— Това е нищо… просто е нищо, абсолютно нищо — изхриптя той. Колкото по-внимателно разглеждаше петното, толкова по-незначително му се струваше то. — Просто си се ожулила.

— Моля? Говори на японски, Фурансу-сан, толкова съжалявам.

— Не е… не е болест. Протрила си се. Просто… от някоя стегната препаска, няма нищо страшно. — Пресегна се да я покрие и да духне лампата, но тя нежно го спря.

— Толкова съжалявам, започнало е. Моля те, дай ми ножа.

Както обикновено ножът му си беше затъкнат в колана. Както обикновено. Заедно с дрехите зад гърба му.

— Не, Хиноде, моля те, никакъв нож, няма нужда от него. Това е нищо.

Като насън видя, че Хиноде поклати отрицателно глава и мило повтори молбата си, която се бе превърнала в заповед. Крайниците и главата му се разтрепериха. Не можеше да ги овладее, нито да спре несвързаното си бръщолевене на френски и японски, молбите си, обясненията си, че това петънце не означава нищо, макар ясно да съзнаваше, че болестта е започнала. Тя бе права. Бе се започнало, бе се започнало. Повдигна му се. Едва се удържа да не повърне и продължи да бръщолеви.

Хиноде не го прекъсваше, нещо по-лошо — лежеше търпеливо и чакаше пристъпът му да премине. Едва тогава всичко щеше да се реши. Андре повтаряше ли, повтаряше покрусен:

— Чуй ме, Хиноде, моля те, нека няма нож. Моля те. Не мога… това… е нищо. Скоро ще ти мине. Виж ме, виж ме! — Отчаяно посочи тялото си: — Никъде нищо. Скоро ще ти мине. Никакъв нож. Живеем. Не бой се. Щастливо?

По лицето на Хиноде премина сянка, тя отново докосна с пръсти язвичката и все така напевно и сладкогласно повтори:

— Започнало е.

Андре се усмихна насила, без да осъзнава, че изглежда жалък. Колкото и да я придумваше и да шикалкавеше, тя все така повтаряше мило и любезно молбата си. А той се вбесяваше все повече и повече и накрая едва не избухна.

— Това е нищо — викна дрезгаво. — Разбираш ли?

— Да, разбирам. Но е започнало, нали?

Андре я гледаше гузно. Накрая гневът му избухна и той се разкрещя:

— Да, за Бога! Да. Да! Хай!

Възцари се тишина. Най-сетне Хиноде рече:

— Благодаря ти, Фурансу-сан. Моля те, щом се съгласи, че е започнало, дай ми ножа, както обеща.

Очите му бяха кървясали, в ъгълчетата на устните му се събра пяна, от него се лееше пот и той бе на прага на лудостта. Отвори уста и решително заяви онова, което винаги бе смятал да й каже:

— Никакъв нож. Кинджиру. Забранявам! Не мога. Не мога. Много си ми скъпа. Забранявам. Никакъв нож.

— Значи отказваш? — мило попита Хиноде. В изражението й нямаше никаква промяна.

— Хиноде, ти си моето слънце, моята луна. Не мога. Няма да го направя. Никога, никога, никога. Забранявам. Ти ще живееш. Моля те. Je t’aime.

— Моля — ножа.

— Не.

Хиноде въздъхна дълбоко. Покорно му се поклони. Нещо в нея бе изгаснало. Взе една влажна и една суха кърпа и коленичи до леглото.

— Ела, господарю.

Андре я наблюдаваше навъсен и плувнал в пот.

— Съгласна ли си?

— Да. Съгласна съм. Щом е такава волята ти.

Той взе ръката й. Тя я остави в неговата.

— Наистина ли си съгласна?

— Щом така желаеш. Да бъде според волята ти — отвърна тя със съвсем лека тъга.

— И никога повече няма да ми искаш ножа?

— Съгласна съм. Няма да се повтори, щом е такава волята ти, Фурансу-сан. — Гласът й бе нежен, лицето умиротворено, променено и все пак същото — по него пробягваха сенки на тъга. — Моля, нека спрем вече. Стига толкова. Обещавам никога повече да не те моля. Прости ми.

От плещите му сякаш се смъкна планина.

— О, Хиноде, je t’aime — благодаря ти, благодаря ти — рече Андре с пресеклив глас, — но, моля те, не тъгувай. Je t’aime, благодаря ти.

— Моля те, не ми благодари. Такава е волята ти.

— Моля те, не тъгувай, Хиноде. Обещавам ти, че всичко ще бъде прекрасно. Обещавам ти.

Тя кимна полека. Неочаквана усмивка огря лицето й и прогони тъгата й.

— Да, и аз ти благодаря. Вече ще бъда весела.

