Леко ранените също яздеха с обоза. Тежко ранените сигурно бяха зарязани по пътя, предположи Иста, на съмнителната милост на собствените им жертви. Един мъж привлече погледа на Иста. Беше възрастен офицер, с много висок ранг, ако се съдеше по дрехите му и по сбруята на коня. Не беше превързан, не се виждаше и някаква рана по него, но яздеше вързан на коня си като пленник, с безизразно лице, плитките му се развяваха на гърба. Думите, които редеше завалено, бяха неразбираеми дори на рокнарийски, прецени Иста. Дали не бе получил удар по главата? Бръщолевенето му й лазеше по нервите, а стоновете му я караха да стиска зъби до болка. Тайно си отдъхна, когато обозът се преподреди и възрастният офицер се оказа далеч от нея.
След няколко мили настигнаха мъжете, които бяха пратени след Лис. Двамата яздеха един кон, който едва пристъпяше, а другия водеха за повода, окуцял. Вбесеният им командир ги посрещна с колоритни рокнарийски ругатни, а безполезните им коне бяха сменени с два от многото резервни. Иста прикри мрачната си усмивка. Последва нова консултация с картите на Ферда, бяха пратени и нови съгледвачи. Колоната продължи да се влачи напред.
След още час стигнаха до селцето, откъдето групата на Иста бе планирала да свърне на изток и да поеме по пътя към Маради. То беше изоставено — не се мяркаше ни човек, ни животно, с изключение на няколко заблудени кокошки, котки и зайци. „Изглежда, Лис е стигнала дотук“, доволно си помисли Иста. Джоконците претърсиха селото набързо, взеха каквато храна и фураж намериха, поспориха дали да не го опожарят, консултираха се за пореден път с картите и най-накрая поеха на север. Предпазливостта и дисциплината все още имаха думата, макар и на косъм, защото колоната остави селцето непокътнато, без издигащи се колони от черен дим, които да оповестят на мили разстояние присъствието й. Слънцето се скри зад планината.
Здрачът се сгъстяваше. Колоната изостави по-лекия, но и опасно открит път и започна да се катери по речно корито, което във всеки друг сезон би било сухо като стара кост. Сега в средата му ромолеше тънко поточе. След две-три мили пак свърнаха на север, през ниски храсталаци до по-висока местност, която предлагаше прикритието на редки дървета. Иста се чудеше дали наистина вярват, че така ще скрият дирите си — бяха оставили толкова следи от копита, скършени клонки и животинска тор след себе си, че дори и тя би могла да ги проследи.
Спряха за нощувка в заслонена долчинка и запалиха само няколко огъня, колкото да опърлят пилетата, които бяха откраднали. Трябваше да дадат време на конете си да изядат плячкосания фураж и зърно и да възстановят силите си. Няколкото пленени жени бяха отделени на една страна и получиха завивки, не по-лоши от тези на самите джоконци — може би същите. Храната също не беше по-лоша от онази, която ядяха джоконците. Във всеки случай не приличаше на печено котешко. Иста се зачуди дали не спи върху постелките на мъртвец и какви ли сънища ще й донесе това.
„Нещо полезно би било приятно разнообразие“. Не беше точно молитва. Само че никакви пророчески сънища не я споходиха тази нощ, нормалните също не бяха много, докато се мяташе в твърдата постеля, унасяше се, после се стряскаше от необичайните звуци на лагера, а веднъж и от риданията на една от другите жени, която хлипаше под одеялото си.
Един от ранените джоконци умря през нощта, явно от треска в резултат на раните си. Погребението му призори беше претупано откъм церемонии, но в Своята милост Братът въпреки това прие душата му, реши Иста — или ако не друго, тя поне не усети объркания му дух да витае над тъжния плитък гроб. Синът й Теидез беше починал от инфектирана рана. Тя изчака момент, когато никой от джоконците не я гледаше, и скришно направи квадрианския знак за благословия към гроба, с надеждата това да донесе поне малко утеха на едно мъртво момче, изгубено в чужда земя.
Колоната не се върна на пътя, а продължи на север през хълмистия пущинак. По принуда се движеха по-бавно и тя усещаше как напрежението на джоконците нараства с всеки час.
