— Мда. Отвратително беше, как клечахме само в студената вода — макар че като си помисля, не ми изглежда чак толкова ужасно — и слушахме джоконците да минават над нас. Най-накрая изпълзяхме от канала и поехме през шубрака. Гледахме да не се виждаме от пътя, но да се движим в същата посока, след вас. Направо ни излезе душата. Беше вече тъмно, когато стигнахме до селото на кръстопътя — бедните селяни тъкмо бяха започнали да се връщат по домовете си. Доста по-бедни, бих казал, след набега на джоконските плячкаджии, но можеше да е и много по-зле. Явно отначало са помислили Лис за побъркана, но когато пристигнахме, вече я славословеха като светица, пратена им от самата Дъщеря.

Лис се ухили.

— Със сигурност съм изглеждала побъркана, когато се появих — препусках в галоп и крещях с цяло гърло. Добре че беше канцлерският ми табард. Радвам се, че са ме послушали. Трябваше да тръгна, преди да съм сигурна дали са ми повярвали.

— И ние така разбрахме. Свещеният вече съвсем се беше скапал…

— И ти не беше по-добре — измърмори ди Кабон.

— … така че се възползвахме от гостоприемството им за през нощта. Не спирам да се удивлявам как хора, които имат толкова малко, са готови да го разделят с непознати. Петимата богове да ги възнаградят, защото току-що бяха получили дела си от лош късмет поне за година напред. Убедих ги да заемат едно муле на свещения. Все пак пратиха едно момче с нас, за да са сигурни, че мулето ще се върне живо и здраво, и на сутринта поехме към Маради, по следите на Лис. Бих предпочел да тръгна след вас, царина, но по онова време нямаше как да ви помогнем. Трябваше ми армия. Богинята сигурно ме е чула, защото само няколко часа след това срещнахме такава на пътя. Провинкарът на Толноксо ни даде коне и сигурно можете да си представите с какво нетърпение се присъединих към войниците му. Щяхме да си спестим усилието, ако бяхме знаели да ги изчакаме в селото, защото следобед минахме оттам — поне им върнахме мулето, за радост на стопанина му. — Той погледна към ди Кабон. — Може би трябваше да пратя ди Кабон директно към храма в Маради — току-виж настигнал Лис там, — само че той категорично отказа да се разделим.

Ди Кабон изръмжа неохотно в знак на съгласие и каза:

— Пропилях два отвратителни дни в обоза на Толноксо. Онези части от мен, които са в съприкосновение със седлото, вече бяха натъртени до непоносимост, но дори и аз виждах, че напредваме твърде бавно.

— Да, въпреки всичките ми настоятелни подканяния. — Фойкс се намръщи. — На границата хората на Толноксо се отказаха от преследването, защото джоконската колона щяла да се раздели и да се пръсне и само войниците от Карибастос, които познавали земята си, имали шанс да ги заловят. Аз им казах, че можем да последваме поне някоя от групите. Ди Толноксо ми разреши да взема коня си и да опитам сам и бях готов да го направя напук на него. По-добре да го бях направил — можеше да ви настигна навреме за веселбата, организирана от лорд Арис по посрещането на джоконците. Ала свещеният се разбесня, че трябвало да ме върне в Маради — то пък голямата полза, както се оказа, аз пък се тревожех за Лис, така че го оставих да ме убеди.

— Не съм се разбеснял — отрече ди Кабон. — Просто се притеснявах. Видях онези мухи.

Фойкс изпухтя с раздразнение.

— Ще престанеш ли най-после с тези проклети мухи! Тях никой не ги обича. Има още милион в купчината тор, от която дойдоха. Толноксо не страда от липса на мухи. Какво толкова!

— Не в това е въпросът и ти го знаеш.

— Мухи? — объркано попита Лис.

Ди Кабон се обърна ядно да й обясни:

— Случи се, след като зарязахме войската на Толноксо и най-после стигнахме в храмовата къща в Маради. На следващата сутрин. Влязох в стаята на Фойкс и го заварих да си играе с цял куп мухи.

Лис сбърчи нос.

— Уф. Не го ли е било гнус да ги пипа?

— Не, не… те маршируваха. В параден строй напред-назад по масата, точно като миниатюрни войници.

— Мухици — не млъкваше Фойкс.

