Иста вдигна очи. Един джоконец, тъмнокос и по-млад, я гледаше с доволна, алчна усмивка. По-възрастният и по-нисък негов сънародник, по чийто зелен нагръден колан лъщеше повече злато и който, изглежда, беше командирът на експедицията или поне най-висшият оцелял офицер, се мръщеше замислено. В очите му тя прочете по-дълбоки стратегически съображения, много по-притеснителни от обикновената алчност. Говорещият ибрийски офицер изглеждаше като на тръни.

Тя направи още един опит да защити опропастеното си прикритие, колкото и безсмислено да изглеждаше това. Протегна безразлично ръката си да върне писмото.

— Какво общо има това с мен?

Преводачът й взе листовете.

— Какво ли, наистина, царина? — Удостои я с поклон според рокнарийския дворцов обичай, дясната ръка се стрелна в арка пред него с палеца прибран към дланта — наполовина ирония, наполовина предпазливост.

Командирът каза на рокнарийски:

— Значи това е лудата майка на царина Изел, така ли?

— Така изглежда, милорд.

— Боговете са щедри към нас — каза тъмнокосият с глас, който трепереше от вълнение. Направи квадрианския четворен знак за благословия, докосвайки челото, пъпа, слабините и сърцето си, палецът бе грижливо сгънат навътре. — Само с един удар всичките ни проблеми се разрешиха и кесиите ни се напълниха.

— Мислех, че я държат заключена в някакъв замък. Как така са проявили небрежността да я пуснат да се размотава по пътищата? — каза командирът.

— Ескортът й не е очаквал да ни срещне тук. Ние също не очаквахме да сме тук — каза тъмнокосият.

Командирът се намръщи на писмото, макар да беше ясно, че не може да прочете и дума от него без помощта на офицера си.

— Този шпионин на техния канцлер говори твърде свободно за боговете. Това е неблагочестиво.

„И те притеснява. Добре“, помисли си Иста. Трудно беше да мисли за Фойкс като за шпионин. Макар че оценката й за интелигентността и такта му порасна с още една степен, защото не й бе дал и най-дребното основание да го заподозре в изпълняването на такава задача. Като се замислеше обаче, това си беше съвсем естествено. Ако беше писал на когото и да било другиго освен на лорд ди Казарил, тя би се засегнала дълбоко, но канцлерът отговаряше за цял Шалион, а и собственият й дълг към ди Казарил беше безкраен като морето.

Командирът се прокашля и се обърна към Иста на ибрийски, със силен акцент:

— Мислите ли, че сте докосната от бог, луда царице?

Иста — продължаваше да седи неподвижно — вдигна ъгълчетата на устните си съвсем малко, така че усмивката й да изглежда тайнствена.

— Ако вие бяхте докоснат от бог, нямаше да питате. Щяхте да знаете отговора.

Той се дръпна и присви очи.

— Богохулна квинтарианка.

Тя го удостои с най-добрия си безразличен поглед.

— Допитайте се до своя бог. Обещавам ви, че скоро ще се срещнете с него. Белегът му е на челото ви и ръцете му са отворени да ви приемат.

Тъмнокосият изсумтя въпросително; офицерът, който говореше ибрийски, преведе спокойните й думи, които от нейна гледна точка бяха изстрел напосоки. Макар че едва ли беше нужно да общува с боговете, за да направи такова предсказание, като се имаше предвид опасната ситуация, в която се бяха озовали джоконците. Устните на командира се свиха още повече, но той не понечи отново да кръстоса шпаги с нея. Изглежда, поне си даваше сметка колко по-рисковано е станало отстъплението му с такава пленница в обоза им. Бягството на Лис се бе оказало по-опасно от очевидното.

Жените бяха преместени до лагерния огън на командира и пратиха още двама стражи да ги пазят — да пазят нея, знаеше Иста. Това сложи край на всяка надежда да се шмугне в гората, издебвайки подходящ момент.

Вечерта продължи в същия неспокоен дух. Довлякоха един джоконски войник в средата на лагера и го биха с камшик за някаква простъпка — опит да дезертира най-вероятно. Висшестоящите офицери седяха около един от огньовете и спореха — понякога на висок глас и доста разгорещено, но после гневните ругатни бързо утихваха — за това дали да продължат всички заедно, за да се защитават взаимно в случай на нападение, или да се разделят на малки групи и да довършат бягството си към Джокона при по-малък риск от разкриване.

