«Каква трагедия сполетя Малкълм! Горкото момче, цял живот усърдно работеше, за да постигне нещо, и ето какво стана. Малкълм Струан, тай-панът, който всъщност никога не стана тай-пан, цял живот се движеше като заслепен от снежна виелица човек, който сред фъртуната дири бяла палатка, каквато никога не е имало.»

— Каква тъжна участ постигна Малкълм, нали? — Но Горнт бе изчезнал. Лекарят се огледа и го видя отново на палубата с гръб към Йокохама да се взира към «Красавицата». Бе си свалил шапката и вятърът рошеше косата му.

«Какво ли се крие зад неговата усмивка? — запита се Хоуг. — Толкова е неумолима, но въпреки това… Има нещо особено в този младеж. Дали е бъдещ крал или е цареубиец?»

Повечето хора на пристана се бяха разотишли. Анжелик стоеше с Морийн до лампата и гледаше към «Красавицата» и отдалечаващия се катер. Скоро останаха съвсем сами, с изключение на Чен и Варгас, които бъбреха помежду си, докато чакаха да разтоварят катера, ако се наложи, и без някой да ги е молил, да придружат двете жени до вкъщи.

— Морийн… — Анжелик се взря в нея. Сърдечната и усмивка се стопи, като забеляза колко нещастна изглежда новата й приятелка. — Какво има?

— Нищо. Ами… не… наистина, не се безпокой. Просто… не съм виждала Джейми цял ден, беше зает, а пък аз… имах важен… — думите й заседнаха на гърлото.

— Ще го почакам заедно с теб, ако искаш? Слушай, Морийн, я по-добре да дойдеш при мен. Ще гледаме от прозореца на стаята ми. Щом забележим катера, ще имаме достатъчно време да го посрещнем.

— Мисля… ами, по-добре да остана тук.

Анжелик решително я хвана под ръка.

— Какво има?“ Какво се е случило, мога ли да ти помогна с нещо?

— Не. Не мисля, скъпа Анжелик. Просто… ами просто… — Морийн отново се подвоуми и заговори със запъване: — О, Боже, не ми се щеше да те тревожа, но тя… любовницата на Джейми, дойде да се срещне с мен днес следобед.

— От Йошивара?

— Да. Дойде да ми изкаже почитта си, да ми се поклони и да ме посъветва да не се безпокоя — била се грижила за него отлично и искала да ме помоли в бъдеще да ми представя сметките му, но не знаела дали всеки месец или веднъж годишно.

Анжелик зяпна от изненада.

— Ама наистина ли?

— Да. — Морийн изглеждаше бледа като платно под светлината на петролната лампа. — Каза ми също, че ако съм искала да науча нещо за… „Джами“ — тя така го нарича, уф… за навиците му в леглото, за по… позите и така нататък, тя с радост щяла да ми услужи и да ме запознае с всичко най-подробно, защото аз съм била девствена и не съм ги разбирала тези неща, а тя била професионалистка от втора класа. Обеща ми някакви книги с картинки, наречени „Креватни книги“. Там щяла да отбележи неговите особености, ама аз да не съм се тревожела, защото Джами бил станал вече доста опитен и неговият… тя го нарече неговият Едноок монах си бил съвсем наред. Ето, вече знаеш всичко!

Анжелик се сащиса.

— Mon Dieu, горкичката ми ти — какъв ужас! Но… и тя ли говори на английски?

— Не — говори някаква почти неразбираема смесица от „патагонски“ и пиджин, използва някои от думичките на Джейми, но аз схванах същността на приказките й съвсем точно. Изглежда… изглежда, му е била гадже година и нещо. Дребничка е, хич не е хубава и като не знаех какво да й отговоря, взех, та й рекох, че е много дребна. Пък оная безсрамна пачавра… безсрамницата, се разкикоти и ми вика: „Достатъчно голяма — Джами тай-тай на гръб става също, нали? Много късмет жени.“

— О, Mon Dieu.

— Наистина. Какво да правя?

Анжелик усети, че и нейната глава започна да бучи.

— Би могла… не, от това нищо няма да излезе… Навярно бих могла… Не, не мога. Прекалено е…

— Ами ако ти… — Анжелик поклати глава. Безпомощно се взря в Морийн, а в същия момент и тя се втренчи в очите й. Всяка видя собственото си изражение, изписано на лицето на другата: еднакъв потрес, погнуса, отвращение, оскърбление и ярост. За момент застинаха така, после Анжелик прихна, след секунда захихика и Морийн, а след миг и двете вече се заливаха от смях.

