Скоро на Хирага му се зави свят от усилие да се съсредоточи и от отчаяното му желание да разбере всичко, макар да не разбираше почти нищо, но и защото не можеше да схване от къде на къде един толкова високопоставен чиновник като Тайра отговаря на всеки въпрос на врага, защото „разбира се, ние сме врагове.

Трябва по-бързо да науча английски. Трябва. Ще го науча.“

На вратата леко се почука и шоджи се плъзна.

— Моля да ме извиниш, Отами-сан — започна прислужничката, — но шоя моли за момент да идеш при него.

Хирага кимна отсечено, каза на Тайърър, че ще се върне след малко, и последва прислужничката навън по пустия сокак, а оттам — по шумната улица. Неколцината минувачи, които, изглежда, го забелязаха, се поклониха учтиво като на търговец, а не на самурай, както бе заповядал шоя. Добре.

Шоя чакаше във вътрешна стая, коленичил зад масата, ръката му удобно бе отпусната върху облегалката. Една котка лежеше свита на кълбо до него. Той се поклони.

— Толкова съжалявам, задето те безпокоя, Отами-сан, но в случай че този гай-джин разбира езика ни по-добре, отколкото твърди, мисля, че е по-разумно да поговорим тук.

Хирага се намръщи, седна на петите си и отвърна на поклона, целият нащрек.

— Кажи, Йоши-сан?

— Има няколко неща, който трябва да знаеш, Отами-сама. — Мъжът с решително лице наля зелен чай от миниатюрния железен чайник в малки купички. Чаят беше великолепен, както и порцелановите чашки, ароматичен и изискан. Лошото предчувствие на Хирага се засили. Шоя отпи пак, после извади свитък от ръкава си и го разви. Беше друго копие на плаката. „Бакуфу предлагат две коку награда за този убиец бунтовник с много имена, едно от които е Хирага…“

Хирага го взе, престори се, че за първи път го вижда. Уклончиво изръмжа и го върна.

Възрастният мъж пъхна крайчето му в пламъка на свещта. И двамата наблюдаваха как листът се сгърчи и се превърна на пепел, и двамата знаеха, че с новата прическа и бързо растящата му брада Хирага е предрешен много добре.

— Бакуфу се вманиачават в преследването на нашите храбри шиши.

Хирага кимна, но не каза нищо, изчакваше.

Шоя разсеяно погали котката и тя тихо измърка.

— Говори се, че господарят Йоши проводил пратеник да преговаря с главния гай-джин за пушки. Няма съмнение, че господар с неговия сан ще предложи по-високи цени от пратениците на Чошу — добави той деликатно. — Гай-джин ще продадат на този, който даде повече.

Хирага бе чул от Райко за самураи от Чошу, посетили Търговската къща — почти всички в Йошивара бяха осведомени за преговорите. Беше сигурен, че ако научи истинските им имена, със сигурност ще разпознае мъжете и техните семейства. Само преди година и нещо един негов природен брат от същото английско училище в Шимоносеки беше член от групата, изпратена да закупи първите сто пушки. Любопитно — помисли си Хирага, — че е от същата компания на този тай-пан, когото скоро ще убием, и него, и жена му, както и цялата помийна яма на злото.

— Гай-джин нямат чест.

— Отвратително. — Шоя пак отпи от чая. — В замъка в Йедо ври и кипи. Казват, че шогунът и императорската принцеса възнамеряват да отидат в Киото след седмица-две.

— Защо им е притрябвало? — запита Хирага, като се преструваше, че му е безразлично, но това не заблуди шоя.

Той се подсмихна:

— Не зная, Отами-сан, но е много странно, дето шогунът ще напусне леговището си и ще пропътува толкова опасно разстояние, за да посети бърлогата на много врагове, след като още от самото начало винаги е пращал ласкатели. — Котката се изпъна и той потупа коремчето й, като добави замислено: — Роджу увеличават данъците във всички земи на Торанага, за да купят колкото се може повече оръдия и оръжие — с изключение на Сацума, Тоса и Чошу.

Хирага усети скрития гняв на шоя, макар той да не бе го показал наяве, както и своето собствено учудване: „За какво са селяните и търговците, ако не, за да плащат данъци?“

— Докато Синът на небето, не може да използва своята дадена му от небето мощ, Бакуфу отново ще хвърлят Нипон в безкрайна гражданска война.

