— Замисълът ти е гениален, сър Морган, поздравявам те — изрече Норбърт със страхопочитание, защото това щеше да превърне Брокови в най-богатата търговска компания в Азия, в Търговска къща, и щеше да му обезпечи заплата от пет хиляди гвинеи годишно.

— Ще изкупим Струанови за десет пени на лира от Банката, уговорено е, Норбърт, а също и флотата им, всичко. — Огромното шкембе на сър Морган се затресе от смях. — Ти скоро ще се оттеглиш и ние ще сме ти благодарни за службата. Ако всичко върви добре в Йокохама, ще помислим за допълнително възнаграждение от пет хиляди годишно. Грижи се за младия Едуард и му покажи дори детайлите.

— С каква цел? — бе попитал Норбърт. Обсипваха го с огромни суми всяка година.

— За всякаква цел; за каквото аз поискам — отсече сър Морган, — но след като ме питаш, навярно ще реша той да поеме Япония, да поеме твоята работа, когато си отидеш, стига да го бива. В Ротуел са му дали едномесечен отпуск… — ставаше дума за сегашния работодател на Горнт, една от най-старите шанхайски компании и съдружници на Купър-Тилман, най-едрия американски търговец в Китай, за когото той бе работил три години и с когото Брокови, както и Струанови поддържаха обширни търговски контакти — момчето има достатъчно време да реши, навярно ще поеме службата от теб, щом се оттеглиш.

— Смяташ ли, че е достатъчно опитен, сър Морган?

— Докато му дойде времето да ни напуснеш, гледай… това е твое задължение, да го научиш, да го отракаш. Не го пречупвай, не го ща подплашен и сломен, да не забравиш!

— Какво да споделям с него?

Сър Морган размисли и рече:

— Всичко за делата ни в Япония, за контрабандата с оръжия и опиум, ако ония копелета в Парламента постигнат своето. Сподели с него, плановете си за достъпа до търговия с опиум и нарушаването на всякакво ембарго при положение, че обявят такова, но да не му разправиш за предизвикателството към Струан и за замисъла ни да ги смажем. Момчето знае за Струанови, те не могат да се търпят с Ротуел. Ясно му е каква измет са също и как Дърк претрепа природения ми брат и за всичките им магарии. Добро е момчето, така че му кажи каквото желаеш, само не за захарта!

— Както кажеш, Морган. Какво да правя с подправките и хартията, които докарах? Имам нужда от резервни части, за да платя пушките, коприната и тазгодишните стоки.

— Ще ти ги изпратя от Хонконг, щом се върна. Да, Норбърт — беше страшно хитро, че избута Струанови от предложението на японците за златоносни проучвания — ако попаднат на богата жила, ти ще си получиш своя дял. Що се отнася до Едуард, като изтече месецът, изпрати го в Хонконг с поверителен доклад при Стареца. Харесва ми това хлапе, високо го ценят както в Шанхай, така и при Ротуелови… пък е и син на стар приятел.

На Норбърт му се дощя да научи що за птица е тоя „стар приятел“ и какво му дължи сър Морган, та толкова се е загрижил; за него бе съвсем необичайно да любезничи с когото и да било. Но беше достатъчно отракан, за да не разпитва, реши да запази намеренията си в тайна. Щастлив бе, че що се отнася до благоразположението на Брокови, няма защо да се безпокои повече — имаше го.

Едуард Горнт се оказа доста приятен, сдържан, добър слушател, по-скоро англичанин, отколкото американец, интелигентен и — нещо рядко за Азия — не обичаше чашката. Непосредствената преценка на Грейфорт бе, че Горнт е напълно неподходящ за суровата, рискована и пиянстваща китайска търговия — лека категория във всяко отношение, освен в играта на карти. Горнт играеше блестящо бридж, ала дори и това бе чисто теоретично предположение, защото никога не правеше големи залози. Убеден беше, че Едуард Горнт няма да е по вкуса на Брокови и едва ли ще се задържи дълго, а нищо по време на обратния път не бе го накарало да промени мнението си. На моменти забелязваше чудновати проблясъци в погледа му. „Тоя негодник е чисто и просто блудкав и безцветен, чувства се като в небрано лозе и добре го знае — помисли си Норбърт; наблюдаваше го, докато чете писмото на Морган. — Както и да е, аз съм единственият човек, който може да го накара да порасне“.

