— Вижте, милорди, вижте! Карти на Шалион! Сега вече ще разберем къде се намираме!

Иста примигна. И започна да се оглежда по-внимателно.

Конете на преследвачите им бяха също толкова запотени и изтощени като техните. Спомни си какво беше казала Лис за конете, които умората забавила в края на надбягването, и се зачуди дали все пак не биха могли да надбягат рокнарийците, ако не бяха попаднали в капан. Мъжете бяха уморени, мръсни и брадясали. Сложно преплетените им плитчици бяха чорлави, сякаш не бяха сплитани от дни и дори от седмици. Онези, които пристигнаха последни, изглеждаха още по-зле. Мнозина бяха с превръзки, със синини или дълбоки порязвания, а повечето водеха допълнителни коне с празни седла, понякога три-четири в редица със завързани за седлата поводи. Не бяха плячка, защото повечето носеха рокнарийска сбруя. Част от тях може да бяха коне за смяна. Не всичките обаче. Товарният обоз, който пристигна последен, изглеждаше необичайно оскъден.

Ако товарният обоз се тътреше накрая, а сред пленниците нямаше и помен от Фойкс и ди Кабон… Иста си позволи искрица надежда. Дори ако чиновниците, които брояха конете, преброяха и хората и забележеха двете празни седла, докато офицерите пратеха хора назад да претърсят пътя, Фойкс със сигурност щеше да е преместил свещения в по-добро скривалище. Ако Фойкс беше толкова бърз в краката, колкото и в главата… и ако мечешкият демон не беше разбъркал прекалено мозъка му… и ако джоконците просто не ги бяха убили и не бяха зарязали труповете им край пътя…

Едно нещо беше сигурно. Тези джоконци не се придвижваха с цел внезапна атака. Всички признаци сочеха, че бягат от поражение или от победа, която им е струвала скъпо. Бягаха на север към дома. Тя се радваше заради Шалион, но започваше все повече да се тревожи за себе си и за Ферда и хората му. Напрегнати, изтощени, изнервени мъже на края на издръжливостта си рядко се отнасяха добре с пленниците.

Офицерът се върна и й нареди да седне край пътя под шарената сянка на едно ниско сведено дърво, някакъв странен северен вид с широки като длан листа. В дисагите на Ферда откриха кесия със злато, която зарадва чиновниците на княза, а офицерите започнаха да я оглеждат с повече уважение или поне с пресметливост в очите. Претърсиха багажа и на товарните мулета. Иста извърна поглед встрани, за да не гледа как войниците си подмятат цинично дрехите й. Офицерът я разпита по-подробно за връзката й с провинкара на Баошия и Иста му разясни въображаемото родословно дърво на сера ди Айело. Той, изглежда, искаше да е сигурен, че богатият провинкар наистина ще плати откуп за нея.

— О, да — високомерно рече Иста. — Ще дойде лично, предполагам. — „Заедно с десет хиляди мечоносци, пет хиляди лъкометци и кавалерията на марш ди Палиар“. После изведнъж й хрумна, че ако не иска заради нея да умират хора, подхожда напълно погрешно към проблема. Не, не. Все още имаше шанс да избяга или да бъде разменена за малка част от истинската й стойност в парично изражение, ако инкогнитото й не бъдеше разкрито. Лис… беше ли избягала Лис? Засега по пътя не се бяха върнали войници, които да я влачат насила след себе си, нито да я карат във вид на безжизнен труп, преметнат през седлото.

Офицерите заспориха, наведени над картите, докато войниците и животните почиваха под малкото сенки наоколо, а мухите бръмчаха около тях. Говорещият ибрийски офицер й донесе вода в един доста мръсен мях, тя се поколеба, облиза прашните си напукани устни и пи. Поне водата беше сравнително прясна. Даде му знак да занесе меха на Ферда и хората му и той го направи. След известно време я качиха на собствения й кон, с китки, вързани за седлото — самият кон беше вързан с още няколко други в края на обоза. Хората на Ферда бяха вързани по подобен начин, но по-напред и заобиколени от повече войници. Колоната отново потегли на север.

