— Този боклук ще ви убие!
Те се изплезиха едновременно и аз реших да си гледам работата. Тръгнах покрай дансинга. На преградения вход към една от стаите за високопоставени гости издокараният пазач ме позна. Има си хас — веднъж го отървах от обвинение за подправка на чекове. Той ми махна да мина и щом влязох, зърнах неколцина местни политици, една латиноамериканка от сапунените опери и други познати физиономии. Тук свиреше по-тиха музика. Прожекторът осветяваше малка сцена, на която гола негърка, намазана със сметана, се кълчеше изкусително към гола бяла жена, покрита с шоколад. Нямам кой знае какъв опит в купоните по Саут Бийч, но все пак предположих, че не съм на готварски курсове.
Жените се прегърнаха, после взеха да трият бедро в бедро, обменяйки сметана и шоколад. После легнаха върху сцената с глави в различни посоки и преплетени бедра. Изникнаха двама мускулести млади мъже. Голи, мургави островитяни. Сложиха коктейлни черешки върху гърдите на жените, после легнаха от двете страни, леко пречупени в кръста като затворени скоби. Четиримата се раздвижиха в такт с музиката, след това едната жена слезе между тълпата. Посрещнаха я с аплодисменти.
— Това е художничката — обади се развълнувано някой до мен.
— Нарекох творбата си „Бананов шейк“ — съобщи гордо тя и тълпата изръкопляска възторжено.
Вече ме мъчеше главоболие и исках да се прибирам. Надявах се Криси да е приключила с ангажиментите и да е гушнала чека. Името й щеше да цъфне във вестникарската колонка „Кралица на нощта“ и да зарадва опашатия плешивец.
Напуснах залата за избраници и открих тоалетна с три автомата за презервативи. Тъкмо се плисках със студена вода на мивката, когато чух познат дрезгав глас:
— Ласитър, правиш голяма грешка.
Надигнах глава и зърнах в огледалото Гай Бърнхард. Все още приличаше на прасе.
— Не биваше да обвиняваш така Лари Шийн. Бива си го за пресата, но е само театър. Заседателите няма да клъвнат.
— Още не съм свършил с него. Преди да приключа, ще пропее твоето име.
— По дяволите, Ласитър. Сега вече наистина сбърка.
Тогава видях двамата юначаги зад него. Спомних си ги от разходката из манговите горички. Ниски, набити латиноамериканци, сляпо предани на господаря си. Бърнхард се дръпна назад, а те прекрачиха напред. Завъртях се, подгънах леко колене и отпуснах ръце. Адреналинът прогони дрямката. Посрещнах първия с ляв прав, от който главата му отхвръкна назад. Завъртях се тъкмо навреме, за да видя как вторият размахва лъскав нож под носа ми. Отстъпих, докато опрях задник в мивката.
Ножът се приближаваше. Беше сгъваем, с дръжка от черен емайл. Острието се надигна под брадичката ми и леко прободе кожата. Усетих как се отрони капка кръв. Отметнах глава до болка в шията. Нямаше накъде да мърдам. Можех само да слушам Гай Бърнхард.
— Ръсти каза, че си твърдоглав…
— Много му разбира тиквата.
— Каза, че не мога нито да те убедя, нито да те подкупя. Очевидно е прав. Но дори и тъпото муле може да се научи на нещо. А днешният урок е, че ако някой наперен адвокат насочи пръст срещу мен, има опасност да си остане без него. Мислиш се за много печен, но знаеш ли какво? Кръвта ти е като на всички други.
Той кимна и пазачът плъзна ножа под брадата ми. Очерта се кървава линия, после протекоха капки. Онзи отстъпи крачка назад и избърса ножа в сакото ми. Приятелят му се приближи и докато притисках раната, той ми заби един десен в корема. Свлякох се долу задъхан и окървавен.
Когато Еиб Соколов ми пожела добро утро, имах две лепенки под брадата.
— Какво те е сполетяло?
— Малка злополука при бръсненето.
— Нерви, а? — рече той и тръгна към масата на обвинението.
