Стоманеният писец, втъкнат в кокалена перодръжка, започна да прави петна. Анжелик внимателно го попи и почисти връхчето, възхитена, че е толкова лесно: писецът пак стана като нов. Допреди няколко години се използваше паче перо и тя трябваше да търси специален нож, с който да го подостря и сцепва, та да издържи едва страница-две, докато тези перодръжки „Митчъл“, серийно произведени в Бирмингам, издържаха с дни и пристигаха в различни размери според капризите и почерците.

Зад нея Струан се раздвижи, но не се събуди. „Когато спи, лицето му е приятно — помисли си тя. — Красиво и силно…“

Вратата се отвори и А Со връхлетя вътре:

— Госпожица, лек обяд, иска тук или долу, хей?

Струан се събуди изведнъж.

— Твоята господарка ще яде тук — рязко нареди той на кантонски. — Аз ще обядвам долу, в нашата главна трапезария, и кажи на готвача, че е добре храната да бъде изключителна.

— Да, тай-пан. — А Сок бързо излезе.

— Какво й каза, Малкълм?

— Само, че ще обядваш тук — аз ще бъда долу. Поканил съм Дмитрий, Джейми и Норбърт. — Той погледна силуета й на фона на светлината. — Изглеждаш великолепно.

— Благодаря ти. Бих предпочела да обядвам с вас.

— Съжалявам, ще обсъдим някои дела.

Той се надигна с голямо усилие и тя му подаде двата бастуна. Преди да ги поеме, я прегърна и тя въздъхна в прегръдките му, потискайки гнева си, че остава затворена в клетката — никъде да не ходи, нищо да не върши, само да попише още малко, да почете още малко и да чака. Досадно… досадно… досадно.

Сервитьорът Лун разряза ябълковия сладкиш на четири, постави парчетата върху фини оловни чинии, щедро ги намаза с дебел слой сметана и ги сервира на четиримата мъже.

— Всемогъщи Боже, откъде, по дяволите, я намери? — попита Норбърт Грейфорт, както и Дмитрий със същото благоговение:

— Проклет да съм.

— Сметаната ли? — оригна се Макфей. — Извинете. Поздравете тай-пана.

Дмитрий набоде хапка.

— За последен път ядох сметана в Хонконг преди шест месеца, по дяволите, хубава е. Това нова мода в Търговската къща ли е?

Малкълм се усмихна.

— Нашият последен клипер тайно внесе три крави преди няколко дни. Разтоварихме ги през нощта и с помощта на интенданта на армията ги скрихме сред конете — за да не ни ги откраднат и японските митничари да не ни задават въпроси. Сега се пазят и денем, и нощем.

— Той не можа да сдържи задоволството си при ефекта от сметаната след изобилното количество говеждо, печени картофи и пресни зеленчуци, местния фазанов пай, френско и английско сирене с бира, шатобриан от 46-а, отбрано шабли и портвайн. — Ще съберем стадо, ако кравите се аклиматизират тук, и ще направим мандра — като филиал на нашата мандра в Хонконг, — това е идея на Джейми, и, разбира се, продукцията ще е достъпна за всички.

— На обикновените „чудесни“ цени ли? — попита Норбърт саркастично, очевидно раздразнен, че не е бил предупреден предварително за този нов стремеж на Струан.

— С печалба, но приемлива — рече Струан. Той бе наредил кравите да тръгнат от Хонконг в момента, в който бе пристигнал тук.

— Благодаря, страхотен сладкиш, Малк!

— Какви са новините от вкъщи? — попита Джейми, за да намали напрежението между Струан и Норбърт Грейфорт.

— Отвратителни. Ужасни. И двете страни са се замесили, с пушки и дългобойна артилерия — по дяволите, убийството е най-лошото нещо, боя се, че Новият свят е полудял.

— Целият свят е полудял, друже — каза Норбърт.

— Но от войната се печели, това е факт, за късметлиите. — После добави само за да подразни Струан: — Брок имат цялата хавайска захар, от която се нуждаете, на прилична цена.

— Ще бъде разменена за всичко, което си струва — рече безгрижно Дмитрий. Той знаеше за огромните загуби, които Струан щеше да претърпи заради удара на Тайлър и Морган Брок, но сви рамене. „Аз не участвам в тяхната война. Имам си мои грижи тук. Мили Боже в небесата, как ще свърши това?“ — Войната винаги е зло за хората. По дяволите, разходите ще бъдат огромни — чу ли, че Линкълн е прокарал в Конгреса данък върху доходите, за да продължи войната?

