Нов коридор, а после един самурай разтвори огромни врати, чиновникът падна на колене и се поклони с глава до пода. Четирима мъже в натруфени копринени одежди, с мечове в поясите; седяха на столове в далечния край на приемната върху леко издигната платформа. Столът в средата бе празен. Пред тях на по-ниска платформа — което всички посланици забелязаха тутакси — стояха шест стола за всеки от тях и между двете групи бе коленичил чиновникът преводач. Около стотина самураи бяха коленичили в полукръг с лице към вратата и когато Сър Уилям влезе, всички се поклониха. Четиримата членове на роджу — не. Сър Уилям и останалите, се поклониха учтиво в отговор, после стигнаха подиума и седнаха.

— При никакви обстоятелства посланици на цивилизовани страни не падат на колене и не навеждат главите си до пода — бе казал Сър Уилям, — каквито и да са вашите обичаи, и толкоз!

Филип Тайърър, вече специализиран в поклоните благодарение на Накама, забеляза, че всеки старейшина се поклони като по-висш на по-низш. „Няма значение — помисли си той развълнувано и със страхопочитание, — ние сме в тяхната светая светих. Кога ще пристигне шогунът, за да заеме празния стол? Бил момче? Чудя се как ще изглежда и какво…“

Един старейшина заговори. Сепнат, Тайърър разпозна в него младичкия чиновник от предишната им среща в тяхната Легация, както и нервния, мургав мъж, седнал до него, който бе мълчал тогава, но бе наблюдавал всичко с тесните си очи.

„Защо двама старейшини идват да се срещнат с нас, без да се представят? — попита се той. — Чакай малко, младият чиновник не се ли представи като Томо Уатанабе, да, със сигурност, той каза «младши чиновник, втори клас». Очевидно измислено име. Но защо? Но защо е тоя маскарад?“

Объркан, Тайърър отложи тези въпроси за по-късно и насочи вниманието си към думите на мъжа, не разбираше почти нищо, както предварително го бе предупредил Накама; японецът му бе казал, че вероятно ще се използва дворцова реч, която, както и повечето най-обикновени японски думи и изрази, има различно, често противоположно значение.

Той съсредоточено оглеждаше японците. Третият старейшина беше възпълен с топчесто лице и женствени ръце, а последният — истински старец с посивяваща коса и слабо лице с дълбок белег на лявата буза. Всичките едва надвишаваха пет и половина фута, носеха огромни в раменете горни дрехи, широките им панталони и високи куполообразни лакирани шапки, завързани под брадичките, и цялото им неподвижно достойнство ги правеха величествени.

Японският преводач заговори на холандски:

— Роджу, Съветът на старейшините на шогуната приветства чуждестранните представители и желае да представят своите документи, както беше уговорено.

Сър Уилям въздъхна. Чувстваше се като хипнотизиран от празния стол.

— Добре, Йохан, да започваме. Попитай ги дали да не почакаме, докато шогунът ни удостои с честта да присъства.

Преведоха думите му на холандски, после на японски, последва дълго обсъждане, после отново заговори младият старейшина, Йоши, бавно и добросъвестно го преведоха на холандски, след това на английски.

— По същество, без обичайните ласкателства, Сър Уилям, говорителят съобщи, че шогунът не се очаква на тази среща, тя е само с роджу. Шогунът е трябвало да се забави.

— Това не е според уговорката и отново ги уведомявам, че акредитивните писма на посланиците ще бъдат връчени единствено на държавния глава, в случая шогуна, така че не можем да продължим.

Всичко се повтори и за неудоволствие на посланиците бе предадено:

— Старейшината казва, че шогунът е трябвало да замине спешно за Киото и съжалява, че няма да има удоволствието да се срещне с вас, сър, и т.н., но вие можете да връчите вашите акредитивни писма на роджу, тъй като ги е упълномощил да ги получат.

И пак всичко се повтори. Раздразнението на Сър Уилям премина в явен гняв, отново дискусии от двете страни и още загубено време, а след това един свитък, изпълнен с йероглифи и подпечатан официално, бе подаден, сякаш бе светият Граал, на Сър Уилям от коленичил чиновник.

— Филип, можеш ли да прочетеш това?

— Аз… не, съжалявам, сър.

