— Колко филма можеш да кажеш с думата пица? — попита Таня.

— „Мистичната пица“ — отговори той без колебание. — Лесна работа. Бас държа, че не знаеш кой изигра там първата си голяма роля.

— Джулия Робъртс, ако не броим „Долна Оклахома“.

— Не се брои, защото е заснет за кабелната телевизия.

— Да, но го пускаха и по кината — възрази Таня.

Страхотно, хлапакът си беше намерил сродна душа.

Двамата помълчаха малко, после Кип каза:

— „Триъгълната пица“ с Марчело Мастрояни и Моника Вити.

— Уха! За това нямаше да се сетя.

Тъкмо затварях прозореца, когато Чарли влезе в кухнята и се зае да разчиства масата от натрупаните за последната седмица хранителни остатъци. Засъхнали хамбургери, изкорубени парчета пица и недопити безалкохолни напитки.

— Не бива да даваш обещания, щом не можеш да ги изпълниш — каза той, мятайки в кофата за боклук някакви спаружени картофи.

Озърнах се към вратата.

— Тя спи — успокои ме Чарли, — но преди да се унесе, каза, че имаш страхотен секретен план. Искаш ли да го споделиш?

— Нямам нищо за споделяне — признах аз.

— Така си и мислех. — Той се зае да мачка кутиите от пица. — Тя е толкова крехко създание, Джейк.

— Затова трябва да победя. Никога няма да оцелее в затвора.

— Здравата си закъсал — каза Чарли. — Доказа, че Криси е жертва на Шийн, но няма как да заобиколиш факта, че е убила баща си.

— Не е факт. Само предположение на съдебния лекар.

Ето че се отърсвах от апатията и започнах да мисля като адвокат.

— Ако нямаш доказателство за противното, момчето ми, значи е факт.

— Може да е било нормален сърдечен удар. Може да е било лекарска грешка. Лари Шийн може да е убил Хари в болницата.

— Доказателство, Джейк! Къде ти е доказателството?

Замислих се за секунда.

— Днес в съда Шийн каза една-две шантави приказки и още ми се въртят из главата.

— Ти свърши страхотна работа, Джейк, ако съм пропуснал да го спомена. Скова прелестна стълбичка, изкачи вражеския свидетел на най-горното стъпало и после я ритна. Май много го заболя.

— Благодаря. Забеляза ли, че нещо не му се връзва във времето?

— Как така?

— Шийн изскача тичешком от „Астор“ в единайсет и пет. Стига до болницата в единайсет и четирийсет. От „Астор“ до „Връх Синай“ не са трийсет и пет минути.

— Било е в петък вечер. Нали знаеш как се влачи движението по Саут Бийч.

— Само ако минаваш по Оушън Драйв. А до болницата пътят е все по Алтън Роуд. Десет, най-много дванайсет минути без никакво затруднение, особено ако бързаш.

— Може би нечий часовник е изоставал. Може момчетата от паркинга на „Астор“ да са пушили марихуана или всички да са били в тоалетната.

— Да, може и Шийн да си е дояждал суфлето, но мисля, че има нещо мътно.

— Какво друго? — попита Чарли. — Какво друго каза Шийн, та ти се стори шантаво? Между другото, интересна думичка си избрал.

— Защо, много нормален ли ти се струва?

— Не, защото произлиза от френското chanson, а то пък идва от латинското cantilena, тоест песен или с други думи признание. Както и да е, какво точно каза?

— Може да не е нищо, но ми подсказа идея. Можеш ли да ни намериш търговски справочник за Маями Бийч? От онези, където изброяват всички магазини според адреса.

— Разбира се.

— И да прегледаш още веднъж доклада за аутопсията плюс всичко останало, от токсикологията до кардиограмата.

— Ще го направя, Джейк. Но Хари Бърнхард не е отровен, не е намушкан с нож, не е удушен. Застрелян е от онова клето момиче и е получил сърдечен удар след операцията. Причината за смъртта е желязна. Има ли смисъл да я атакуваш?

— Няма друг начин да победя — казах аз.

Приключих с подготовката за утрешното заседание малко след новините в единайсет. Лежах на дивана със затворени очи и сам не знаех дали дремя, или разсъждавам, когато Криси ме сръга. Искаше да излезем. Навик от артистичните среди — купони, които започват в полунощ и свършват рано сутрин с яйца на очи в Новинарското кафене.

