Мейкин се засмя. Но в погледа й нямаше усмивка.

— Къде и на какво са те обучавали? И как се казваш?

— Казвам се Хиноде. А къде — не е важно, важното е на какво.

Геко й разказа за училището за гейши и как не бе оправдала надеждите на учителите си. А после и за практическото си обучение, за категорията на клиентите си и за тяхната численост.

— Интересно. Но толкова съжалявам, нямам вакантно място тук, Хиноде — прекалено приветливо й отговори съдържателката. — Ела утре. Ще поразпитам, може някоя приятелка да те вземе.

— Толкова съжалявам, моля ви да размислите отново. — Бе сигурна, че утре няма да я приемат, като ще се извинят с една или друга причина. — Вие сте най-добрата и се ползвате с най-голямо доверие. — Хиноде стисна зъби, помоли се сведенията да излязат верни и деликатно добави: — Дори и шиши го знаят.

Лицето на мама-сан пребледня, макар изражението й да не се промени.

— Ти си избягала с любовника си и сега той те е напуснал, така ли? — спокойно запита Мейкин.

— Не, мадам.

— Значи е мъртъв.

— Да, мадам.

— Имаш ли деца — едно или няколко?

— Син.

Съдържателната въздъхна.

— Син. При теб ли е?

— При родителите на баща си.

— На колко години е?

— На година и три месеца.

Мейкин заръча да им донесат чай и те го изпиха мълчаливо. Геко вътрешно цялата трепереше, страхуваше се, че е отишла твърде далеч със заплахата; бе сигурна, че мама-сан се чуди откъде ли са излезли сведенията и как тя, една непозната, която сама по себе си вече представляваше опасност, се е натъкнала на тях. И дали не е съгледвач на шогуната. „Ако бях техен съгледвач — заключи Геко, — със сигурност нямаше да го кажа, не още при първата беседа.“

Най-сетне съдържателната се обади:

— Не можеш да останеш тук, Хиноде, но имам сестра. Тя държи прекрасна къща на съседната улица. За въвеждането се заплаща.

— Разреши ми предварително смирено да ти благодаря за помощта.

— Първо се закълни да изхвърлиш лошите помисли от главата си. Завинаги.

— Кълна се в живота си.

— По-добре в живота на сина си.

— Кълна се в живота му.

— Второ, ще станеш образцова дама в нашия Свят — спокойна, покорна и достойна за доверие.

— Кълна се в живота си, в живота на сина ми.

— Трето… третото ще почака, докато разберем дали сестра ми ще се съгласи да подкрепи жената, която виждам пред себе си.

Третото бе въпрос на пари и стана причина за раздор между двете мама-сан. Всичко бе уредено задоволително и сносно. Бе се разбрала със съседката си да й заплаща, за да се грижи за сина й. Навестяваше го тайно всеки две седмици сутрин през почивния си ден. Не бе излъгала съвсем Мейкин, тъй като детето вече бе поверено на родителите на баща си.

Скоро тя отново стана известна, но не достатъчно. Дългът към фризьорката, масажистката и шивачката я преследваше постоянно. Не й оставаше кой знае колко за спестяване. По това време двете мама-сан бяха узнали тайната за сина й, тъй като я бяха наблюдавали и проследили. Никога не й споменаха за него, но я разбираха и й съчувстваха. И ето, един ден нейната съдържателка я бе повикала при себе си и й бе казала за гай-джин, който щял предварително да плати достатъчно и бъдещето на детето щеше да е осигурено. Парите щяха да му стигнат за две години прехрана, най-малко за две години, и щеше да остане сума, достатъчна за безопасното му отвеждане.

Хиноде бе приела с готовност.

След първата ужасна нощ бе поискала да сложи край на живота си — чужденецът бе същински звяр. Колкото и да плака и да моли, Райко не отстъпи, беше непреклонна, тъй като отрано я бе предупредила, че е длъжна да остане с него поне един месец. За щастие имаше достатъчно време да се съвземе и да си измисли някаква нова защита от него. Планът й бе укротил Звяра, както мислено го наричаше Хиноде, и го бе променил. Временно. Станал бе хрисим, плачеше много и изискваше любене с всичките му отклонения, но под привидното му смирение и любезност тя усещаше как клокочи, готово да избухне, насилието.

