— Много просто. Доказваме, че Криси е била подведена при взимането на решение да убие баща си. Всъщност тя е убила човек, който не съществува.

— На мен ми звучи като непредумишлено убийство — каза Чарли.

Аз допих бирата и надникнах в хладилника за още една.

— И Соколов мисли така. На излизане от съда ми предложи споразумение. Осем години. Каза, че си разваля авторитета с толкова мижава присъда само заради старото ни приятелство.

— Значи ще излезе на свобода след шест години и няколко месена. — Чарли пъхна пръст в соса и го облиза. — Ммммм. Много по-вкусно от кетчуп с хрян.

— Отказах му.

Рошавите вежди на Чарли подскочиха.

— Мога да победя, Чарли — настоях аз. — Мога да спечеля делото.

— Присъдата за непредумишлено убийство е чиста победа. Ти сам го каза. Тя е убила човек. Независимо дали са я подвели, независимо дали е вярвала в изнасилването, все пак го е убила. Заседателите все трябва да я обявят за виновна по някой параграф, а непредумишленото убийство е най-добрият вариант.

— Те я харесват, Чарли. Усещам го. Ти задълбаваш в закона и формалностите. Те търсят повод да я оправдаят. Усещам чувствата им.

— Техните ли — попита Чарли — или твоите?

Този път доктор Лорънс Шийн беше готов. Блед, недоспал, с тъмни кръгове под очите, но готов. Беше си довел адвокат, който седеше на първия ред. Това ми хареса. Маями не е като Лос Анжелис, където всичко живо, от Роза Лопес до Като Кейлин (чийто английски е по-лош и от този на Роза), си води в съда адвокат, бизнес агент и рекламодател. Заседателите, надарени с поне капка здрав разум, не вярват на хора, дето карат друг да говори вместо тях. Канех се при първа възможност да закача над адвоката гирлянди от коледни лампички.

При всеки въпрос Шийн дълго мълчеше, обмисляше отговора и хвърляше погледи към стария адвокат Джонас Блекуел с богат опит в делата за медицинска злоупотреба.

— Разбирате ли, че клиентката ми отхвърли вашите изводи за сексуално насилие от страна на баща й? — попитах аз.

— Изводите не бяха мои, а нейни — отговори спокойно Шийн.

— Под наркотична хипноза?

— Щом така го наричате.

— И при вашия предубеден разпит, докторе?

— Не бих използвал подобни думи. Но допускам, че може да имате право. Терапията за възстановяване на паметта е колкото наука, толкова и изкуство. Аз поставих напълно правилно диагнозата, че клиентката ви е била изнасилвана като дете.

— За жалост сбъркахте името на извършителя.

— Ако не бях сбъркал, вероятно днес щяхме да гледаме дело за убийството на Гай Бърнхард — отсече Шийн.

Ха така! Брилянтен отговор, в който несъмнено личеше почеркът на Джонас Блекуел. Можех да протестирам и да поискам порицание за опърничавия свидетел, но това само щеше да подчертае репликата. Предпочетох да карам напред.

— Преди вчерашните показания имахте ли представа, че Гай Бърнхард е човекът, виновен за изнасилването на Криси?

— Не, разбира се.

— Дори и сега още не можете да повярвате, че вашият принц Гай е изнасилвач, нали?

— Смятам показанията за правдоподобни, но наистина бях дълбоко изненадан.

— Но за сметка на това изобщо не се затруднихте да повярвате във вината на Хари Бърнхард, когото мразехте?

— Смятах го за виновен. Очевидно съм сбъркал.

— Докато Криси беше под вашите грижи, споменавал ли е Гай Бърнхард, че подозира баща си в сексуални връзки с нея?

Той се поколеба.

— Не.

Естествено. Вече бе дал показания, че не е обсъждал лечението с Гай. Нямаше как да опровергае собствената си лъжа.

— Кого гледате? — попитах аз гръмогласно. Не крещях, но ми оставаше съвсем мъничко.

— Какво? — стресна се Шийн.

Посочих Джонас Блекуел, сякаш бях зърнал джебчия в действие.

— Там, на първия ред, човекът с костюма, който си води бележки.

— Това с моят адвокат — тихо каза Шийн.