Иста плъзна поглед по другите пленници, завързани за конете си също като нея. Бяха неочаквано малко на брой — няколко десетки изтощени мъже и жени, деца нямаше. Една по-възрастна жена яздеше близо до нея: клатушкаше се нестабилно на седлото. Дрехите й, макар и мръсни, бяха добре ушити и с изобилие от бродерия — явно не беше от простолюдието, а от семейство, което можеше да плати щедър откуп. Иста се наведе към нея и попита:

— Откъде идват тези войници? Като оставим настрана Джокона.

— От някой рокнарийски пъкъл, предполагам — каза жената.

— Не, това е последната им спирка — измърмори в отговор Иста.

Горчива усмивка изви устните на жената. Това беше добре — значи не бе оглупяла от шока. Или пък вече го беше преодоляла, най-малкото.

— Непрекъснато се моля за това. Мен ме плениха в град Раума, в Ибра.

— Ибра! — Иста погледна наляво към планинската верига, която се издигаше на хоризонта. Сигурно се бяха измъкнали от Ибра през някой малко използван проход и се бяха озовали в Шалион, за да минат напряко към Джокона. А преследването трябваше да е било ожесточено, щом бяха прибягнали до такъв отчаян план. — Нищо чудно, че сякаш паднаха от небето.

— Къде точно в Шалион се намираме?

— Това е провинция Толноксо. Остават им още повече от сто мили езда през вражеска територия, останалата част от Толноско и цял Карибастос, преди да стигнат границата с Джокона. Ако въобще стигнат дотам. — Тя се поколеба. — Имам основания да се надявам, че присъствието им вече не е тайна. Смятам, че част от хората ми успяха да им избягат.

Очите на жената грейнаха за миг.

— Добре. — След малко тя добави: — Нападнаха Раума призори, съвсем неочаквано. Добре се бяха подготвили — сигурно са заобиколили отдалеч поне десетина по-добре защитени градове близо до границата. Бях завела дъщерите си в града да се помолят на Дъщерята, защото най-голямата ще се жени — богинята да даде още да е така. Отначало джоконците като че ли целяха да заграбят набързо каквото успеят, а не да плячкосат и разрушат целия град. Храма не пипнаха, макар зорко да пазеха заграбеното. После обаче се забавиха, за да сринат кулата на Копелето и да измъчват бедната свещена, която отговаряше за нея. — Жената се намръщи. — Хванаха я, както си беше с белите роби; нямаше начин да я скрием. Убиха съпруга й, когато се опита да я защити.

При жените, посветили се на петия бог, квадрианците също започваха с палците и езика. После най-вероятно следваше изнасилване, продължително и жестоко.

— Накрая я изгориха в кулата на нейния бог. — Жената въздъхна. — На фона на останалото това си беше направо милостиво. Но богохулството им коства всичко, което бяха заграбили, защото войската на Раума ги нападна, докато бяха още в града. Синът вля сила в меча на военачалника им, марша на града! Удари ги безмилостно, защото свещената му беше природена сестра. Предполагам, че именно той е направил дарението на храма, за да живее тя в удобства.

Иста изсумтя в знак на съпричастие.

— Дъщерите ми избягаха в бъркотията… надявам се. Може би Майката е чула молитвите ми, защото в ужаса си предложих себе си в замяна на тяхната свобода. Мен обаче нападателите успяха да ме метнат на един кон въпреки безредното си отстъпление. Сигурно са решили, заради дрехите и бижутата ми, че ще спечелят от мен.

Сега естествено тя не носеше никакви бижута.

— Алчността им ми спечели известно уважение. Камериерката ми обаче… с нея се отнесоха ужасно. Мисля, че още е жива все пак. Зарязаха всички по-незначителни пленници в планината, защото ги забавяха при изкачването. Ако са проявили достатъчно разум да останат заедно и да не се поддадат на паниката, може вече да са намерили начин да се спасят. Надявам се… надявам се, че са пренесли ранените.

Иста кимна с разбиране. Зачуди се какво ли си е бил наумил княз Сордсо от Джокона, за да допусне — не, да нареди — това нахлуване. Може би целта е била просто да разбуни Северна Ибра, да ангажира войските на стария царин в защита на голяма територия и така да отклони подкрепата му за Шалион в есенната кампания срещу Виспинг? Ако беше така, стратегията му беше успяла прекалено рано. Макар че тези мъже можеше да са били пожертвани нарочно, без дори да го знаят…