Арис го зяпаше като зашеметен.

Сега вече Илвин не заваляше думите, с облекчение забеляза Иста, макар че долните му крайници изглеждаха почти парализирани. Молеше се и разумът му да се е прояснил в същата степен. Със спокоен глас, който съвсем не отговаряше на емоционалното й състояние, тя попита:

— Защо сте били толкова убеден, че брат ви е мъртъв?

— Богове, какво друго можех да си помисля? Усетих как онзи проклет нож го прониза — до дръжката, и друг път ми се е случвало да оцелея при битка за сметка на някой нещастник с по-малко късмет — усетих натиска и как поддава плътта под ръката ми, когато острието прониза сърцето. Едва не повърнах.

„Богове пет, моля ви, не братоубийство. Не искам да е братоубийство…“ Запази гласа си спокоен въпреки спазмите, които гърчеха стомаха й.

— Как се стигна до това? Кажете ми всичко. Всичко, от самото начало.

— Тя го отведе в стаите си. — После добави към Арис: — Паникьосах се, защото онази любопитна прислужница беше казала на Катилара и тя беше твърдо решена да тръгне след теб. Тогава вече знаех със сигурност, че в нея има нещо противоестествено…

— В кого? — попита Иста. — В княгиня Умерю?

— Да. Лъскавото златно момиче. Арис… — широката му усмивка се върна, този път забележимо укорително кривната, — ако бъдеш така любезен да престанеш да лапваш по всяка съблазнителка, която ти прати въздушна целувка, ще е голямо облекчение за роднините ти.

Арис, чиито очи се присвиваха от веселие, което бе огледален образ на онова в очите на Илвин, сведе уж засрамено глава.

— Кълна се, че не ги насърчавам по никакъв начин.

— Това е съвършено вярно, признавам — обърна се Илвин към Иста. — Не че е голяма утеха за нас, останалите, когато жените ни подминават и се лепят по него като мухи. Момче от кухнята, което храни кокошките, ето на това прилича брат ми.

— Не съм аз виновен. Те сами ми се натискат. — Погледна Иста и добави сухо: — Дори на стълбите.

— Би могъл да приклекнеш — сладко предложи Илвин. — Пробвай някой път.

— Правя го, проклет да си. Сигурно имаш изключително високо мнение за мъжествеността ми, ако смяташ, че Катилара ми оставя сили и за най-невинния флирт, особено напоследък.

Иста не беше съвсем сигурна как това твърдение се връзва с поведението му по време на онази тяхна първа езда, но може би той по принцип упражняваше чара си върху всички спасени от него дами, макар и само за да отвлече вниманието им от желанието да избухват в сълзи. С известно съжаление прекъсна тази размяна на остроумия — явно често практикувана в миналото и също толкова явно носеща огромно облекчение и на двамата. Нямаше съмнение, че богът я бе пратил в този изтъкан от болка лабиринт, примамвайки я с равни дози любопитство и чувство за дълг, само че тя не изгаряше от желание да остава в него по-дълго от крайно необходимото.

— Тогава защо сте отишли в стаите на княгиня Умерю? Ако сте отишли.

Арис се поколеба и веселието се отцеди от лицето му. Потърка челото си, после челюстта и ръцете.

— Всъщност не знам. В онзи момент ми се стори добро хрумване.

— Ако питаш Катилара, княгинята ти е сипала любовна отвара в питието и ти си изгубил контрол над себе си — каза Илвин. — Колкото и да ме дразнят глупостите й, аз… надявах се, че този път може да е права. Защото алтернативата беше много по-лоша.

— Какво, че съм се влюбил в Умерю ли?

— Не. Не за това си мислех.

Иста го прикова с поглед.

— Какво сте си мислели?

Лицето на Илвин стана сериозно, дори мрачно, сякаш се вглеждаше навътре в себе си.

— Защото тя имаше същия ефект и върху мен. В началото. После видя Арис и мен ме забрави. Захвърли ме като чувал с картофи. И… здравият ми разум се върна. Едва тогава си спомних къде съм я виждал преди, само дето не беше точно тя… Арис, помниш ли малкото ми пътуване до Джокона преди около три години? Бях се предрешил на конетърговец? Когато се върнах с Горам и с плана на замък Хамавик.