Планините вляво от тях се смалиха. Привечер пресякоха неотбелязаната граница на провинция Карибастос. На места пущинакът отстъпваше пред населени местности и трябваше да заобикалят отдалеч крепости и укрепени села. Все по-рядко пресичаха потоци. Край един поток спряха за нощувка, този път малко по-рано, за да починат конете. Като погранична провинция на Шалион, Карибастос беше по-подготвен за набези, крепостите му бяха в по-добро състояние, а хората — нащрек. Джоконската колона сигурно щеше да се опита да го пресече под прикритието на нощта. Още три прехода, прецени Иста.
Ценните пленнички отново бяха настанени встрани под дърветата, донесоха им храна и ги оставиха на мира. Докато говорещият ибрийски офицер, в компанията на двама по-висши офицери, не ги приближи под тихата светлина на залеза. Държеше някакви листове, а лицето му бе напрегнато и смутено. Спря пред Иста, която седеше на един пън, опряла гръб на дървото отзад. Тя запази мълчание, принуждавайки го да заговори пръв.
— Добра вечер, сера. — Обръщението излезе със странно ударение от устата му. Без да каже друго, той й подаде листовете.
Беше писмо, недовършено, омачкано от престоя си в нечии дисаги. Дисагите на Фойкс, защото почеркът беше неговият — едри букви, изписани със замах. Иста изтръпна още преди да прочете поздрава. Беше адресирано до канцлер ди Казарил в Кардегос. След почтителен и пълен списък на постовете и сановете на великия царски съветник идваше следното:
„Скъпи ми господарю,
Продължавам доклада си според възможностите. Напуснахме Касилхас и вече сме във Виняска — утре тук ще има фестивал. Просветен ди Кабон е принципно неспособен да пази тайна или поне да прояви някаква приемлива дискретност. За нула време половината град научи, че сера ди Айело е не друга, а вдовстващата царина, и се изсипа да я почете, което по мое мнение не й хареса особено.
С всеки изминал ден все повече съм склонен да се съглася с вас — царина Иста не е луда в обичайния смисъл на думата, макар че понякога ме кара да се чувствам много странно и глупаво, сякаш вижда, усеща или знае неща, които за мен не съществуват. Все още изпада в дълги периоди на мълчание, някъде далеч в тъжните си мисли. Не знам защо винаги съм си мислил, че жените са по природа бъбриви. Би било облекчение, ако тя говореше повече. Колкото до това дали поклонението й е резултат от някаква божествена намеса, както се опасявахте след дългите си молитви в Кардегос, все още не мога да преценя. Но пък нали седмици наред пътувах рамо до рамо с истински чудеса, докато яздехме с вас, без въобще да подозирам, така че това нищо не значи.
Фестивалът в чест на Дъщерята би трябвало да отвлече мислите ми поне за малко от тези тревоги. Ще продължа с това писмо утре“.
Датата на следващия ден и под нея, със същия ясен почерк:
„Празникът мина добре… (Следваха два параграфа със забавни описания). Ди Кабон се напи като свиня. Казва, че било за да забрави за някакви лоши сънища, макар че според мен по-вероятно е да ги предизвика след всичкото това вино. Ферда не остана много доволен от поведението му, но пък свещеният общува най-отблизо с царината от всички нас, така че може и да е имал нужда човекът. Отначало го мислех за дебел нервозен глупак, както ви писах преди, но сега започвам да се чудя дали аз не съм глупакът.
Ще пиша повече по този въпрос при следващата ни спирка, която е в някакво кирливо селце сред хълмовете, родно място на някакъв светец. И аз бих се родил там, ако имах избор. Ще мога да изпратя това писмо от палатата на Дъщерята в Маради, ако тръгнем натам. Ще се опитам да ги убедя. Не мисля, че ще е добре, ако продължим още на север, освен това вече нямам какво да чета“.
Писмото прекъсваше тук, с още половин празна страница — Фойкс може би просто не бе имал време да добави и мечешката злополука от деня преди джоконците да ги нападнат. А може би…