Бях разказал на Криси какво е станало и обявих обсадно положение до края на делото. Сега стояхме в съдебната зала на негова чест Майрън Стангър и аз се мъчех да мисля единствено за свидетелката.
Секретарката обяви нейното име и доктор Милагрос Сантяго пристъпи към свидетелското място, кимна на заседателите и седна. Беше с тъмносин костюм, а очилата стърчаха над челото й. Спадаше към онези жени, които умеят да носят с достойнство десетина излишни кила и пет пари не дават за чуждото мнение. Мили съобщи необходимото за биографията и квалификацията си, после преминахме към деловата част.
— Старият възглед за автобиографичната памет идва още от Фройд — започна доктор Сантято. — Той описва потискането на спомени като защитен механизъм, целящ да намали психическата болка от тревоги, вина или срам. Дълго време смятахме, че всяко събитие от човешкия живот се съхранява някъде в мозъка и само чака да бъде извлечено чрез лекарства, хипноза или медитация. Но сега знаем, че не е толкова просто. Спомените ни се преобразуват непрекъснат и когато потрябват, вадим ги от мътни води. Това са истински спомени с неверни подробности или неверни спомени с истински подробности.
Тя обясни на заседателите, че историческата истина за реални събития се различава от разказвателната истина, тоест нашите спомени.
— Ние не съхраняваме спомените като байтове информации върху компютърен диск, готови да изникнат съвършено точно при всяко натискане на бутона каза тя, гледайки право към ложата. — Спомените са податливи и с времето проявяват склонност да се променят или изместват. Когато ги потърсим, те се оказват смес от факт и измислица.
Накарах доктор Сантяго да опише своята дейност и работата на други изследователи. Тя цитира трудовете на доктор Елизабет Лофтъс и нейната аналогия за паметта като огромна черна дъска с безкраен запас от тебешири и гъби. Паметта е динамична, вечно променлива, податлива на внушение, тъй че никой не знае докъде свършва истината и откъде започна въображението. Тя разказа за личните митове, които всички ние си създаваме за миналото, за мечтите и сънищата, които приемаме като реалност. Разказа за псевдоспомените от предишни прераждания и за въображаеми преживелици с извънземни посетители и сатанински сили.
— Хората с подобни спомени не лъжат — каза тя. — Те минават през детектора на лъжата и е много трудно да бъдат опровергани. Но ние знаем, че този вид спомени имат сериозни дефекти. Объркваме сънищата с истински събития от миналото. Колкото до случаите с насилие, паметта е най-слаба в двата края на спектъра — скуката и стреса. Както баналните, така й жестоките събития намаляват точността на паметта. И, разбира се, спомените могат да бъдат фалшифицирани, съзнателно или не, от странични хора.
Докато тя говореше, аз гледах заседателите. Следяха с неприкрит интерес, някои кимаха, разпознавайки свои инстинктивни открития. Най-добрият експерт е онзи, който говори разбираемо за простосмъртните. Думите му съвпадат с това, което знаем. ДНК анализът, като комбинация от генетика и статистика, представлява тежко изпитание за средния гражданин на нашата област, който едва владее английския език, камо ли тънкостите на химията. Ако имам избор между учените брътвежи на някой професор и простичката кристална пантофка на Пепеляшка, винаги предпочитам второто.
След като слушах двадесет минути Мили Сантяго, вече нямах представа дали вярвам на собствените си спомени. Наистина ли бях видял баща си да плаче на верандата онзи ден, когато майка ми избяга с любовник? Или помнех своите сълзи?
— Твърдите ли, че не съществува възстановяване на потиснати спомени? — попитах аз.
— Не, не твърдя — отговори Мили.
Също като Соколов, аз обичам на разпита да открехвам вратички и веднага да ги затръшвам.
— Потискането на спомени с добре известно явление — продължи тя. — При едно проучване изследователите установиха, че трийсет и осем процента от възрастите жени, лекувани заради сексуално насилие в детството, нямат спомен за инцидента. Трудното е тези спомени да се възстановят без смесване с по-късни събития или внушения на терапевта, били те неволни или злонамерени.
Злонамерени. Чудесна думичка. Според мен страшно прилягаше на Лорънс Шийн.
