— Тя наистина ли е добре, тай-пан?

— Великолепно. — Малкълм се усмихна, забравил мигновено и болките, и „Чародейката“. Тя изглеждаше вълнуващо в леглото си, свежа, макар и изнурена, щастлива и грижлива и толкова зарадвана да го види. — Каза, че до утре вечер ще се оправи, Джейми. Защо да не уредим голяма вечеря, а? За нас и, да речем, Дмитрий, Бабкот, Марлоу, ако е свободен, и Палидар, и двамата са добри момчета, макар че й се умилкват като кутрета.

— Ами Филип и Сър Уилям?

— Филип да, но не и Сър Уилям… не, я да ги зарежем и двамата. Ами граф Сергеев, бива го в шегите?

— Ако го поканиш, ще се наложи на всяка цена да включиш всички посланици — тогава не можеш да изолираш Сър Уилям.

— Прав си. Ще я направим обикновена вечеря, а с тях — друг път.

— Ще уредя всичко — заяви Джейми, доволен, че отново са в добри отношения. Заедно влязоха в покоите на Струан. Всички щети от пожара бяха възстановени, но все още се усещаше слаба миризма на пушек. — Ами Кетърър?

— Или ще пази нашите интереси, или ще изхвърчи. — Малкълм седна на бюрото си, започна да трупа писмата, които искаше да изпрати. — Майка ми вече ще се е срещнала с управителя и ще го е скастрила.

— Да.

Малкълм го изгледа рязко, усетил странна нотка в гласа му. След малко продължи:

— Любопитно е колко сме уверени, че ще го стори, и изобщо не сме уверени, че ще я убедя да одобри сватбата ми.

— Не знам какво да ти отговоря, тай-пан — рече Джейми, — ако ме питаш.

Малкълм кимна бавно. Загледа се в силното, добре оформено лице и силното, стегнато тяло и се запита дали ще бъде толкова силен на тридесет и девет — след деветнайсет години. — Получил си ново писмо от нея ли?

— Да. Боя се, че новините от „Океанската чародейка“ съвсем не са добри.

— О! Седни, Джейми. Какво пише тя?

— Съжалявам, но тя пак повтаря заповедта си да помогна на д-р Хоуг да те изпрати незабавно в Хонконг и потвърждава, че ме отстранява в края на месеца.

— Не й обръщай внимание. Ти й писа, както ти казах, че си под разпореждането на тай-пана, под мое разпореждане, нали?

— Да.

— Добре, аз сторих същото, и толкова. Навярно писмата ни са се разминали с нейното. — Малкълм си запали пура и забеляза, че пръстите му треперят. — Ти никога ли не си пушил?

— Не, опитах веднъж, ама не ми хареса.

— Забрави за уволнението. Какви са другите лоши новини?

— Събрах ти цялата кореспонденция и изрезки от вестниците. Търговията навсякъде върви на провал. Загубил се е „Препускащият облак“ — много е закъснял за Сан Франциско.

— По дяволите! — „Препускащият облак“ беше един от тяхната флота от клипери, двайсет и два кораба. Клиперите, тримачтови царици на морето, бяха много по-бързи на дълги океански курсове от тромавите параходи, които пренасяха и зареждаха с въглища. „Облакът“ бе натоварен с чай, коприна, подправки, все високо ценени стоки, а сега заради Американската война с астрономични цени — особено ако се отклонеше — за Юга. — Застраховката няма да покрие загубите ни, нали?

— Боя се, че не. Никоя няма да може, дори и от банка Лойд. Могат дори да претендират за намеса във войната. Там е военна зона.

— Аййиая! Това ще ни струва доста пари! Голям позор за екипажа. Нали Карадок му беше капитан?

— Да. Навярно са попаднали в ураган — беше съобщено за няколко урагана край бреговете на Хавайските острови, макар че позакъсняха тази година. Негов помощник-капитан беше моят братовчед, Дънкан Макгрегър.

— О, съжалявам за това. — Още по-потиснат, Струан погледна към бюрото си, където го чакаше еликсирът. „Чудя се дали същите бури не са погълнали «Савана лейди» с младия Педрито Варгас и нашата поръчка за пет хиляди пушки“ — помисли си разсеяно. После се сети: — Ами оръдията в залива Мирс — не сме ги продали ние, нали?

— Не, доколкото ми е известно. — Джейми отвърна с обичайния за такъв въпрос отговор. И двамата бяха осведомени за значителните продажби на оръжие на китайски търговци, които винаги представляваха манджурското правителство. Какво ставаше с доставките в Кантон и Шанхай, беше друг въпрос.

