Дали не съм пропуснал нещо? — питаше се Бабкот, докато я наблюдаваше на рулетката; Анжелик бликаше от живот, пляскаше с ръце, ликуваше като дете, че е спечелила на червено или на черно, а Сергеев и останалите я учеха на най-изтънчените хитрини на хазарта. — Чудно е, че не носи кръста си, както повечето католици, особено като се има предвид, че е подарък от обожаваната й майка.“

— Великолепен прием, Малкълм. — Сър Уилям приближи, сподавяйки прозявката си. — Време ми е да си лягам.

— Още малко коняк? — Малкълм седеше до камината. От огъня бяха останали само въглени.

— Не, благодаря, иначе ще се удавя в толкова пиене. Прекрасна дама, Малкълм, същинско чудо.

— Да — съгласи се Струан гордо, размекнат от виното и от коняците; алкохолът притъпяваше болката и заглушаваше страха му от бъдещето. „Е, не действат като лекарството — помисли си младежът. — Няма значение, така е в началото.“

— Е, лека нощ. — Сър Уилям се протегна. — О, между другото — непринудено добави той — можеш ли да се отбиеш утре по някое време при мен, когато ти е удобно?

Малкълм рязко вдигна поглед. При мисълта за писмото на майка му отново усети буца лед в стомаха си.

— Да речем, в единайсет?

— Прекрасно, по всяко време. Ако решиш, отбий се и по-късно.

— Не, в единайсет. По какъв въпрос. Сър Уилям?

— Няма нищо спешно.

— За какво става дума, Сър Уилям? — Малкълм долови жалост в погледа му, може би дори съчувствие. Притесни се. — За писмото от майка ми, нали — съобщи ми, че ви пише с днешната поща.

— Да, така е, но само донякъде. Бях предупреден да очаквам писмо от нея. Преди всичко ме безпокои въпросът с Норбърт — сега, когато той се върна. Надявам се, че и двамата сте си избили от главите тази глупост с дуела.

— Разбира се.

Сър Уилям изсумтя — не беше убеден, ала засега отложи разговора. Можеше само да предупреди двете страни, а ако те не го послушат, щеше най-строго да приложи изискването на закона.

— Предупредих ви и двамата.

— Благодаря. Друго?

— Другото е, че официално ми съобщиха за решението на правителството да забрани всякаква търговия с опиум от британски граждани, да постави извън закона превозването му с британски кораби, да унищожи нашите опиумни плантации в Бенгалия и да ги засади с чай. Исках да предупредя първо теб, тъй като ти водеше делегацията с жалби и оплаквания във връзка със слуховете.

— Решението ще съсипе търговията ни в Азия, в Китай и напълно ще разстрои британската икономика.

— В близко бъдеще със сигурност ще възникнат проблеми пред Министерството на финансите, но това е единствената морална политика. Трябваше да стане още преди години. Аз, естествено, разбирам, че въпросът със сребърно-опиумно-чайния триъгълник е неразрешим и че в държавната хазна ще настъпи бъркотия поради липсата на приходи. — Сър Уилям си издуха носа, вече отегчен до смърт от проблема, тормозещ и тегнещ над Министерството на външните работи от години. — Май съм настинал. Предлагам ти да свикаш събрание следващата седмица, за да решим как да сведем до минимум безредиците.

— Ще го уредя.

— Намерението да отглеждаме свой собствен чай никак не е лошо, Малкълм — добави Сър Уилям. — Прекрасно хрумване! Сигурно ще ти е интересно да научиш, че първите опитни чайни плантации в Бенгалия бяха създадени благодарение на семената, които сър Уилям Лонгстаф пренесе контрабанда от Китай за Кю гардънс58. Той беше губернатор на Хонконг по времето на дядо ти.

— Да, зная, ние дори го опитахме. Чаят е горчив и черен — няма нищо общо с изтънчения вкус на китайския, дори на японския — отвърна Малкълм нетърпеливо. Чаят със сигурност можеше да почака до утре. — Нещо друго?

— Последното. Писмото от майка ти. — Сър Уилям стана по-официален. — На правителството на Нейно величество, както и на нейните чиновници не се препоръчва да се бъркат в личния живот на гражданите. Въпреки това майка ти изтъква, че си непълнолетен, а тя е твой законен настойник, тъй като баща ти е починал. Нямам право да одобря какъвто и да е брак без официалното съгласие на законния настойник. А в този случай забраната се отнася и за двете страни. Прощавай, но такъв е законът.

