— Благодаря, отче. — Тя се прекръсти признателно, дланите й бяха потни; сведе глава за благословия.

— In nomine Patri et Filii et Spiritu sancti absolvo tuun.46 — Той я осени с кръстния знак. — Моли се за мен, дете мое — рече накрая, завършвайки ритуала, а в мислите си вече бе започнала своя диалог с Малкълм Струан.

Привечер Филип Тайърър седеше с кръстосани крака срещу Хирага в една уединена стаичка в малко ресторантче, закътано зад къщата на шоя, старейшината на селото. Те бяха единствените посетители и това за Тайърър беше първото истинско японско ядене с японски домакин. Англичанинът беше гладен и готов да опита всичко.

— Благодаря ти, че ме покани, Накама-сан.

— Удоволствието е мое, Тайра-сан, ще ти кажа, че японското ти произношение се е подобрило. Моля, яж.

На ниската масичка между тях прислужницата беше наредила много малки чинийки с различни храни, някои горещи, други студени, върху декоративни лакирани подноси. Прозорци шоджи, рогозки татами, малки плъзгащи се прозорчета, отворени към падащия здрач, петролните лампи светеха приятно, в нишата бяха подредени цветя. Помещението бе свързано с друга уединена стаичка и после следваше останалата част от ресторанта — нещо като коридор със столчета; гледаше към сокак, който водеше към улицата — готварски мангал с дървени въглища, бъчонки със саке и бира, готвач и три прислужнички.

Хирага и Тайърър бяха облечени със свободни кимона за почивка — Тайърър се наслаждаваше от необичайното му удобство, а Хирага изпитваше облекчение да свали европейските дрехи, които бе носил целия ден. И двамата се бяха изкъпали и ги бяха масажирали в близката баня.

— Моля, яж.

Тайърър несръчно използваше пръчките. В посолството в Пекин го бяха посъветвали да не яде никакви китайски храни: „… освен ако искаш да се отровиш, момко. Тези негодници наистина ядат кучешко, пият змийска отрова, гребват си насекоми и каквото и да е и изпитват смайваща, но пълна увереност, че ако то е с гръбче към небето, можеш да го ядеш! Пфу!“

Хирага му посочи как правилно да държи пръчките:

— Така.

— Благодаря, Накама-сан, много трудно — засмя се Тайърър. — Надебелея, ако използвам за ядене.

— Няма да надебелея, ако ям с тези пръчки — каза Хирага; все още не се отегчаваше да поправя японския на Тайърър, бе открил, че му е приятно да му преподава. Тайърър беше възприемчив ученик със забележителна памет и с весел нрав — и нещо много важно за самия Хирага — непрекъснат източник на сведения.

— О, съжалявам, няма да надебелея с тези пръчки. Какво е… извинявай… какви са тези храни?

— Това ние наричаме темпура — риба, пържена в тесто за палачинки.

— О, съжалявам, какво е „тесто“? — Тайърър слушаше внимателно, не схващаше много от думите, но разбираше същността, знаеше, че на другия също му липсват английски думи. „Говорим повече на английски, отколкото на японски — помисли си той кисело, — но няма значение. Накама е прекрасен учител и изглежда, че сме се нагодили един към друг, което е чудесно — без него нямаше да съм тук, вероятно нямаше и да съм жив и никога нямаше да завоювам такъв престиж пред Марлоу, Палидар и Дребосъка Уили Уинки, да не говорим пък за безценните сведения, с които японецът ме снабдява“. Тайърър се усмихна. Беше му приятно, че вече може да нарича мислено Сър Уилям по прякор, а само допреди няколко дни трепереше от страх пред него. — О, сега разбирам. Тесто за палачинки! Ние също използваме такова тесто.

— Тази храна харесва ти, Тайра-сан? — Хирага, премина на английски.

— Да, благодаря ти. — Винаги, когато можеше, Тайърър отговаряше на японски. — Благодаря за всичко, масаж, баня, сега спокойствие, о, съжалявам, спокойствие и щастие.