Нямаше да е далеч моментът, когато някои от тях щяха да се отделят от основната група и без да чакат заповед в този смисъл. Иста бе убивала времето, пресмятайки приблизителния брой на джоконците — освен ако не грешеше с много, бяха около деветдесет души. Би било интересно да ги преброи отново утре. Колкото по-малобройни бяха, толкова по-слаба щеше да е съпротивата им, ако останеха заедно. Още колко време щеше да мине, преди да се видят принудени да се разделят?

Джоконският командир имаше всички основания, и вътрешни, и външни, да поддържа възможно най-високата скорост на придвижване, така че Иста не се изненада, когато в полунощ я събудиха и я качиха на коня. Този път обаче нямаше да пътува с обоза — предадоха я на грижите на офицера, който говореше ибрийски. Двама други яздеха близо до тях. Колоната потегли в мрака сред цвилене на препъващи се коне и ругатните на ездачите.

Отначало Иста бе очаквала войската на Толноксо да ги подгони — дирята, която оставяха, можеше да ти избоде очите, — но колоната отдавна беше пресякла този район. С всеки час залозите се променяха — вероятността да ги нападнат изотзад намаляваше в полза на засада отпред. В това имаше тактически смисъл — нека джоконците губят сили, придвижвайки се към бойно поле, избрано от враговете им.

И все пак… възможно ли беше Лис да е запазила инкогнитото й, съобщавайки на властите, че някаква си дребна благородничка на поклонение е била отвлечена от неканените бегълци, пресичащи провинцията на път към дома? Иста лесно можеше да си представи как провинкарът на Толноксо се помотава точно толкова, колкото бягащите джоконци да се превърнат в проблем на провинкара на Карибастос. Ди Кабон и Фойкс обаче не биха допуснали такова небрежно отношение… но дали бяха стигнали до някое безопасно място? Или все още се скитаха сред хълмовете? Победени или отклонени от стихийния демон на Фойкс, внезапно набрал сила и воля, пирувайки с острия ум на момчето?

Водени от незнайно какви сведения на съгледвачите си, джоконците изоставиха рядката гора и поеха в тръс по път, който им позволяваше да се придвижват малко по-бързо. Зазоряваше се, когато свърнаха в пълно до половина с вода речно русло. Копитата на конете хрущяха остро в омесения с чакъл пясък. Иста облиза сухите си устни и протегна схванатия си гръб, доколкото й позволяваха вързаните отпред ръце. Въжето, свързващо китките й с лъка на седлото, не беше стегнато, и ако повдигнеше ръце и се наведеше напред, можеше да си почеше носа. Много време беше минало, откакто бе пила, яла или ходила по нужда, а коленете й бяха ожулени до кръв от вътрешната страна.

Ами ако колоната въобще не попаднеше в засада и се озовеше от другата страна на границата, в Джокона? Без съмнение щяха да я предадат на княз Сордсо, да я настанят в замъка му, да я заобиколят с удобства, не — с лукс, и с дами, които да й правят компания… с много дами, които да не я изпускат от поглед. Беше ли избягала от един замък само за да се озове като затворничка в друг — и още по-лошо, да я превърнат в политически лост, който да използват срещу малкото хора, които обичаше?

Мракът отстъпи на сивота, сенките добиха форма с неясни цветове — звездното небе избледняваше, за да посрещне зората. Ниска мъгла се стелеше над водата, къдреше се над полегатите брегове и конете я разплискваха като мляко след себе си. Малка скала, подкопана от течението на реката, се издигаше отляво: червеникавите цветове на пластовете й тъкмо започваха да се различават.

Камък цамбурна в тъмната вода, която се плъзгаше в основата на скалата. Войникът от нейната страна погледна натам, стреснат от шума.

Една стрела изсвистя отнякъде и се заби в гърдите му. Той дори не успя да извика, преди да се срине в плитката вода. Миг по-късно Иста усети шока на смъртта му като светкавица, която порази всичките й сетива и я замая. Конят й внезапно хукна напред, първо в тръс, после в галоп. Навсякъде около нея мъже крещяха, издаваха заповеди, псуваха. Отговориха им други викове и още стрели заваляха като дъжд.