Всички погледи бяха вторачени в Сър Уилям. Той си намести цилиндъра и извади някакъв лист от джоба си. На висок глас започна продрано:

— Чета ви на Нейно величество Закона за нарушаване на обществения ред: ако това неупълномощено събрание не се разпръсне незабавно, всеки мъж, жена или дете подлежи на арестуване… — Следващите му думи потънаха във всеобщо мърморене и ругатни, но тълпата веднага започна да се стопява.

Законът за нарушаване на обществения ред от 1715 г. бе провъзгласен от Парламента след въстанието на якобитите заради неговата жестокост и унищожителност. Новият закон бе замислен да спре всякакви разногласия още в зачатък. Той разрешаваше на всички съдии и мирови съдии правото и задължението да четат закона пред всяка група над дванадесет човека, която се смята за заплаха на спокойствието в Кралството, като бунтовниците се задължаваха да го изслушат и да се подчинят. Ако някой не се оттеглеше до четиридесет и пет минути, подлежеше на незабавен арест, хвърляне в затвора и ако се докажеше вината му, получаваше смъртна присъда или биваше изпращан на доживотна каторга отвъд океана по волята на Нейно величество.

Нямаше нужда Сър Уилям да дочете закона. Селската уличка опустя, като се изключат войската, генералът и самураите.

— Филип, оправи се с тях, кажи им да си идат вкъщи; моля те. — Проследи за миг как Тайърър приближи и се поклони, а военачалникът му отвърна с поклон. „Добро момче“ — помисли си, после се обърна и мрачно изгледа генерала, който бе пламнал и изпотен. — Добро утро, Томас.

— Добро утро, сър — отдаде чест генералът чевръсто, но само заради войниците наоколо.

Сър Уилям не вдигна шапката си за поздрав. „Диване“ — мислеше си за генерала.

— Приятен ден, а? — рече той небрежно. — Предлагам да разпуснете хората си.

Генералът махна на кавалерийския офицер, който в душата си бе повече от доволен, че Сър Уилям пристигна тъкмо навреме: съзнаваше, че японците не са виновни и че ще трябва да прегази с конете си сбирщината от търговци. „Каква сган от невъзпитана измет“ — помисли си той.

— Сержант — извика офицерът. — Всички да се приберат в казармите и ги разпусни там. Сега!

Войниците започнаха да се подреждат. Тайърър се поклони за последен път на военачалника самурай, изключително доволен от себе си, проследи ги как се отдалечават бавно по улицата към Северната порта.

— Страхотно зрелище беше, Филип, справи се чудесно — каза Джейми Макфей.

— О? Всъщност нищо не съм направил — рече Тайърър с престорена свенливост.

Джейми Макфей изсумтя. Бе се изпотил, сърцето му биеше силно, сторило му се бе, че все някой ще дръпне спусъка или ще извади меча.

— Едва не се стигна дотам. — Той погледна към Сър Уилям, потънал в разговор с генерала, който се беше зачервил още повече. — Дребосъка Уили добре ще калайдиса тоя негодник — рече тихо с усмивка. — Пълен глупак!

— Той е… — Тайърър млъкна, вниманието им се отклони към другия край на улицата. Самураи тичаха към един магазин на изток, който гореше. — Господи, това е къщата на шоя… — Тайърър вече летеше натам, а Макфей го следваше по петите.

Неколцина самураи бяха скочили на верандата и потушаваха пламъците, другите бързаха към големите варели с вода, заобиколени с ведра, които се срещаха на точно определено разстояние навсякъде за такива спешни случаи. Докато Тайърър и Макфей пристигнат, пожарът беше овладян. Още пет-шест ведра с вода, и последните пламъци засвистяха и стихнаха. Външната стена на магазина бе изгоряла. Вътре видяха шоя, до него един ашигари, пехотинец. И двамата излязоха на верандата. Шоя коленичи и се поклони, и ашигари се поклони. Мърмореха благодарности. За учудване на Макфей нямаше и помен от Хирага, когото той и Тайърър познаваха само като Накама. Но преди някой от тях да успее да отвори уста, военачалникът започна да разпитва шоя и пехотинеца:

— Как започна пожарът?

— Един чужденец хвърли парцал по стената, господарю.