Някои от храните му се сториха възбуждащи, темпура и якитори, хапки пилешко, печени на скара, със сладък и солен сос. Той особено хареса анаго — печена на скара змиорка с горещ сладко-кисел сос. Суши, парченца от разнообразни сурови риби с различен цвят и вид върху топка ориз — отначало му бе трудно да ги преглътне, но когато ги потопи в странен солен сос, наречен сой или соя, те станаха апетитни. „В крайна сметка — помисли си той — татко ме съветваше да опитам всичко: «Синко, след като настояваш за това злощастно хрумване да станеш преводач от японски, съветвам те да се потопиш в техния начин на живот и хранене и т.н. — без да забравяш, че си английски джентълмен със задължения, с дълг към Короната, към Империята и Бога.»

Чудя се какво би казал Стария за Фуджико. Тя със сигурност е част от техния начин на живот.“ Тайърър внезапно грейна и посочи с пръчката:

— Какво е това?

— О, съжалявам, Тайра-сан, невъзпитано е да се посочва с тънкия край на пръчката. Моля, използвай другия край. Това е уасабе. — Преди Хирага да успее да го спре, Тайърър защипа бучка от купчинката зелена паста и я изяде. Устата му веднага пламна и той се задъха, потекоха му сълзи, едва гледаше от люто. След малко пожарът премина, но Филип продължи да диша тежко. — Боже Господи — Хирага подражаваше на Тайърър и се опитваше да не прихне. — Уасабе не яде, само слага мъничък — съжалявам, думата е трудна — само слага мъничък в сой за пикантност.

— Моя грешка — задъха се Тайърър, за момент се бе задушил. — Боже Господи, това е смъртоносно, по-лошо е от люта чушка! Следващ път аз внимава.

— Много добър за човек започва, Тайра-сан. И учи японски всичко много бързо, добре.

— Домо, Накама-сан, домо. Също и ти с английския. — Стана му приятно от комплимента. Тайърър положи усилия да бъде още по-сръчен. Следващият залък, който опита, беше тако, парче от пипала на октопод. На вкус беше като хлъзгава гума дори подправено със сой и уасабе. — Много е вкусно. Много ми харесва.

„Умирам от глад — мислеше си той. — Бих искал тройна порция от пилешкото, още една купичка с ориз, още двайсетина скариди темпура, а Хирага яде колкото едно бебе. Няма значение, забавлява ме самурай, няма и седмица, откакто ни помогна да се измъкнем от Легацията в Йедо без международни произшествия, няма и шест седмици, откакто за първи път срещнах Андре, а вече мога да говоря малко японски, вече зная за обичаите им повече от, кажи-речи, всички търговци, които са тук от самото начало. Ако продължавам така, ще ме обявят за официален преводач след няколко месеца и, току-виж, ми дали служебна заплата: четиристотин лири годишно! Ура или Банзай, както казват японците. При сегашния курс на обмяна лесно мога да си позволя друг кон, но преди това…“

Сърцето му заби по-силно.

„Преди това, ще откупя Фуджико с договор. Накама обеща да ми помогне, така че няма да имам трудности. Той ми обеща. Може би ще започнем още тази вечер — слава Богу, Фуджико се е върнала от посещението при баба си. Неделя е и Господ не позволява, но няма значение. Карма.“

Той въздъхна. Бе открил от Андре и Накама тази дума. Тя по забележителен начин се превръща в лек за всичко, добро или лошо, над което човек няма никаква власт.

— Карма.

— Какво, Тайра-сан?

— Нищо. Храната е хубава.

— Храната е хубава. — Хирага го изимитира. — Добре, благодаря ти, приятно мен. — Той извика за още бира и саке. Шоджи се плъзна и се появи прислужница със засмяно лице с поднос. Тя грейнало изгледа Хирага, усмихна се свенливо на Тайърър. Почти без да мисли, Хирага погали задника й.

— Харесваш ли позата „Над планината“?

— Ийе, безсрамнико! „Над планината“ ли? О, не, нито пък „Под планината“, но мога да „Свиря на флейта“ за златен обан!

И двамата се засмяха на духовитата забележка — един златен обан беше нечувано висока цена, само първокласна куртизанка получаваше толкова за такава услуга. Прислужничката наля саке, напълни халбата на Тайърър и излезе.