— Не е честно — рече Анжелик.

— „Небесни“, какво ще кажеш за „ако тази жена стъпи някога в Хонконг, ще накарам…“? — Тъй като не искаше да нарани Анжелик още повече, Джейми не прочете останалото: „… ще накарам всеки приличен човек в Хонконг да научи нейната история, на баща й, на чичо й и че леля й е била странстваща актриса е пътуваща актьорска трупа от цигани и шарлатани, а също и за собственото й финансово състояние.“

— Не се срамувам, че леля ми е била актриса — рязко възрази Анжелик, — макар повечето англичани да смятат артистките за проститутки. Тя никога не е била такава. И те не бяха шарлатани. Не нося отговорност за греховете на баща си — съвсем не бях без пукнато пени, той открадна и моите пари, не само чуждите.

— Зная. — На Джейми му се искаше да не бе споменавал за писмото. — „Небесни“, можете ли да намерите доказателство за погребението на Дърк и Мей-мей?

— О, да, от компрадора Чжан и от самата Тес. Но те никога не биха си признали доброволно, нали? Само ще ни се присмеят. Никога няма да получим съдебно нареждане да отворим семейната гробница. — Скай се закашля. — Госпожа Анжелик Струан трябва да тръгне с тленните останки на съпруга си; ако не го направи, това изключително много ще засегне положението й както по отношение на закона, така и на обществото. Но да замине за Хонконг е опасно. — Той бе помолил Бабкот и Хоуг да поизгладят формулировката в смъртния акт, но му отказаха, както и бе очаквал. — Според мен госпожа Анжелик е права да не поема такъв риск в момента, Джейми. Убеден съм, че в Хонконг ще бъде много по-беззащитна, отколкото тук.

— Защо не заминете с нея, за да й осигурите защита.

— Да, но неизбежно ще избухне скандал, а аз искам да го предотвратя на всяка цена за доброто на всички. Включително и заради Тес Струан. Тя не е лоша жена и като майка е напълно права. Според мен сигурно ще възникнат неприятности — как да се избягнат или намалят, това е въпросът.

— Може пък да я удържим — рече Джейми. — Тес не е човекоядка, посвоему винаги е била справедлива.

— Към мен няма да се отнесе справедливо — каза Анжелик. — Аз я разбирам. Само жена може да я разбере истински. Уверена е, че съм влязла под кожата на най-големия й син и съм го убила. Малкълм ме предупреди каква е.

— За да я удържим, се нуждаем от време — продължи Скай. — Нуждаем се от време, за да преговаряме, а то няма да ни стигне заради погребението.

Двамата мъже си отидоха, без да са решили нищо.

„Няма значение — помисли си Анжелик. — Ще погреба съпруга си, както той желаеше. Ще наследя всичките му земни блага. Ще победя Тес Струан. Така ще си отмъстя.“

От писмата я бе заболяло, но не толкова, колкото бе очаквала. Сълзите й не се лееха като преди. Не я измъчваха, както по-рано. „И аз не съм вече същата. Не разбирам. Наистина се държа много странно. Дали това ще продължи дълго? Надявам се. Пресвета Майко, колко глупава съм била.“

През прозореца Анжелик видя, че денят скоро ще премине в нощ, а в залива светлинните по мачтите на закотвените кораби премигваха в такт с вълнението. Огънят в камината пращаше, пламъците трепкаха и отвлякоха вниманието й. „Какво да правя?“

— Госп’жица? — А Со влезе наперено.

— Тай-тай, А Со! Ти глуха ли, хей? — скастри я Анжелик. Малкълм й бе обяснил значението на тай-тай и през последната си нощ бе накарал А Ток, А Со и Чен в негово присъствие да се обръщат към нея така. „Небесният“ също й бе напомнил да кара слугите да използват тази титла.

— Госп’жица, иска събере багаж бърже-бърже?

— Тай-тай. Ти глуха ли си, хей?

— Ти иска аз да опакова, бърже-бърже… тай-тай?

— Не. Утре. А може би никога — добави тя тихо.

— Госп’жица?

— Тай-тай — въздъхна Анжелик.

— Госп’жица тай-тай?

— Махай се!

— Доктор медисика искъ види, а.

Тъкмо щеше да повтори „Махай се!“, но промени решението си.

— Какво докторът?

— Доктор жаба, госп’жица тай-тай?

„Хоуг. Да, той прилича на жаба“ — помисли си тя и с изненада усети, че се усмихва.