Чен и Варгас ги зяпнаха, а гръмките изблици на смях се смесваха с шума на прибоя. Анжелик изтри първите добри, весели сълзи, които проливаше за пръв път от много време насам.

— Неговият Едноок… — Отново избухнаха в неистов смях, заливаха се в кикот, докато не ги заболя стомах и им се наложи да се вкопчат една в друга.

Пристъпът отмина също така неочаквано, както ги бе връхлетял, и остави зад себе си някаква тъга.

— Забавно е, Морийн, но всъщност въобще не е забавно…

— Да. Никак — отвърна Морийн печално. — Ще ми се… искам да си ида у дома. Смятах, че ще се справя с Йошивара — Джейми е като всички останали мъже, — но не мога. Вече съм убедена в това. Няма да понеса живот като този тук, където има Йошивара и винаги ще я има. И независимо дали ми харесва, Анжелик, или не след година-две ще се появят хлапетата, децата, и след няколко години той ще ни мисли за стари, който и да е. Ние наистина ще сме стари, косите ни ще побелеят, зъбите ни ще изпадат и който и да е мъж ще си тръгне по пътя. Животът на жената не е лесна работа. О, как ми се иска да бях се качила на „Красавицата от Атланта“ на път за вкъщи, а не да стоя тук сега. Все едно, ще си замина колкото се може по-бързо. Вече съм решила.

— Помисли. Не му казвай още тази вечер.

— По-добре да му го кажа още тази вечер, така… така е най-добре.

Анжелик се подвоуми.

— Ще те почакам, докато посрещнем катера, и после ще си тръгна.

— Благодаря ти. Ще ми е мъчно да се разделя с теб. Досега не бях имала истинска приятелка. — Морийн хвана Анжелик под ръка и се загледа към „Красавицата от Атланта“.

— Аййиая — рече с погнуса Чен на фуджоуски диалект, на който и двамата с Варгас говореха свободно. — Тия двете кучки защо не проявят малко разум и не изчакат катера на топло вкъщи, та и ние да не мръзнем покрай тях.

— Джейми няма да се възхити, ако те чуе как я наричаш!

— За щастие той не знае този диалект, дори и кантонски не знае, пък и при всички случаи не бих я нарекъл кучка пред него или пред който и да било чуждоземски дявол. Макар че, както знаеш, ние точно така викаме на техните жени. Не бих си позволил да използвам по-грубички думи, когато са наблизо. Ще река „Утринно цвете“ или ще измисля хиляди други имена, които, както знаеш, си означават „кучка“, ама чуждоземските дяволи си мислят, че става дума за „утринно цвете“. — Чен се изкиска. Дългата му ватирана горна дреха го пазеше от студа. Луната се показа иззад един облак и китаецът се загледа в нея. — Та това „Утринно цвете“ си въобразява, че ще стане Джами тай-тай. — Той отново се изкиска. — Това няма да го бъде.

— Наистина, след това, което се случи днес следобед — мрачно отвърна Варгас. — На ръст тя е тъкмо за него, а пък и му е време да се ожени. Няма да е зле да имаме дечица тук. — Варгас тъжеше за своите собствени шест деца, които бе оставил при двете си съпруги в Макао, докато събере пари и си построи собствена къща тук. — Ами какво ще кажеш за госп’жица тай-тай и тоя шанхайски Горнт? Дали ще й изпроси повече пари?

— Дори и да успее, той ще има полза от тая работа, а не тя. Чудя се, какво ли е имало в ония документи?

— Какви документи?

— Ами ония, дето Лим Втори ги е видял, додето Уилъм тай-пан дремел край огъня. Ония бе, от Дългоносия. Дю не до мо, че Лим не може да чете по френски. Уилъм тай-пан бил направо шашнат, тъй вика Лим.

— Че какво ли може да изпраща Дългоносия на Уилъм от гроба?

Чен вдигна рамене.

— Неприятности за госп’жица тай-тай. Навярно е било за Тайната на луната, а?

— Това са само слухове.

Чен не отговори нищо, пазеше тайната, както бе наредил Чжан от търговската къща след смъртта на Малкълм.

— Каквото и да става, Тес тай-тай ще стрие госп’жица тай-тай и шанхайския чуждоземски дявол на прах.

— О? Какво си чул?