Малкълм си мислеше: „Обзалагам се на петдесет мекса за долар, че ние сме ги продали по един или друг начин.“ Той беше съучастник на една от тайните на компания Струан. Между Търговската къща и морския Бял лотос У Чой съществуваха слаби приятелско-враждебни отношения, започнати от дядо му и продължени от баща му. „Ами аз? Какво правя за тях?“ — запита се Малкълм, усетил ненадейно досада от Йокохама и силно закопнял да обсеби мантията и тайните на дядо си — и да се противопостави на майка си.

— След седмица-две — измърмори той.

— Тай-пан?

— Няма нищо. Какво друго, Джейми?

Джейми изнесе цяла реч за падащите цени на стоките, които продаваха, и покачващите се цени на стоките, които трябваше да купуват, за исканията на моряците им за по-високи надници поради растящите опасности, мнозина бяха от английско-американски произход, насила качени на борда на пиратски и мародерски военни кораби и на Севера, и на Юга.

— Бих могъл да продължа до утре, тай-пан. Русия и Франция си търсят повод за бой, така че Европа е като барутен погреб. По цяла Индия мюсюлмани и индуси се избиват едни други и палят реколтата. Целият свят е полудял. — Той се поколеба. — Още нещо спешно, Банка Виктория пак ни пише за полицата ни тук. Тя трябва…

— Зная цялата история, да си гледат работата. Банката се контролира от Брок; капка по капка ни изцеждат в клоаката за финансиране на присвояването от Брокови на хавайска захар и са на път да ни разорят. Дано всичките да се провалят дано, за Бога. — Гласът на Малкълм прозвуча плътно. Болка пронизваше корема му. — Мисля да свърша цялата тая канцеларска работа, в случай че „Чародейката“ отплава с прилива. Закъде бързат толкова?

След миг Джейми сви рамене.

— Не зная, но съм съгласен, всяка новина, свързана с Брок, е лоша новина.

Събранието в клуба бързо бе преминало в обикновени крясъци и ругатни — ядосано сборище от мъже, разгорещени от многото пиене и разговор, никой никого не слушаше; обединяваше ги една-единствена тема:

— Бог да порази всички правителства, всички проклети данъчни власти, всички дебелогъзи адмирали и генерали, които не си знаят шибаните места, които не правят каквото им се полага да правят, а то е да се вслушват в търговската общност, да вършат каквото ние казваме, и всичко щеше да е наред, мамицата им!

— Браво, Лънкчърч, аз предлагам…

Какво щеше да предложи, си остана неясно заради врявата. Неколцина изкрещяха:

— Нека обвиним в измяна Дребосъка Уили…

Норбърт Грейфорт разгневен си проби път през тълпата от ъгъла на бара, откъдето бе открил събранието, и се насочи към Малкълм Струан, който седеше до вратата, а до него — Джейми. Дмитрий извика:

— Някакви заключения, Норбърт?

— Какво очакваш, Дмитрий? Това е работа на тай-пановете, както винаги. Хайде, Джейми, ти и… Норбърт се канеше да подразни Малкълм, като го нарече младия Струан, но си спомни за грубата и кисела заплаха на Сър Уилям да не го предизвиква нито на публично място, нито където и да било. Още повече че усещаше как писмото на Тайлър Брок изгаря джоба му. Той погледна Малкълм и рече учтиво: — Бихте ли ме последвали за частен разговор, а? Дмитрий, и ти също?

Малкълм бе очаквал Норбърт да го подмине само с рязко кимване.

— Разбира се. Къде? Навън ли?

— В моя кабинет, ако обичате.

Тримата мъже го последваха. Всички бяха нащрек.

— Ще замине ли с прилива „Океанската чародейка“? — попита Малкълм.

— Да.

Дмитрий рече:

— Защо е това бързане, Норбърт?

— Нареждания на Тайлър. — Норбърт забеляза как внезапна сянка прекоси лицето на Струан и се усмихна вътрешно.

Временният му кабинет бе на приземния етаж, докато се ремонтираха повредите, причинени от пожара на горния етаж. Централната стълба бе почерняла, на места липсваше покривът, но сградата бе покрита с корабен брезент.

— Да му се не види и пожарът, но ето на, с всекиго се случва понякога. За щастие, както казах, сейфовете не са засегнати, нито тефтерите и складът. — Той отиде до кожените столове. — Разположете се удобно.