— Законите се създават, за да бъдат заобикаляни.

— Някои закони, Малкълм — любезно се отзова сър Уилям. — Виж какво, не зная какви търкания имате с майка си, нито пък искам да науча — тя ми обърна внимание на публикацията в „Таймс“, която може да се тълкува по няколко начина и невинаги с добро око. Щом се върнеш в Хонконг, сигурен съм, че ще привлечеш госпожа Струан на своя страна. Така или иначе, ще станеш пълнолетен през май; съвсем скоро е.

— Нищо подобно, сър Уилям — отвърна младежът и си спомни, че Гордън Чжан му бе дал същия съвет. „Съвет от хора, които не знаят какво е любов“ — помисли си той беззлобно, жал му бе за тях. — Дотогава има милиони години.

— Е, да става каквото ще. Трудничко ще го постигнете. Анри е на същото мнение.

— Вие сте обсъждали този въпрос заедно?

— Тайно, разбира се. Френският консул в Хонконг е наясно с… ъъ… Анжелик и твоята любов към нея… С взаимната ви любов. Тя е прекрасен човек, ще ти бъде отлична съпруга, независимо от неприятностите на баща й.

Малкълм пламна:

— И за него ли знаете?

По лицето на Сър Уилям се изписа загриженост.

— Френските власти в Сиам59 са доста обезпокоени — рече деликатно посланикът. — Те, естествено, уведомиха Анри, който с право информира и мен, като помоли за нашата помощ. Прощавай, но става дума за държавни интереси. Навярно съзнаваш, че всъщност всичко, свързано с Търговската къща, представлява интерес — добави посланикът тъжно, защото харесваше Малкълм и скърбеше за произшествието на Токайдо — смяташе го за варварство. — Цената на славата, а?

— Ако… ако нещо стигне до ушите ви… ще съм ви благодарен да го науча пръв лично… веднага… веднага, щом стане възможно.

— Да, ще те осведомявам. Лично.

Малкълм се пресегна за бутилката коняк.

— Наистина ли не искате?

— Не, благодаря.

— Има ли някакво решение за моя проблем?

— Казах ти го. — Сър Уилям отговори официално, за да прикрие внезапното си раздразнение. „Като че ли няколко месеца са от значение! Момичето е живо, а не мъртво като Вертинска, нито пък е толкова прекрасно!“

— Рожденият ти ден наближава, а Хонконг е на осем-девет дни път. Естествено, ти си добре дошъл утре в единайсет, а и по всяко време, но това бе всичко, за което исках да си побъбрим. Лека нощ, Малкълм, и още веднъж благодаря за приема.

Минаваше полунощ. Малкълм и Анжелик се целуваха страстно в коридора пред свързаните им покои. Цареше полумрак, светеха само няколко нощни лампи. Тя се опитваше да се сдържа, но той я привличаше все по-силно с всеки изминал ден. Топлината му я сгряваше повече отпреди — тази вечер неговото и нейното желание стана почти съкрушително.

— Je t’aime — прошепна момичето искрено.

— Je t’aime aussi, Анжел.

Тя отново го целуна изпитателно, после се отдръпна — сякаш от ръба на пропаст, и пак се вкопчи в него, докато си поеме дъх.

— Je t’aime, а приемът бе просто чудесен.

— Ти ми действаш като шампанско.

Тя го целуна по ухото, като го държеше в обятията си. Преди Токайдо щеше да й се наложи да се повдигне на пръсти. Анжелик не се сети за това, но той си го помисли.

— Толкова съжалявам, че трябва да спим поотделно.

— И аз. Но остава още малко — отвърна младежът. Неочаквано болката му се усили, но той я понесе стоически. — И тъй — погледна я, сякаш я поглъщаше с очи. — Наспи се добре, любов моя.

Още много пъти докоснаха устните си и си прошепваха „лека нощ“, а после Анжелик си отиде. Резето на вратата й се плъзна по жлебовете. Малкълм си взе бастуните и се завлече в своята стая — щастлив, тъжен, разтревожен и напълно спокоен едновременно. Вечерта протече блестящо, Анжелик остана доволна, гостите му се забавляваха, той бе сдържал разочарованието си от провала на плановете си и не трепна пред пощата, нито пък допусна Джейми да решава вместо него.