Изчака го да се избърше и отнесе кърпите. Той я проследи с поглед. Наслаждаваше се на своята и на нейната победа. Тя отиде с леки стъпки в съседната стая и се върна с двете им шишенца със саке. Предложи му с нежна усмивка:

— Да пием от тях, по-добре е, отколкото от чашите. Моето питие е горещо, а твоето е студено. Благодаря ти, задето откупи договора ми. А ta same. Ах, со ка Je t’aime. — Тя пресуши шишенцето си, леко се задави, после се засмя и изтри брадичката си. — Много вкусно беше, много вкусно. Ела в леглото. Ела в леглото, Фурансу-сан, иначе ще настинеш.

Прекрасният вкус на питието го освежи и премахна усещането за витаеща наоколо смърт. Андре бавно я отви. Жадуваше я страстно.

— Моля, никога вече на тъмно, моля?

— Щом така искаш. Само когато спим?

Изпълнен с благодарност, той й се поклони с глава до футоните. Чувстваше се като прероден. Благодари й и легна до нея. Изгаряше от желание. Протегна ръка.

— Ах, Фурансу-сан, нека първо си починем, моля те? — запита го тя нежно като никога. — Изтощих се от толкова страсти.

Андре едва сдържа бурното си разочарование, което без малко щеше да премине в ярост. След няколко мига й отговори колкото се може по-нежно:

— Разбира се. — Без повече да я докосне, легна по гръб.

— Благодаря ти, Фурансу-сан — прошепна Хиноде уморено. — Моля те, би ли намалил лампата, искам да поспя малко, съвсем малко?

Андре се подчини и отново се излегна. Слабините му бяха изтръпнали от превъзбуда.

В тъмното Хиноде се почувства доволна, както не се бе чувствала от години — от времето, преди да почине съпругът й, когато живееха в малката си къщичка в Йедо заедно със сина си. Момчето вече бе на сигурно място при баба си и дядо си, признато и защитено. Възпитаваха го като самурай.

„Лошо постъпи Фурансу-сан, дето не ми даде ножа, както бе обещал. Достойно за презрение. Но нали е гай-джин и не може да му се вярва. Както и да е, знаех си, че няма да удържи на думата си, докато аз удържах на своята. Въпреки обещанията на Райко. Той е лъгал, когато е подписвал, както ме излъга и тя. Няма значение, няма значение. Знаех си, че и двамата са лъжци.“

Японката се усмихна широко. „Старият билкар обаче не ме излъга. Вкусът на сакето не се промени, не усещам нищо, но смъртта се разлива по жилите ми и ми остават само няколко минути в този Свят на сълзите.

На мен, а и на Звяра. Той си го избра. Не удържа на думата си. Така Нечистия ще си плати, задето ме измами. Не ще му се удаде да излъже някоя друга жена. И ще иде в отвъдното неумиротворен!“

Андре дочу тихия й странен смях и се размърда.

— Какво?

— Нищо. По-късно ще се посмеем заедно. Вече никога няма да сме на тъмно, Фурансу-сан. Край на тъмнината.

Хирага удари с юмрук по татамите, изнервен да чака Акимото. Излезе в бурната нощ и пое с тежки стъпки към портичката в стобора. Оттам се насочи към къщата на Такеда, но отначало сбърка накъде да завие. На верандата се спря. Отвътре долиташе хъркане.

— Акимото, Такеда — тихо извика той. Не смееше да отвори шоджи без предупреждение, защото всички те ставаха опасни, когато ги изненадат.

Никакъв отговор. Хъркането продължи. Хирага безшумно плъзна вратата. Акимото лежеше с цялата си тежест върху масата, по пода се търкаляха манерки от саке и бутилки от бира. От Такеда нямаше и следа. Хирага сърдито разтърси братовчед си и го изруга. Младежът едва-едва се изтръгна от унеса си, все още неразбуден.

— Какво има? — Езикът му се заплиташе, лицето на Хирага се раздвояваше пред очите му и се въртеше.

— Къде е Такеда? Събуди се! Бака! Къде е Такеда?

— Не зная, ние просто… пихме…

Хирага се вцепени за миг. Целият му свят се обръщаше с краката нагоре. После се втурна навън през градината и хукна към оградата и укритието.

В замъгленото му съзнание изведнъж изникна споменът, че всички те знаеха къде е най-добре да поставят бомбите. Надникна под къщата на Такеда, но не видя нищо. И изведнъж усети лек мирис на барутен дим, приведе се и запълзя между ниските каменни подпори. Фитилът бе скрит много добре и настойчивите пориви на вятъра разсейваха пушека. Изскочи оттам, втурна се вътре и разтърси Акимото.