— Проклето куче, всичките са кучета! Ще направиш доклад и ще обясниш причината за безредицата. До утре, шоя.

— Да, господарю.

Военачалникът сипаничав мъж на около тридесетина години, надникна в магазина.

— Къде е другият?

— Господарю?

— Другият човек. Японецът, когото гай-джин преследваха и се вмъкна тук? — попита той раздразнено. — Побързай!

Ашигари се поклони учтиво:

— Толкова съжалявам, господарю, тук нямаше никой друг.

— Аз ясно видях как се втурна вътре — носеше, мечове. — Той се обърна към хората си: — Кой го видя? — Те го изгледаха притеснени и поклатиха глави. Лицето му почервеня. — Претърсете магазина незабавно!

Претърсването приключи и откриха само семейството на шоя и прислужниците, които коленичиха, поклониха се и останаха на колене. Отричаха да са видели някого. За миг настана тишина. После Тайърър и Макфей онемяха, като видяха, че военачалникът се разяри и им закрещя яростно.

Ашигари и всичките воини стояха мирно, неподвижни и търпеливи, селяните — на колене, с глави до земята, разтреперани под острите думи. Без предупреждение той пристъпи към ашигари и го перна с опакото на ръката си през лицето. Мъжът понасяше до немай-къде невъзмутимо сипещите се удари и ругатни. Военачалникът изкрещя команда, шоя незабавно скокна и не трепна, докато обезумелият офицер го блъскаше също толкова жестоко по лицето, а жените и децата се опитваха да не трепнат при всеки удар, напълно неподвижни.

Както внезапно започна побоят, така внезапно спря. И двамата се поклониха ниско, лицата им бяха на резки. Шоя отново коленичи. Военачалникът отговори с официален поклон, сякаш нищо не бе станало. Хората му се подредиха и той ги поведе към Северната порта, все едно че всичко бе наред. Тайърър и Макфей слисани ги изпроводиха с очи. След малко според правилата шоя стана, жените и децата влязоха в къщата, а той се зае да наглежда ремонта на стената. Селото се захвана с ежедневната си работа.

— За какво, по дяволите, беше всичко това? — попита Макфей.

— Не зная — отвърна Тайърър; и двамата бяха сащисани от бруталността на офицера и безучастността на потърпевшите. — Улових само някоя и друга дума оттук-оттам — май имаше нещо общо с Накама. Те всички твърдяха, че въобще не са го виждали.

— Невъзможно — аз самият го видях да влиза в тази колиба. — Макфей попи челото си; — Освен това защо търпяха този негодник? Той беше обезумял; И погледни ги сега, държат се, сякаш нищо не се е случило. Защо?

— Не зная — може би Накама ще ни обясни вдигна рамене Тайърър. — Ще ти кажа едно, проклет да съм, но не ми се ще да им падна в ръцете. За нищо на света.

— Здравей, Анжел. Как си?

— Здравей, скъпи. Ами… много по-добре, благодаря ти. — Анжелик се усмихна изнурено, когато Струан влезе и затвори вратата. Тя лежеше подпряна на възглавниците в спалнята си във Френската легация, късното следобедно слънце приятно грееше през прозореца и открояваше сянката на часовия, поставен отвън за постоянно.

В ранните утринни часове, когато Струан се бе втурнал — куцукайки — при нея, тя беше устояла на неговите увещания да се премести, владееше се достатъчно, за да помни, че трябва да остане тук — вечерта Андре Понсен щеше да донесе лекарството, което да я избави от нещастието. „Не, не от нещастието, да, от него — щеше й се да крещи. — Андре ще ме освободи от нещастието, което нося и което причиних.“

— О, mon Dieu, Малкълм, добре съм и не искам да се местя!

— Моля те, не плачи, скъпа моя, моля те.

— Тогава остави ме, така ми е добре, Малкълм, аз съм в пълна безопасност, винаги съм била в безопасност, а д-р Бабкот ми даде нещо, което да спре треперенето ми, нали, докторе?

— Точно така, Малкълм — бе казал Бабкот, — и, моля те, не се безпокой. Анжелик е много добре. Ще й мине като на кутре, когато се събуди. По-добре да не я местим. Няма за какво да се тревожиш.