— Да. Ще го приема — а когато той влезе, тя го поздрави: — Добър вечер, докторе. Как сте? Аз съм добре благодарение на вас.

— Така ли? — Очите му бяха зачервени от умора, лицето му бе пепеляво както обикновено, но от него лъхаше приятна топлота. Той я погледна. — Да, личи си. Внимавай, не се пресилвай, приемай нещата по-леко, Анжелик, бъди разумна.

— Ще бъда, обещавам.

— Държа се чудесно днес следобед.

— Но загубих.

— Да. Джордж Бабкот и аз съжаляваме за това, твоят разказ и призивът на „Небесния“ ни наскърбиха. Джордж ще се срещне с Дребосъка У или на вечерята и отново ще опита, но аз… ние… ние не ти даваме почти никаква надежда. — Лекарят видя как Анжелик чисто и просто сви рамене и продължи да го гледа с огромните си очи. Лицето й бе бледо. — Нуждаеш ли се от нещо? За да заспиш и да се успокоиш — не, виждам, че не ти трябва успокоително. Радвам се, толкова се радвам. Исках да поговоря с теб, да побъбрим, възразяваш ли?

— Разбира се, че не, моля те, седни. Как мина следствието? О, там има уиски и други напитки, ако желаеш.

— Благодаря. — На бюфета бяха подредени като войници кристални чаши и шлифовани кристални в сребърни кошнички гарафи със сребърни етикети на гърлото: уиски, коняк, шери, портвайн. Той избра уиски и си наля половин чаша. — Следствието мина, както се очакваше. Едуард Горнт бе освободен от всякаква отговорност и му бе изказана похвала за проявената храброст. Следователят Скай обяви смъртта на Грейфорт за нещастен случай и действията на Горнт напълно правилни за предотвратяване на едно брутално убийство. Останахме изненадани, че използва такива силни думи, макар това да бе истината. — Хоуг седна с лице към нея и вдигна чашата си. — Наздраве!

— Salut! Радвам се за Едуард. Той заслужава висока похвала.

— И ти също. Твоят разказ дълбоко ме развълнува — рече Хоуг.

— Самата истина е. И ти ли не ми вярваш?

— Вярвам ти. Затова исках да поговорим. Знаеш ли, аз разбирам всичко твърде добре. — После Хоуг сладкодумно й разказа собствената си история, за живота си в индийската армия, как се влюбил и оженил въпреки всички условности, за незабавното отлъчване от обществото, което било ужасно, за завръщането си у дома. И там нещата не потръгнали. — Всъщност беше по-зле. Арджуманд умря. Тя се казваше така — също както любимата на шах Джахан, който построил Тадж Махал — рече той с очи, втренчени в камината, сякаш разказваше историята си и на огъня, сякаш виждаше образа й там, себе си и нея в прекрасните дни преди сватбата. — Толкова скърбя и едновременно се радвам, че тя не живя дълго сред омразата, че настина и умря бързо като великолепно оранжерийно растение от ледения полъх — Арджуманд наистина бе такава, не можеш да си представиш колко прекрасна беше, чак не ми се вярва, че ме обичаше — зная колко съм грозен. Обичах я до полуда и я убих.

— Когато говориш за нея, изражението ти се променя. Ти не си я убил. Такава й е била съдбата. Не си виновен. — „Пак тази дума“ — помисли си Анжелик.

— Виновен съм, защото се ожених за нея и я отведох, у дома. Мей-мей също би умряла клета, самотна и копнееща за родината си. Дори великият Дърк Струан не би могъл да отхвърли общественото мнение, ако се бяха оженили. Те двамата имаха късмет, че умряха така.

Анжелик го наблюдаваше — очите му се бяха насълзили.

— Дали Малкълм е имал късмет, че умря по този начин? Ти ми каза, че изглеждал напълно успокоен. И бездруго ли щеше да умре?

— Боя се, че да — отвърна Хоуг. — Можеше да си отиде всеки миг, всеки час. Живееше живот на заем и мисля, че го съзнаваше.

Това я стресна.

— Защо не си му казал, защо не си го предупредил, а и мен също?

— Божа работа — не знаехме, не бяхме сигурни като сега, невъзможно бе да разберем. Инак щяхме да ви кажем.

— Не… не разбирам. Кажи ми истината, моля те. Трябва да разбера.

Хоуг внимателно рече:

— Вътрешностите му около и близо до раната са били по-зле, отколкото предполагахме. Джордж не е могъл да изследва добре състоянието на органите му, когато са го довели, това при всички случаи би го убило. Аутопсията показа, че той е имал гангрена.