— Много съм уморен — казах аз. — Заради заседанията няма как да дремна следобед.

— А мене питаш ли? — рече тя. — Виж какво, ако нямаш нищо против, все пак ще отида. Канена съм на откриване, Джейк, ще ми платят две хиляди долара.

— Нали знаеш правилата? Никакво пиене, никакви купони и наркотици до края на делото.

А след това може много дълго да няма купони, добави в главата ми някакво мрачно гласче.

— Джейк, парите ми трябват.

Колкото и да е нелепо, Криси бе станала местна знаменитост. Националните рекламодатели не искаха да я докоснат и с пръст, но тукашните рекламни кръгове я превърнаха в звезда. Някакъв производител на дрехи от Хаялея я избра за лице на новия сутиен „Амазонка“ с тайно джобче за пистолет двайсет и втори калибър. Канеха я да говори по всякакви женски клубове, включително „Жени срещу насилието“ и „Кучки с топки“ — борческа организация на лесбийките.

Репортерите я гонеха под дърво и камък, описваха облеклото й начина на живот, боклука (кофички от кисело мляко, скъсани чорапогащи, противозачатъчен мехлем) и любимите й четива — модни списания и кримки от Мери Хигинс Кларк. Тъй че когато откриваха нов клуб, даваха щури пари, само и само да я примамят заедно с Мадона, Силвестър Сталоун и от време на време Джак Никълсън. А щом отиваше тя, значи отивах и аз.

Биячът на входа беше с тясна тениска и три обици, едната щръкнала като заблудена рибарска кукичка върху дясната му вежда. Трапецовидните мускули стърчаха почти до ушите му, издайническите пъпки по тях говореха за злоупотреба със стероиди. Докато плебеите тъпчеха зад червените кадифени въжета, аз и моята дама минахме най-отпред. По глуповатото лице на бияча проблесна някаква смътна мисъл, когато зърна Криси с червената рокличка.

— Май трябва да те препипам — ухили се той.

— Вече го направих — отвърнах аз и минахме покрай него към вътрешността на „Тресавището“, най-новия клуб, изживяващ своя четвърт час слава на Саут Бийч.

Музиката тътнеше с онова ниво на децибелите, което някога бе накарало генерал Норнега да изскочи от подземното си скривалище. Разноцветни лазери прорязваха изкуствената пушилка. Няколко разсъблечени културисти от мъжки и женски пол се боричкаха из калната яма, донесла името на заведението. На дансинга се вихреше разнородна тълпа — голи до кръста женствени юноши, намазани с плажно масло; момичета с момичета; няколко безнадеждно нормални момчета с приятелките си. Същинско море от кожени облекла, вериги, ботуши и гола плът. Всеки гледаше да е по-моден от съседа си.

Криси се повдигна на пръсти и викна нещо в ухото ми. Не я чух. Тя махна с ръка към двама мъже на средна възраст с черни тениски под двуредните костюми. Наоколо пърхаха местни яребички, а фотографът от списание „Оушън Драйв“ щракаше на поразия. Единият от мъжете влачеше конска опашка, макар че по темето нямаше нито косъм. Другият беше с бръсната глава и ми напомни за Лари Шийн. Все още не чувах Криси, но когато тя отиде да поговори с тях, предположих, че са собственици на този нов храм на културата.

Оставих я да си върши работата и тръгнах на самостоятелна експедиция. В съседната яма се лееше пяна и няколко голи веселяци щурееха из нея. Три-четири метра по-нататък някакво момче (или момиче) с маскировъчни панталони, войнишки ботуши и розов сутиен, едва прикриваш неговите (нейните) малки гърдички, сипваше от найлонова торбичка хапчета в шепите на две непълнолетни момиченца. Сториха ми се познати. Ами да, бях ги зърнал с майка им в „Мо Са Би“. Е, ако не на модния подиум, поне бяха пробили в света на купоните. Едното подаде няколко банкноти на безполовия Рамбо, който разцелува и двете по бузите, после прибра торбичката в джоба на маскировъчния панталон.

Лично аз не разпознавам хашиш от марихуана, кокаин от хероин или ЛСД от екстази. Вярно, пушил съм малко трева на младини, но днес не поемам нищо по-силно от кофеин. Пристъпих към двете е момиченца и изревах: