите на Арис се смъкнаха объркано.

— А лорд Печма? — подсказа Иста.

— О, това беше лесно. Демонът знаеше всичко за Печма. — Катилара изсумтя презрително. — След като се погрижих Илвин да изглежда подобаващо и заведох Арис в нашето легло, трябваше само да намеря Печма, да го обвиня и да го убедя, че на сутринта ще го обесят без съд и присъда, ако не избяга. Останалото той го направи сам. Сигурно още бяга.

„Тази млада жена е била доста заета въпросната нощ“, помисли Иста. Ужасяващото внимание към детайлите в режисирането на декорите с голия Илвин в главната роля, така че да изглежда „подобаващо“, я смрази. Дребно отмъщение, може би, срещу човека, който така упорито се е надсмивал над брачния избор на брат си?

— Арис не е виновен за нищо, както виждате — страстно продължи Кати. — Защо само той да страда? — Тя обърна гневно лице към Иста. — Така че ти — каквото и да си направила, за да го приковеш към този стол — пусни го веднага!

Иста докосна с пръст устните си.

— Много хора страдат без вина по света — каза тя. — Арис не е първият. Аз ще — както ти каза — ще го пусна след малко, но преди това всички трябва да говорим свободно. Храмът ни казва, че демоните вършат своите чудеса на страховита цена. Според теб още колко време може да продължава това?

Катилара стисна зъби.

— Не знам. Докато дишам и волята ми е силна! Защото ако магията на демона изчезне, Арис ще умре.

— Ако… наистина такава е единствената алтернатива — внезапно се намеси Илвин, — може би това редуване не е чак толкова лошо. Бих могъл да заема… половината, да речем. Половината ден да е на Арис, а другата половина за мен, може би?

И тогава няма да е братоубиец? Или дори една четвърт братоубиец? Появилата се надежда ясно се четеше по лицето му. Катилара грейна при това неочаквано предложение и погледна замислено Илвин.

Иста се поколеба, увереността й бе разклатена. „Неувереността“, строго се поправи тя.

— Според мен няма да се получи — каза след миг, — или поне не за дълго. Колкото и неумолим контрол да упражнява Кати върху демона, той все пак смуче от душата й, макар и по малко. В противен случай досега да е изчезнал или да е отслабнал дотолкова, че да преустанови магията си. Просветен ди Кабон ми е казвал, че рано или късно демонът винаги взима надмощие над гостоприемника си.

— Стига Арис да е спасен, аз ще поема риска! — каза Катилара.

Арис си пое рязко дъх и поклати глава.

— Почти си струва риска, ако питате мен — мрачно промърмори Илвин.

— Само че не е риск. Сигурно е. И Арис пак ще умре, а Катилара ще бъде унищожена.

— Само че кога, колко дълго, това е въпросът! — възрази Катилара. — Всякакви неща могат да се случат преди… тогава.

— Да, и аз мога да ви кажа някои от тях — рече Иста. — Илвин със сигурност е изучавал теологията на магията за смърт в семинарията към ордена на Копелето. Самата аз също имах случай да се запозная отблизо с нея, навремето. Арис не е жив сега. Демонът е уловил отделения му дух и го е върнал да витае в собственото му тяло. Познато, сродно обиталище в някои отношения, ако трябва да гадая. Само че той е отрязан от подкрепата на своя бог и духът му е също толкова откъснат от материята, която го храни. Не би могъл да поддържа живот, освен чрез онова, което краде от Илвин, не би могъл да го увеличава, нито да го поражда.

Катилара настръхна и се сви, сякаш щеше да скочи срещу нея.

Иста продължи слепешком в лабиринта от мрачни следствия.

— Така че най-вероятно го чака съдбата на всички изгубени духове. Бавно да чезне, да линее, да отслабват възприятията му за самия себе си, за света наоколо, за спомените — за нещата, които е обичал и мразил — да забравя. Нещо като старческо слабоумие. Виждала съм безцелното лутане на слепите духове. Това е едно тихо проклятие и милостиво — за тях. Не толкова милостиво за човек, който все още е в тялото си.

— Искате да кажете, че ще си загуби ума? — каза Илвин втрещено.

— Това… не е добре — рече Арис. — Аз и без това нямам на склад колкото теб. — Опита се да се усмихне на брат си. Опитът се провали напълно.

Иста прехапа устни и продължи упорито:

— Мисля, че знам защо демонът отпуска на Илвин толкова малко време — колкото да се нахрани, а дори и за това не стига. Защо двамата си поделят денонощието по такъв неравностоен начин. Мисля, че когато Илвин е буден, демонът… губи по малко битката за поддържането на тялото на Арис. С всеки час свяст за Илвин мъртвото тяло се разлага с още малко. С времето разлагането ще стане видно за околните. — Сега, когато знаеше как да погледне с усилената й чувствителност, всичко беше ясно. „Не са ми приятни тези нови познания“. — Това ли е съдбата, която бихте искали за своя красив съпруг, лейди Катилара? Угасващ ум, уловен в едно разлагащо се тяло?

Устните на Катилара изрекоха мълчаливо отрицание, но тя не каза нищо на глас. Скри лице в коленете на Арис.

„Богове, защо на мен дадохте тази отвратителна задача?“ Иста продължи безмилостно:

— Илвин също умира, защото бавно изцеждат от него повече живот, отколкото би могъл да замени. Но ако Илвин умре, Арис също ще… спре. И двамата ще срещнат края си. Едва ли това би желала майка им, уверявам ви. Чий край ще превари в това зловещо състезание, не знам. Само че това е крайният резултат от аритметиката на демонската магия — два живота в замяна на един, после и този един отпада от сметките. И всичките ви усилия ще отидат на вятъра. Теологически правилни ли са заключенията ми, лорд Илвин?

— Да — промълви той. Преглътна и продължи: — Демонската магия… според свещените… неизменно създава повече хаос, отколкото ред. Цената винаги е по-голяма от наградата. Някои от онези, които се забъркват с демони, се опитват да разпределят цената върху други хора, а наградата да запазят за себе си. Рядко успяват за дълго. Макар да се твърди, че малцина много мъдри люде и опитни в теологията, магьосници от храма, могат да използват демонската магия в съгласие с естеството й, а не против него, и така да правят добро. Тази част така и не ми стана много ясна.

Иста съвсем не беше сигурна в следващия си ход, но именно той изглеждаше логически издържан. Тя се отнасяше с дълбоко недоверие към логиката — съвсем възможно бе да обмислиш внимателно пътя си, стъпка по стъпка, и да се озовеш затънал до шия в блато от непростим грях, точно толкова, колкото ако си скочил в него с главата надолу.

— Чух какво имаха да кажат всички заинтересувани страни, освен една. Мисля, че демонът е придобил дара на словото. Човек се пита от кого ли, щом може да прави… двуезични игри на думи, но както и да е. Бих искала да говоря и с него. Лейди Катилара, бихте ли му отпуснали за малко юздите?