— Ад-во-кат! — Произнесох го като название на срамна болест. — Щом сте дал клетва да говорите истината, за какво ви е адвокат?

— Възразявам, спор със свидетеля — обади се Соколов.

— Приема се — кимна съдията. — Мистър Ласитър, знаете, че не биваше. — Той се обърна към заседателите. — Всеки свидетел има правото да доведе в съда адвокат и от този факт не бива да правите изводи за достоверността на неговите показания.

Нищо де. Вече бях казал каквото трябваше.

— Така или иначе, докторе, признавате ли сега, че Криси Бърнхард не е била изнасилена от баща си?

— Да, признавам.

— Но през юни вярвахте, че той е най-ужасен злодей — мъж, готов да изнасили собственото си дете?

— Да, вярвах.

— Също както вярвахте, че е виновен за смъртта на съпругата си Емили, жената, която обичахте?

Шийн примига.

— Да, той унищожи живота й. Вашата клиентка ще потвърди.

— Следователно на шестнайсети юни, докато пътувахте към болницата, вие бяхте убеден, че Хари Бърнхард заслужава да умре?

— Възразявам, няма връзка с делото — каза Соколов. — Докторът не е подсъдим.

Засега.

— След малко приключвам, ваша чест — обещах аз.

— В такъв случай отхвърлям възражението.

— Не съм Господ — каза Шийн. — Не аз решавам кой да живее и кой да умре.

— Нека се върнем малко назад, докторе. В единайсет и пет вечерта на шестнайсети юни вие напуснахте хотел „Астор“ и потеглихте спешно към болницата, прав ли съм?

— Да, мисля, че вече дадох показания за това.

— А в единайсет и четирийсет пристигнахте в интензивното отделение, където срещнахте сестра Гетис?

— Струва ми се, че е така.

— По Алтън Роуд ли стигнахте до болницата?

— Да.

— И ви трябваха трийсет и пет минути с кола, за да пристигнете?

— Беше петък вечер. Имаше много коли.

— Какво ще ми отговорите, ако ви кажа, че през последните четири седмици всеки петък правихме пробни пътувания по този маршрут, спазвайки ограниченията на скоростта, и нито веднъж не надхвърлихме дванайсет минути?

Той не каза нищо. Аз също. Стисках куп шарени папки, а вътре можеше да има какво ли не — включително и резултати от пробни пътувания, каквито изобщо не бях правил.

— Къде спряхте по пътя към болницата, доктор Шийн?

— Никъде!

Отговорът бе прекалено бърз и прекалено категоричен. Изненада дори мен, но вече бях почнал да се досещам, че докторът не умее да лъже. Така е с повечето почтени хора.

— Ще ви попитам още веднъж, докторе, и нямам нищо против, ако желаете преди това да се посъветвате с адвокат.

— Не ми трябват съвети — отвърна той, хвърляйки отчаяни погледи към Джонас Блекуел.

От масата на обвинението Ейб Соколов гледаше свидетеля втренчено. Той обичаше да печели, но дълбоко в душата си беше като мен. Най-много обичаше истината.

Криси седеше зад масата на защитата, облечена в късо зелено жакетче със сребърни копчета и семпла зелена рокля в същия цвят.

Беше сплела ръце и хапете устни. Изплашена, объркана, разчитаща в целия свят само на мен. Не знаеше накъде водя. Не й бях казал. Тази сутрин тя попита какво правя, докато ние със Синди се ровехме из камара рецепти, доставени току-що от три аптеки. Играя си на адвокат, рекох аз. Сега Синди седеше малко зад масата на защитата точно пред бариерата, деляща лъвовете от християните. Ноктите на ръцете й бяха лакирани в черно със сребристи точици като нощно небе. На краката също, ако съдех по палеца, който надничаше от сламения сандал и приличаше на планетариум.

Благодарение на Синди разполагах с боеприпаси и наставаше време да мятам гранати във вражеския окоп.

— Доктор Шийн, не е ли истина, че по пътя към болницата спряхте в аптеката на плажния търговски център?

Устата му бе плътно затворена, а мускулите на челюстите шаваха конвулсивно. Този път не се озърна към адвоката. Гледаше мен.

Питаше се. Какво знаех?

— Не си спомням.