— Не се безпокой. — Сър Уилям въздъхна и се обърна към другите: — Това е напълно непристойно.

— Да — съгласи се студено Фон Хаймрих.

— Недопустимо — съгласи се граф Алексей Сергеев.

— Опасен прецедент — рече Адамсън.

— Със сигурност е доста странно — каза на френски Сьоратар, — а те наистина ни бяха обещали шогуна. Бихме могли, само за тази среща, да приемем тяхната молба, а, приятели мои? — Той внимаваше да скрие собственото си раздразнение и да запази гласа си спокоен. Така го посъветва Андре Понсен с предпазлив шепот в момента, в който влязоха в стаята, и добави: „Внимавай, Анри, говорителят на роджу е същият чиновник на Бакуфу, на когото аз… ние предложихме след предишната среща да разгледа боен кораб, спомняш ли си? Mon Dieu, предполагах, че е важен човек, но не и един от старейшините! Ако можем да го спечелим на страната на Франция, ще бъде великолепен удар…“

Граф Сергеев заговори:

— Съгласяването ще създаде нежелателен прецедент.

— Само за тази среща. Е?

— Няма значение, това ще е като полъх на кравешки дирник — каза швейцарецът Ерлихер. — Нека продължим.

Те заспориха. Тайърър слушаше, но бе насочил вниманието си към старейшините, без да го показва явно, бе поразен от тях, искаше да извлече полза от рядката възможност да научи колкото се може повече за тях за толкова кратко време. Баща му бе внушавал от детската му възраст: „При всяка среща винаги наблюдавай ръцете и краката на своя опонент, те са издайници; също очите и лицето, да, но тях човек обикновено по-лесно ги овладява. Съсредоточи се! Наблюдавай, но предпазливо, инак тя или той ще успеят да прикрият мислите си. Помни, синко, всеки преувеличава, всеки лъже в известна степен.“

Ръцете и краката на мургавия, прикриващ погледа си старейшина постоянно се движеха с леки нервни движения; младият старейшина почти не помръдваше. От време на време, както при предишната среща, той видя, че мъжът, когото бе нарекъл „Прикритият поглед“, шепне на младия старейшина, говорителя — само на него! „Защо? — запита се Тайърър. — И защо Прикритият поглед не взема участие в техните обсъждания, привидно игнориран от тях, не откъсва очи от посланиците, а не от преводачите“.

Ненадейно Сър Уилям махна към празния стол.

— Ако шогунът не се очаква на срещата, а в роджу има петима старейшини, защо е празният стол?

На холандски, на японски и обратно.

— Той казва, че президентът на техния съвет господарят Анджо току-що се е разболял и не може да присъства, но няма значение, те имат неговите пълномощия да продължат. Моля, продължете!

Фон Хаймрих заговори на перфектен френски, за да унижи Сьоратар.

— Това не прави ли срещата невалидна, та нали те все опяват за „единодушния“ характер на Съвета? Петима членове. Това може би е нов измамнически ход, който ще използват в бъдеще за анулиране на цялата процедура. — Отново се разгоря спор.

Само Сър Уилям мълчеше. Той криеше гнева и безпокойството от лицето си. „Ясно е, че пак ни избудалкаха. Какво да правя?“ И се чу да казва с твърд глас:

— Много добре, ще приемем тези пълномощия като истински от вашия шогун за тази среща, само за нея. Ще информираме нашите правителства, че предишното споразумение не е спазено, и ние ще продължим за Киото колкото е възможно по-скоро, за да връчим нашите акредитивни писма на вашия шогун — и император Комей — с повече от подходящ ескорт!

Когато Йохан започна да превежда на холандски, граф Сергеев измърмори:

— Браво — това е единственият начин да се справим с тия мръсници, мамка им!

Фон Хаймрих, Ван де Тромп, холандецът тихо се съгласиха, а Сьоратар, американецът Адамсън и Ерлихер възразиха.

Японският преводач зяпна и високо заяви, че сигурно не е разбрал нещо. Йохан го увери, че няма никакво недоразумение. Докато траеше цялото това многословие, Сър Уилям престана да слуша и се загледа напрегнато в лицата на роджу, докато изслушат преводача. В различна степен всички те се пообъркаха. „Добре“ — помисли си той.