— Как се събудих тук. Главата ми бучеше. Бях замаян и ми се гадеше. А после пак се събудих тук. И пак. И пак. И пак. И… сигурно ми се е случило нещо. Някой ме е ударил в гръб ли?

— Катилара каза, че те е наръгал Печма — обади се Арис. Прокашля се. — Теб и Умерю.

— Но той не беше там. Да не е дошъл след нас? А и освен това аз не съм… — Ръката на Илвин се плъзна към гърдите му, под ленената роба. Когато я извади, беше оцапана с червено. — Ооо… ранен ли съм?

— Какъв беше Печма? — упорито попита Иста.

— Писар на Умерю — каза Арис. — Обличаше се ужасно и всички от свитата й му се подиграваха — винаги има по един такъв нещастник. Когато Катилара ми каза, че той е нападнал Илвин, първата ми реакция беше, че това е невъзможно. Тя рече, че е по-добре да повярвам, иначе княз Сордсо ще ни обяви война още преди да са откарали трупа на сестра му. И че никой от джоконците нямало да защити Печма. За това наистина се оказа права, между другото. Каза също да съм бил търпелив, защото Илвин щял да се оправи. Бях започнал да се съмнявам, но сега виждам, че е така!

— Не сте хапвали нищо повече от два месеца и това не ви се е сторило странно?

Илвин вдигна поглед от окървавената си ръка, впи го стреснато в брат си и присви очи.

— Храня се. Само че повръщам повечето. — Арис сви рамене. — Изглежда, ми стига.

— Но сега той ще се оправи — бавно рече Илвин. — Нали?

Иста се поколеба, после каза:

— Не. Няма.

Погледът й се плъзна към мълчаливия слушател на всичко това, приклекнал до стената отсреща.

— Горам. Ти какво мислеше за княгиня Умерю?

Звукът, който излезе от гърлото на коняря, приличаше на кучешко ръмжене.

— Развалена жена беше.

— По какво съдиш?

Лицето му се сбръчка.

— Когато ме погледнеше, изтръпвах от страх. Гледах да не й се мяркам пред очите.

Иста се замисли за изтънялата материя на душата му. „Нищо чудно“.

— Ще ми се да мисля, че Горам ми е помогнал да дойда на себе си — мрачно рече Илвин, — но се боя, че това се дължеше единствено на липсата на внимание от страна на Умерю.

Иста огледа за миг Горам. Белезите по душата му не бяха от сега — бяха стари рани, стари и тъмни. Ако, както започваше да подозира, някога душата му е била проядена от демон, то това е било отдавна. Което означаваше…

— Умерю е била магьосница — заяви Иста.

Кратка, ожесточена усмивка се изписа на лицето на Илвин.

— Знаех си! — Поколеба се. — А вие откъде знаете? — И след още миг: — Коя сте вие всъщност?

„Виждала съм нейния изгубен демон“, помисли си Иста, но реши засега да го премълчи. Отчаяно й се искаше ди Кабон да е тук сега, за да разбули заплетената мистерия с познанията си по теология. Илвин я гледаше с известно притеснение, нащрек… но не и с недоверие, помисли си тя.

— Казват, че на млади години сте учили в семинария, лорд Илвин. Не може да сте забравили всичко. Един просветен свещен от ордена на Копелето ми каза, че ако гостоприемникът на демон умре и душата му не е достатъчно силна, за да го завлече обратно при боговете, демонът прескача в друг гостоприемник. Магьосницата е умряла, а демонът не е в никой от вас, уверявам ви. Кой остава?

Арис изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне. За един ходещ труп това би трябвало да се счита за подобрение, помисли си Иста, но не беше.

— В Кати е — прошепна той.

Изглежда, нямаше намерение да спори с нея по този въпрос, забеляза Иста и кимна одобрително с абсурдното чувство, че е учителка, която хвали ученика си за правилно решената задача.

— Да. Сега е в Кати. И тя иска от него да ви запази жив. Е, жив на пръв поглед поне. Дотолкова, доколкото възможностите му могат да бъдат впрегнати в такава задача.

Устата на Арис се отвори, после се затвори. Най-накрая той каза:

— Но… това са опасни неща! Те изяждат хората живи… магьосниците заплащат с душите си. Кати… трябва да бъде лекувана… трябва да повикам теолози от храма, които да го махнат от нея…

— Чакай малко, Арис — прекъсна го напрегнато Илвин. — Мисля, че трябва добре да обмислим…

Тропот откъм галерията вън — бягащи крака. Два чифта. Вратата се отвори с трясък. Катилара — боса, в омачкана рокля за езда, косата й бе разрошена от вятъра — нахлу в стаята, като едва си поемаше дъх. Лис тичаше след нея, зачервена и задъхана почти колкото маршезата.

