— Тоя негодник ще се съгласи на всичко, само и само да не си усложнява живота, и това няма да е хич добре! — Чертите му се изопнаха. — Уилям е част от проблема. Главното е адмиралът. Нуждаем се от нов адмирал. Това е по-важно от отстраняването на Уилям. Тъкмо той отказва да обстрелва негодниците, както трябва. Той, а не Уилям — за всеки глупак е ясно. — Норбърт допи брендито си и си наля пак. Продължи, като се правеше, че не забелязва как язвителността му разтърси Струан и подразни Макфей. — Отново ви поздравявам за сметаната, но брендито не е на нужната висота. Мога ли да ти изпратя едно буре от нашия „Наполеон“?

Струан се сдържа с усилие.

— Защо не? Може да е по-добро. Твоето решение на нашия проблем по-добро ли е?

— Моето решение е добре известно — каза дрезгаво Норбърт. — Да предадат убийците на Кентърбъри и обезщетението, а ако не се направи нищо, три дни по-късно да изравним Йедо със земята. Колко пъти да повтарям? Но тия идиоти тук не искат да предприемат обикновените репресивни мерки — единственото нещо, което туземците разбират, пък и всеки враг всъщност. А докато флотата не действа, както трябва, всеки от нас тук е изложен на опасност, за Бога!

Настъпи тишина. Макфей се помъчи да не издава мислите си, загрижен, задето Струан си позволява да се сдърпа с този много по-възрастен и по-опитен човек, и натъжен, защото отговорът на Норбърт трябваше да бъде всъщност уводът на Струан; възмути се и че са го държали настрана от истинската причина за срещата, та не бе имал възможност да го посъветва предварително.

— Както и да е, Норбърт, съгласен ли си ти, Дмитрий и тай-панът като представители на мнозинството да се срещнете с Дребосъка Уили веднага, щом се върне?

— За среща — ще се срещнем, но това не означава нищо. — Норбърт отпи още бренди, чувстваше се по-добре от сблъсъка. — Зная какво биха казали г-н Брок, истински тай-пан, и Сър Уилям: Тайлър Брок би казал на доста грубичък англосаксонски, че има нещо гнило в адмирала, а Уилям е надменен негодник, който няма да се промени, че ще се срещне със Станшоп лично, а и той е същият глупак и с първата поща ще пише на нашите приятели, членове на Парламента, да ги направят на нищо. — Докато Норбърт говореше, си запали пура и през дима добави с подигравателен тон: — И той ще рече, макар че нашите приятели са по-могъщи от вашите и ще направят повече от тях, — междувременно на парламента — тази торба, пълна с лайна — ще са му нужни пет-шест месеца; та той ще каже: „Махни си задника от шибания стол, за Бога, има отговорности, трябва да се реши проблемът или аз ще дойда при японците и ще им разбия мутрите.“

Струан усети, че го залива вълна от гняв и скрит страх, което ставаше винаги, щом чуеше името на Тайлър Брок или когато четеше за него във вестниците, или го виждаше по улиците на Хонконг или на надбягванията.

— Значи какъв е отговорът ти?

— Нямам такъв. Ако имах, щях веднага да съм го привел в действие, за Бога. — Норбърт се оригна шумно. — Както твоя таен японец и неговите минни концесии, които никога няма да получиш.

Струан и Макфей зяпнаха.

Преди две седмици Варгас развълнувано бе прошепнал, че с него се е сближил един от техните доставчици на коприна, действащ като посредник за господаря Ота, който искал да се срещне с тай-пана тайно, „за да обсъди възлагането на компания Струан изключителна концесия в златната мина в неговото владение, което включвало по-голяма част от Куанто, област, покрита предимно с равнини и планини около Йедо — отстъпка срещу търговия с оръжия“.

— Идеално — бе възкликнал Струан. — Ако това е предложено с чиста съвест, може да стане съществен пробив за нас! А, Джейми?

— Ако е осъществимо, абсолютно!

— Ето, тук са техните пълномощия. — Варгас им бе посочил лист най-доброкачествена оризова хартия с колони от йероглифи в китайски стил и подпечатани префърцунено. — Това е печатът на господаря Ота, а това на един от роджу, господаря Йоши. Има две условия: срещата да се проведе в Канагава и всичко да се пази в тайна от Бакуфу.