— Експериментираше с демона си, това правеше — пак изсумтя ди Кабон. — След като му казах да не го закача!

— Ама това бяха само мухи бе. — Смутената усмивка на Фойкс се изкриви. — Макар че се справяха по-добре от някои новобранци, с които съм си имал работа.

— Беше си чисто магьосничество. — Свещеният се намръщи. — И не спря да си навираш носа в неща, от които нищо не разбираш. Какво направи, за да се спъне онзи кон, на джоконеца?

— Нищо противоестествено. Не съм забравил лекциите ти — а твоят бог ти е свидетел, че не спря да ми ги набиваш в главата! Можеш ли да твърдиш, ама честно, че хаос и безредие не се изсипаха свободно от демона — как се сринаха на купчина, а! Не, нито че от този хаос не се пръкна нещо добро! Щом магьосниците от ордена ви могат да го правят, защо и аз да не мога?

— Те са подготвени!

— Боговете са ми свидетели, че ти не спря да ме подготвяш. И да ме наблюдаваш. Или по-скоро да ме шпионираш и тормозиш. Което е долу-горе същото, предполагам. — Фойкс сгърби рамене. — Както и да е — върна се той към разказа си, — в Маради ни казаха, че Лис е тръгнала към крепостта Оби в Карибастос, защото била решила, че е най-вероятно да ви открие там, царина. Или, ако не вас, то поне някой, който да е в състояние да я последва. Така че и ние тръгнахме натам; толкова бързо, колкото можех да пришпоря ди Кабон. Пристигнахме два дни след като Лис си беше тръгнала, но чухме, че сте спасена и сте в Порифорс, така че останахме още един ден в Оби, за да починат въпросните части на свещения…

— И твоите — промърмори ди Кабон.

— И след това поехме към Порифорс — надвика го Фойкс, — по път, който според марша на Оби бил съвсем безопасен и нямало начин да се загубим. Втората част на уверенията му се оказа вярна. Дъщерята ми е свидетел, помислих си, че джоконците са тръгнали да отмъщават и че този път ще изгубим надбягването само на крачка от финала.

Ди Кабон уморено потърка челото си. Иста се зачуди дали прегряването от сутринта не му е оставило упорито главоболие за спомен.

— Много съм разтревожена за демона на Фойкс — каза Иста.

— И аз — каза ди Кабон. — Мислех, че в храма ще могат да го излекуват, но не би. Орденът на Копелето е изгубил светицата от Раума.

— Коя? — попита Иста.

— Свещената на бога в Раума — това е град в Ибра, недалеч от пограничните планини — тя била живата свръзка на бога за чудото на… помните ли онзи пор, царина? И какво ви казах за него?

— Да.

— За слаби стихийни създания, които са се вселили в животни, е достатъчно да убиеш животното, за да принудиш демона да прескочи в умиращия свещен, който да го върне при бога.

— Така се е свършило с онзи пор — каза Иста.

— Бедното животинче — обади се Лис.

— Така е — призна ди Кабон. — Жестоко е спрямо невинното зверче, но какво да се прави? Тези неща обикновено се срещат рядко. — Той си пое дъх. — Квадрианците използват подобна система, за да се отърват от магьосниците. Лекарство, което е по-лошо от болестта. Но, много рядко, се появява светец, когото богът е научил на този номер.

— Какъв номер? — попита Иста, с търпение, което не чувстваше.

— Как да изтръгнеш демон от човешки гостоприемния и да го върнеш при бога, без да се налага да убиваш пострадалия човек. Душата и умът му също остават незасегнати, в голяма степен поне, ако всичко е наред.

— И… какъв е този номер?

Той вдигна рамене.

— Не знам.

В гласа на Иста се прокрадна раздразнение.

— Всичките си часове в семинарията ли си проспал, ди Кабон? Нали уж трябваше да си ми духовен наставник! Кълна се, че не можеш да преведеш и едно перо от единия край на страницата до другия!

— Това не е номер — побърза да обясни той. — Чудо е. Чудесата не можеш да ги прочетеш в книга.

Иста стисна зъби, едновременно вбесена и засрамена.

— Да — бавно рече тя. — Знам. — Облегна се назад. — Е… какво е станало със светицата?

— Убили са я. Същите джоконци, които ни застигнаха по пътя за Толноксо.