— Арис! — извика Катилара и се хвърли върху него. — Богове пет, богове пет! Какво ти направи тази жена?

— Съжалявам, царина — промърмори Лис в ухото на Иста. — Тъкмо обикаляхме оная поляна да търсим цветето, когато тя изведнъж се развика, че нещо не било наред с нейния господар, хукна към коня си и го пришпори в галоп. Нямаше начин да я спра, освен с лък и стрела може би.

— Няма нищо. — Иста потисна гаденето, което я връхлиташе при мисълта какъв номер е извъртяла на Кати, нищо, че измамата беше свършила работа. — Задържа я достатъчно дълго. Иди при Горам, но не казвай нищо. Без значение колко странно ти се стори чутото.

Лис послушно приклекна и отиде да се облегне на стената до коняря, който й кимна за поздрав. После загледа любопитно лейди Катилара, която хлипаше в безсилната прегръдка на мъжа си.

Катилара стисна ръката му, усети слабостта в нея и вдигна зачервеното си от сълзи лице към неговото.

— Какво ти направи? — попита отново.

— А какво си ми направила ти, Кати? — нежно попита той на свой ред. После погледна към брат си. — И на двама ни?

Катилара се извърна и впи яростен поглед в Иста, после и в Илвин.

— Измамихте ме! Арис, каквото и да са ти казали, лъжат!

Веждите на Илвин се вдигнаха.

— И това ако не е доказуемо обвинение — измърмори той.

Иста се опита да пренебрегне за миг разсейващите я привидности. Демонът се бе свил повече отвсякога, плътен и лъскав, сякаш се опитваше да избяга навътре в себе си поради липса на друг изход. Сякаш трепереше.

От ужас? Защо? „Какво толкова си мисли, че мога да му направя?“ Нещо повече — „Какво ли знае, което аз не знам?“ Иста свъси чело в недоумение.

— Кати. — Арис започна да гали разчорлената й коса, приглаждаше къдриците, докато сълзите й попиваха в туниката на рамото му. — Време е да кажеш истината. Шш, стига, стига. Погледни ме. — Хвана брадичката й, повдигна лицето й към своето и се усмихна на мокрите й очи с поглед, който би накарал сърцето на Иста, реши тя, да се разтопи и да изтече чак в обувките й. Върху изпадналата в истерия Кати този поглед имаше още по-силен ефект. Тя се измъкна от прегръдките му, в които почти не беше останала сила, сви се до краката му и заплака, заровила лице в коленете му, като изгубено дете, и заповтаря като в транс:

— Не, не!

— Да, да — прошепна Арис на съпругата си. Отново започна да гали главата й. — Аз отговарям за всичко и всички в Порифорс, животът на хората тук е в ръцете ми. Трябва да знам всичко. Да.

— Браво, Арис — измърмори Илвин. — Опъни й се, веднъж поне.

Иста притисна ръка към устата си, за да не прекъсне неволно Арис. „Да, по-добре да дойде от него. На него тя няма да се противопостави, или поне не в такава степен“.

— Какво стана, след като прониза… магьосницата? — попита Арис. — Как демонът се озова в теб?

Кати подсмръкна, преглътна с мъка, задави се и се закашля. Отвърна с дрезгав глас:

— Просто дойде при мен. Нищо не съм направила. Можел е да избира между мен и Илвин, а от Илвин го е било страх повече. — Мрачна усмивка пробяга по лицето й. — Обеща ми каквото поискам, стига да избягам. Но аз исках само едно. Исках да се върнеш. Накарах го да те върне. Още иска да избяга, но аз никога няма да го пусна, никога!

Воля срещу воля. Иста подозираше, че демонът е придобил опит и сила, изсмуквайки ги от не един живот. Но по някои специфични въпроси волята на Катилара бе по-силна от неговата. Воля, превърнала се в мания. Ако демонът бе взел Катилара за по-управляем гостоприемник от Илвин, то със сигурност се бе натъкнал на интересна изненада. Колкото и да я дразнеше младата маршеза, Иста изпита мрачно задоволство при мисълта за неочакваното затруднение на демона.