Лъжиците на другите трепнаха.

— Какъв е процентът?

— Три цента на долар — отвърна Дмитрий с погнуса и всички се разсмяха.

— Сигурен ли си?

— Видях го днес в извънредния брой на кораба „Калиф Бел“.

— Три процента? Дяволски късметлия си, Дмитрий — рече Джейми, чинията му бе почти празна. — Аз очаквах петнадесет.

— Ти луд ли си? Ще стане революция.

— Вече почнахте една. Както и да е, три процента е колкото при нас, но вашите са само за три години, това е… чакай малко — Джейми повиши тон, — така обеща Линкълн, закле се, че ще е само за три години според последния „Фриско Кроникъл“, ако Конгресът го одобри. Три години.

— Вярно, но ти познаваш проклетите политици, Джейми, щом веднъж прокарат данък чрез Конгреса или Парламента, никога не го премахват. Трите процента са само началото.

— Тук си прав — започна Норбърт също толкова кисело, после се обърна към Лун: — Да. Ще изям още едно парче с порядъчно количество сметана. Прав си за тези шибани данъци! Проклетият Пит48, негодникът, пръв измисли данък върху доходите, обеща същото и не удържа обещанието си. И Линкълн ще го последва. Политиците навсякъде са лъжци, но Робърт Пийл заслужава да бъде нашибан с камшик.

— Робърт Пийл, същият, който въведе полицията ли, пийлърите49? — попита Дмитрий и си гребна още една лъжица сметана.

— Да, той е. Фантетата бяха добро хрумване — макар идеята да не бе само негова. Бихме могли да се възползваме и тук, няма съмнение, но данък върху доходите? Чудовищно!

Малкълм се обади:

— Пийл беше добър министър-председател. Той… Норбърт умишлено пренебрегна думите му.

— Плащахме проклетия данък само два пъти по време на Наполеоновите войни, съвсем справедливо, но после беше отменен завинаги през 15-а година, веднага след Ватерло, завинаги, за Бога, но тоя задник Пийл го върна през 41-а: седем пенса на лира, три процента, както каза Джейми. И уж само за три години. А после се отметна, както и всички останали негодници след него. Това ще продължи завинаги и залагам двайсетте гвинеи за пукнат грош, че Линкълн също ще се отметне. Загазил си, Дмитрий, друже. Ние също, заради Пийл. Глупав негодник — добави той съзнателно, за да подразни Струан, макар в себе си да бе съгласен с неговата оценка за Пийл.

Доброто настроение на Струан се изпари бързо.

— Бренди, Лун, после затвори вратата!

Лун наля щедро и излезе заедно с останалите четирима прислужници, облечени с ливреи. Норбърт се оригна.

— Сметаната си я биваше, млади Малкълм. Е, на какво дължим удоволствието от такъв пир?

Настроението край голямата маса се промени. Всички се задълбочиха.

— На това, което засяга всички търговци. Сър Уилям ни изключва от срещата с шогуна и Бакуфу.

— Съгласен съм, трябва да накастрим негодника. Не съм чувал подобно нещо през живота си!

— Да — рече Струан. — Поне можехме да имаме представител там.

— Съгласен съм — каза мрачно Дмитрий, повече си мислеше за вкъщи. Единият му брат вече бе мъртъв. Задаваха се гладни бунтове. — Нашият човек е много добър, но е янки. Предложих му да ме назначи за заместник, но той плю на тази идея. Какво имаш предвид, Малк?

— Обща делегация, за да сме сигурни, че това няма да се повтори, незабавно оплакване до губернатора…

— Станшоп е диване — вметна Норбърт и се подсмихна. — Но той ще направи всичко, което майка ти поиска.

— Той не е наша марионетка, ако за това намекваш — озъби се Струан, погледът и гласът му бяха ледени.

Дмитрий се обади:

— Марионетка или не, ще изрита ли Дребосъка Уили?

— Не — отвърна Струан. — Затова е нужно нареждане от Лондон. Мисълта ми е, ако Уилям не се съгласи ние да участваме във всички преговори за в бъдеще, да посъветваме Станшоп да го въведе като политика — той със сигурност може да го направи, в крайна сметка ние сме тези, които плащат данъците, ние сме тези, които преговарят с китайците, защо не и тук? Съвместно можем да го постигнем, нали, Норбърт?