В тихата и прекрасна обстановка Хиноде чакаше с опънати нерви. Веднага, щом Фурансу-сан почукаше на уличната порта, нейната мейко щеше да дотича и да я предупреди. Имаше време. Ето защо седна в позата лотос за медитация и насочи съзнанието си към Дзен. Скоро бе готова.

Да се съвкупяваш със Звяра бе поносимо. „Странно, колко е различен — мислеше си Хиноде. — Тялото му не е като на цивилизован мъж — по-дълго и по-голямо, но без силата и стегнатостта на всеки цивилизован човек.“

Съвсем различен от Шин, който бе гладък и привлекателен и толкова силен. Любопитно, у съпруга й нямаше и следа от неговия предшественик гай-джин Анджин-сан, който преди два и половина века бе приел името Комода за второто си семейство в Нагасаки. Първото му семейство живееше в Идзу, където той строеше кораби за своя феодал шогуна Торанага.

„Благодаря на всички богове за него. В края на краищата моят Шин се е родил благодарение на него, при това се е родил самурай, както и нашият син.“

Тя се усмихна щастливо. Нейното момченце бе на път вече трета седмица. Двамата съпровождащи го прислужници бяха предани хора. Тя им бе поверила на съхранение договора за сумата, внесена в Гиокояма. Документът бе изготвен на името на майката на Шин и за три години осигуряваше пари за храна и жилище на сина й и на баба му и дядо му.

„За всичко съм се погрижила — с гордост си помисли тя. — Изпълних дълга си към нашия син, Шин-сама. Опазих честта ти. Всичко сложих в ред. Дори и последния въпрос на Райко, преди да приемем последната точка от окончателния договор със Звяра:

— И накрая, Хиноде, какво да правя с тялото ти?

— Изхвърли го на бунището, Райко-сан, все ми е едно — то и тъй, и тъй вече е осквернено. Остави го на кучетата.“

Йокохама

Четвъртък, 11 декември

На зазоряване катерът на Струан летеше откъм фрегатата „Пърл“ и бързаше към кея на компанията. Носовата му част бе чиста, катерът караше с максимална скорост и весело изпускаше стълбчета дим. Вятърът беше попътен и откъм брега. Имаше заоблачаване, което обещаваше да се разкъса до пладне.

Бинокълът на боцмана бе насочен към прозорците на Струан. Вътре светеше, но той не можеше да различи дали Струан е там или не. После моторът изкашля, спря; стори му се, сякаш топките му го удариха под брадичката и цялото дишане на кораба замря. След няколко минути моторът набра скорост, но отново изкашля, пак набра скорост, но шумът му говореше за неизправност.

— Всемогъщи Боже, Роупър, слизай долу — извика боцманът на машиниста. — Останалите негодници да взимат греблата на палубата, в случай че заседнем… Исусе Христе, Макфей ще се разфучи, че сме се заровили… Роупър — изрева той, — какво става, за Бога, Роупър. Тръгвай! — Той отново огледа с бинокъла си прозореца. Никой не се виждаше.

Но Струан беше там, бинокълът му следеше катера и той го наблюдаваше, откакто бе пристигнал до фрегатата. Струан изруга, защото сега ясно виждаше боцмана, а мъжът трябваше да знае, че го наблюдават, и можеше лесно да му даде сигнал: да или не.

— Вината не е негова — рече Малкълм, — ти забрави да изпратиш сигнала. Идиот!

— Няма значение, времето е много хубаво, никакви признаци за буря във всяко едно отношение, нито пък някоя лека буря би засегнала „Пърл“.

Той пренасочи бинокъла към флагмана. Неговият катер се връщаше от посещение при „Пърл“. Навярно бе доставил заповеди.

Вратата зад Малкълм рязко се отвори. Чен влезе шумно с димяща чаша чай.

— Добрутро, тай-пан. Ти, а не спи, хей, дубро чайче бърже, бърже?

— Аййиая! Колко пъти трябва да ти казвам да говориш на цивилизован език, а не на пиджин. Ушите ти да не са пълни с лайната на твоите предци, а мозъкът ти да не е станал на пихтия?

Чен задържа усмивката на лицето си, но вътрешно изпъшка. Бе очаквал духовитата му забележка да разсмее Струан.