Горнт сгъна писмото, пъхна го в джоба си заедно с пачката пари от плика.

— Сър Морган е толкова щедър, нали? — рече с усмивка. — Не съм подозирал, че той ще… Нямам търпение да започна, да се науча. Обичам работата и действието, ще направя всичко възможно да ви задоволя; все още не съм сигурен обаче дали да напускам Ротуел и… ами, не предполагах, че той ще ме сметне за достатъчно подходящ да оглавя компания Брок в Япония, след като вие се оттеглите. Съвсем не предполагах.

— Сър Морган е суров господар, трудно е да му се угоди, както и на нашия тай-пан, но е почтен, ако изпълняваш заръките му. Един месец ще ти е достатъчен. Стреляш ли с пушка?

— О, разбира се.

Неочакваната му прямота учуди Норбърт.

— С каква пушка?

— О, с всякакви — отново се усмихна Горнт. — Никога не съм убивал човек — индианец или нещо подобно, при все че излязох втори в стрелбата по панички в Ричмънд преди четири години. — По лицето му премина сянка. — През същата година заминах за Лондон, за да постъпя при Брокови.

— Не искаше ли да заминаваш? Нима не ти хареса Лондон?

— И да, и не. Майка ми почина и… и баща ми сметна, че е най-добре да видя свят и хора, а Лондон бил центърът на света, тъй да се каже. Лондон е великолепен. Сър Морган е много сърдечен. Не съм срещал по-сърдечен човек.

Норбърт почака, ала Горнт не се обади повече, потънал в собствените си мисли. Сър Морган спомена всичко на всичко, че момчето поработило много задоволително една година при Брокови в Лондон при последния и най-млад син на Тайлър Брок — Том. След като изтекла годината, той му уредил нисшата длъжност при Ротуелови.

— Познаваш ли Дмитрий Сибородин, който ръководи Купър-Тилман тук?

— Не, сър. Само съм чувал хубави неща за него. Родителите ми познаваха Джудит Тилман, вдовицата на единия от първооснователите. — Горнт присви очи и Норбърт отново забеляза в тях същите чудновати проблясъци. — И тя не обичаше Дърк Струан, всъщност го ненавиждаше, обвиняваше го за смъртта на мъжа си. Греховете на бащите се предават на децата им, нали?

Норбърт прихна.

— Така е.

— Та какво говорехте, сър? Дмитрий Сибородин?

— Ще ти хареса, и той е южняк. — Камбанката за слизане на брега зазвъня. Очите на Грейфорт се разшириха от нетърпение. — Хайде да слизаме на сушата. Много скоро ще ти се отвори възможност за действие.

— Човек иска види, тай-пан, а? — съобщи А Ток.

— Аййиая, говори цивилизовано, майко, а не безсмислици — сопна й се Малкълм на кантонски. Той стоеше до прозореца в кабинета си с бинокъл в ръка и наблюдаваше как пасажерите слизат от пощенския кораб. Бе видял Норбърт Грейфорт и се почувства много добре. — Какъв човек?

— Чуждоземският дявол бонза, когото покани, смрадливия бонза — смотолеви тя. — Старата ти майка се претрепва от работа, а ти не щеш да слушаш! Да си заминаваме вече.

— Аййиая, казал съм ти да не отваряш дума за завръщане — рязко я прекъсна Малкълм, — повтори го още веднъж, и ще те натиря на следващата малка лорча, та да си изповръщаш сърцето, ако въобще имаш сърце, или поне богът на морето ще те глътне! Покани чуждоземския дявол. — Усмивка се плъзна по лицето му и стана по-дружелюбен.

Тя излезе, мърморейки. Дни наред си пееше нейната песен за завръщане в Хонконг, колкото и Малкълм да я молеше да престане. Ето защо бе сигурен, че А Ток е получила разпореждания от Гордън Чжан да не го оставя на мира, докато не се подчини.

— За Бога, няма да замина, преди да се подготвя. — Малкълм закуцука към бюрото, доволен, че скоро ще разчисти сметките си с Норбърт и че ще приведе възхитителния си план в действие. — Ах, преподобни Туийт, много мило от ваша страна да се отзовете незабавно. Шери?

— Благодаря ви, господин… тай-пан, Бог да ви благослови.

Свещеникът пресуши чашата на един дъх, макар Струан умишлено да бе избрал голяма чаша.