— Съгласен съм.

Хирага си рече: „Чудя се доколко наистина си съгласен, старче.“ Отложи за по-късно размишленията как да отклони Бакуфу и Йоши Торанага от политиката им. „Акимото трябва незабавно да иде в Йедо и в Къщата на глициния, нямаме вест от Койко, нито от нейната мама-сан дни наред — може би трябва да идем заед…“

— И накрая, изглежда, твоят приятел шиши, Ори-сан, не е тръгнал за Киото, както бяхте намислили — словоохотливо сподели шоя.

Очите на Хирага се изцъклиха почти като на влечуго. Шоя потисна ужаса си. Усетила моментално, котката се изправи с плавно движение, като ги наблюдаваше внимателно. Хирага наруши мълчанието:

— Къде е той?

— В онази част на Колонията, където низшата класа гай-джин живее, пие и спи с жени.

Около полунощ Андре Понсен почука в Къщата на трите шарана. Пазачът веднага го прие. Райко го поздрави и скоро вече пиеха саке, обсъждаха последните новини от Йошивара и Колонията — тя беше ценен източник на сведения за него, както и той за нея, докато си бъбреха на своята смесица от японски и английски.

— … и наказателните патрули претърсиха всички къщи, Фурансу-сан! Като че ли ние ще вземем да крием престъпници! Това е против правилата на Йошивара. Ние знаем как да пазим нашата купичка с ориз пълна: поддържаме спокойствието и избягваме неприятностите. Наказателните патрули са все още на централната порта и кръвнишки оглеждат всеки минувач. — Райко си вееше с ветрилото и си спомняше как едва избяга и съжаляваше, че бе оказала гостоприемство на шиши в къщата си. „Време е всички те да се махнат някъде — помисли си тя — и наказателните патрули, и шиши, колкото да ми се нрави Хирага. — Ще ми се вече да ги няма.“

— Какви престъпници търсят? — запита Андре.

— Предатели, обикновено ронини. Но всеки, който е против тях, е предател. Обикновено ронините стават жертви.

— На Бакуфу ли? Могат ли Бакуфу да бъдат отхвърлени? С бунт?

Тя тихо се засмя, изпразни бутилката и започна нова.

— Бакуфу приличат на въшки в затвора — човек убива хиляда, но само прави място за нови сто хиляди. Не, Бакуфу и шогунатът са Нипон и винаги ще властват над нас.

— Тази вечер Тайра-сан тук ли е?

Тя поклати глава.

— Момичето, което той искаше, не е свободно. Предложих му друго, но той отказа и си тръгна. Любопитно, а? Странен младеж в много отношения, вероятно и добър клиент. Благодаря ти, че го представи на моята бедна къща.

— А този японски сенсей, учителя, самурая, когото Тайра е намерил — кой е той, Райко?

— Не зная, толкова съжалявам, но чух, че бил от Йедо и че живее в Колонията, в селото.

— Тайра-сан говорил ли е за него на Фуджико?

— Никога не е споменавала, пък и аз не съм я питала. Следващия път може би, следващия път ще зная, Фурансу-сан.

Андре не й повярва, но „няма значение — помисли си той. — Когато реши, ще ми каже.“

— А лекарството? Готово ли е?

— Разбира се, моята цел в живота е да правя всичко според силите си за любим клиент.

Французинът извади чифт перлени обици и ги постави на масата. Очите й светнаха. Тя не се помръдна да ги вземе, но Андре бе сигурен, че моментално ги е претеглила наум, преценява качествата им, стойността им и колко ще вземе при евентуална препродажба.

— Помолих да ти подарят тези обици — каза той мило, а тя се усмихна приятно, уж поразена, макар вече разбрала, че заплащането ще бъде в бижута, които не могат да се предложат за продажба в Йокохама. Пресегна се с треперещи пръсти. Той я изпревари, взе ги и се престори, че ги разглежда внимателно.

Планът му за Анжелик бе минал безпогрешно, прислужниците от Търговската къща бяха претършували улиците без никаква полза. Тревогата и сълзите на Анжелик бяха искрени и му прошепна на четири очи:

— О, Андре, правилно, ли постъпих? Малкълм наистина се разстрои много… нямах представа, че са толкова скъпи.