— Защо? И защо в Канагава? Защо не тук?

— Те само пишат къде трябва да се срещнат, макар да твърдят, че ще дойдат в Легацията в Канагава през нощта. Срещата ще се проведе там.

— Това може да е клопка, тай-пан — бе казал Джейми. — Не забравяй, че Лим от Легацията бе убит там, и онези убийци…

От вълнение Малкълм се присви. Но отхвърли спомена.

— Там има войници, които ще ни защитават.

Варгас бе отвърнал:

— Те гарантират, че техните чиновници ще бъдат невъоръжени, те подчертаха „само да пазим всичко в тайна, господине“.

— Твърде е рисковано за теб, тай-пан — бе рекъл Джейми. — Аз ще ида с Варгас, който може да превежда.

— Съжалявам, господине Макфей — намеси се Варгас, — но те искат лично да разговарят с тай-пана. Изглежда, че няма нужда от преводач — те са си намерили някой, който говори английски.

— Твърде опасно е, тай-пан.

— Да, но не бива да пропускаме такава добра възможност, Джейми. Никой от нас не е получавал подобно предложение. Ако можем да сключим такава сделка, И то тайно — още по-добре, ще сме направили огромна крачка напред. Какви са условията, Варгас?

— Не казаха, тай-пан.

— Няма значение. Приеми поканата им и ще се срещнем колкото е възможно по-скоро. Едно условие: ще взема и господин Макфей. Джейми, ще идем с корабче, уреди паланкин за мен в Канагава.

Срещата стана набързо и бе неблагоприятно недвусмислена. Двама самураи. Единият се нарече Уатанабе, говореше смесица от английски и американски жаргон, с американски акцент:

„Господарят Ота иска двама златотърсачи. Специалисти. Могат да обиколят земите му навсякъде — ще имат водачи. Да нямат оръжие. Той гарантира безопасност при работа, дава им хубава суха къща, храна, ще имат саке колкото им душа иска, и жени, за да се забавляват. Едногодишен договор. Вие ще задържите половината злато, което намерят, трябва да ги снабдите безплатно с всички миньорски приспособления и с надзиратели, за да обучат неговите хора, ако направят удар.

Вие ще ръководите продажбата. Ако успеете, той ще поднови договора за втора година и трета, и повече — стига Търговска къща да играе честно. Съгласен?

— Те само злато ли трябва да търсят?

— Разбира се, злато. Господарят Ота казва, че има малка мина, може би по-наблизо, а? Вие ръководите продажбите. Мъжете трябва да са опитни, да са били в Калифорния или в австралийските полета. Съгласен?

— Добре. Ще е нужно време да намерим такива хора.

— Колко?

— Две седмици, ако има в Колонията; шест месеца, ако се наложи да ги докараме от Австралия или Америка.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. После: колко пушки имате за продан тук в момента?

— Пет.

— Господар Ота купува тях и всички пушки за Чошу, които сте уговорили, щом пристигнат. Същата цена.

— Те вече са обещани. Можем да доставим други.

— Господар Ора иска тях — пушките за Чошу, — той иска тях. Плаща същата цена. Всички пушки за Чошу, разбираш? И всички, които можеш да получиш. В Нипон ти ги продаваш само на него, само на него, разбираш? Също и с оръдията и корабите — всички, които можеш да доставиш. Той плаща в злато. Колко повече намериш, толкова повече твое.“

Нито на Малкълм Струан, нито на Макфей се удаде да променят позицията на мъжа по някакъв начин. Накрая Струан се бе съгласил и те си уговориха нова среща след месец, когато трябваше да представи истински договор, точно определящ задълженията им, а също досиета на двамата мъже. След като самураите си тръгнаха, Малкълм и Джейми се поздравиха.

— Джейми, ще ги намериш в Пияния град. За Бога, бързай и бъди предпазлив — да не разбере Норбърт.

— Остави всичко на мен.

След няколко дни Макфей бе намерил двама квалифицирани мъже, един американец и един корнуелски миньор от калаените мини; и двамата бяха работили в златните полета край Сътърс Мил в Калифорния и в находищата на река Андерсън в Австралия. Утре миньорите трябваше да привършат с необходимото им оборудване и да уговорят подробностите на договорите си, а сега Струан и Макфей слушаха ужасени какво говори Норбърт Грейфорт.