— Да…

— Купих стока от лорда на Хамавик. Платих твърде много, което на него му оправи настроението, отвори му приказка и го подведе да ме сметне за глупак. Покани ме на вечеря в крайморската си вила, по което можех да отсъдя как ме е одрал, ако вече не го знаех. Показа ми всичките си по-ценни притежания, включително, съвсем за кратко, и съпругата си. Княгиня на Джокона, внучка на самия Златен генерал, така ми каза, сякаш тя беше чистокръвна кобилка, за която се е спазарил изгодно. Което сигурно си е така, защото на вдовстващата регентка Джоен й се носи славата, че не раздава дъщерите си на безценица. Богове пет, ама и той беше един отвратителен дърт пръч. Че беше златна, беше, но беше и най-тъжната тиха мишчица, която съм виждал. Безцветна. Ужасна. И знаеше има-няма десетина думи на ибрийски.

— Значи не е била същата княгиня — каза Арис. — Князът на Джокона има цяла глутница сестри. Сигурно си се припознал. Умерю владееше езика до съвършенство.

— Да. Умираше си да измисля игри на думи. Само че освен ако няма сестра близначка със същото име, мога да се закълна, че беше същата жена. — Илвин въздъхна, после челото му се сбърчи. — Кати хукна побесняла към стаите на княгинята и аз тръгнах след нея. Боях се да не… и аз не знаех от какво, но си помислих, че ако не друго, може би поне ще успея да те предупредя и да ти спестя някоя сцена.

— Моят верен помощник.

— Е, това минаваше границите на дълга, така реших. Щеше да имаш да ми дължиш и този път нямаше да ти опростя дълга. Как ли не молих Кати поне да ме оставя аз да вляза пръв, но тя се мушна под лакътя ми. Шумното ни нахлуване се случи в крайно неподходящ момент. Като говорим за нечие съвършено владеене на езика…

Мъртвите мъже, отбеляза Иста, не можеха да се изчервяват. Но можеха поне да изглеждат засрамени.

— Дори аз не бих могъл да виня Кати, че побесня — продължи Илвин. — Но ако онзи кинжал с кичозната украса бе лежал най-отдолу под купчината сбруи, вместо отгоре й, може би щях да я сграбча навреме. Тя се разкрещя и се хвърли право към княгинята. Искаше да й нареже лицето. По разбираеми причини.

— Тази част си я спомням — бавно изрече Арис, сякаш не беше съвсем сигурен. — Поне отчасти…

— Ти избута златната мръсница встрани, аз хванах ръката, с която Кати стискаше ножа, и с общи усилия двамата можехме и да предотвратим нещастието, само че ти се спъна, докато се измъкваше от леглото. Толкова ли си бил загорял, та не бе имал търпение да се съблечеш дори? Ако на мен ми се беше отворила такава възможност… няма значение. Само че най-добрият фехтовач в Карибастос, спънат от собствените си панталони… богове пет, Арис! Кати не би имала силата да забие това тежко острие, ако се бе целила в теб и ако ти не се беше стоварил отгоре ни с цялата си тежест. — Възмущението му избледня и възбуденият му глас се забави. — Усетих как острието те пронизва. Сигурен бях, че сме те убили, с общи усилия.

— Кати не беше виновна! — побърза да каже Арис. — Като си спомня ужаса по лицето й… все едно ме пронизват отново. Нищо чудно, че тя… След това… след това не помня нищо.

— Падна в краката ми. Глупавото момиче издърпа кинжала от гърдите ти — аз извиках: „Не, Кати!“, но беше късно. Макар да не съм сигурен, че ако го бяхме оставили в раната, щяхме да намалим кървенето — кръвта ти направо шуртеше. Опитвах се да притисна с едната си ръка раната ти, а с другата да удържа Кати за ръкава, само че тя се измъкна от робата си, моля ти се! Умерю пищеше и пълзеше по леглото да се добере до теб — честно казано, не знам защо. Кати заби ножа право в корема й. Умерю хвана дръжката, после вдигна очи към мен и ме погледна толкова тъжно… И простена отчаяно и тихо… Такъв й беше гласът, когато я видях в Джокона. — Собственият му глас стана още по-тих. — Простена, и толкова. После лицето на Кати стана някак много странно, а след това… не помня. — Отпусна се безсилно на възглавниците. — Защо не мога да…

Ръцете на Иста трепереха. Тя ги скри в диплите на полата си.

— Какво е следващото, което си спомняте, лорд Илвин? — попита тя.