— Да. Ако го правиш без чест. Обикновено парите, които даваш, по нашите стандарти са малко, но в случая са повече от достатъчни, за да осигурят на момичето зестра и да й намерят добър съпруг. Изборът на момичето се прави много внимателно. Това става чрез посредник — сват — и е напълно съобразен с китайските закони.
— Не е ли това най-тежко робство, най-черна робия?
— Да, ако идеята ти е да купиш робиня или да третираш жената като такава. Как постъпваш в случаите, когато вземаш някой да ти чиракува? Плащаш малко пари и го купуваш за няколко години. С китайката е същото нещо. — Струан попила брадата си и отново сапуниса местата, които бяха все още грапави. — Ще отидем в Макао. Ако искаш, мога да ти го уредя.
— Благодаря ти, татко. — Беше готов да му каже, че купуването на жена, независимо дали развратница, слугиня или любовница, е нещо отвратително и освен това греховно. — Ъъ, благодаря, но не трябва.
— Кажи ми, ако промениш решението си, момче. Не се притеснявай. Това не е грях — мисля, че е напълно естествено човек да изпитва желание или апетити. Но пази се от домовете. Никога не отивай там пиян. Никога не лягай с момиче, без да си взел предпазни мерки. Никога не си позволявай волности с жената или дъщерята на европеец — или, съвсем основателно, той ще се разправи с теб, и то много бързо. Никога не наричай някого кучи син, ако не си готов да подкрепиш думите си със стомана или куршум. И никога, ама никога не отивай в публичен дом, който не ти е препоръчан от човек, на когото можеш да се довериш. Ако не искаш да питаш мен или Роб, поискай мнението на Аристотел. Можеш да му имаш пълно доверие.
Много объркан, Кълъм наблюдаваше баща си, който с твърда и решителна ръка завърши бръсненето. „Изглежда така самоуверен във всичко — мислеше си Кълъм. — Но греши. В много отношения не е прав. Светото писание казва съвсем ясно — похотта е дело на дявола. И е грешна. Да можех да имам жена, щях да забравя похотливите си желания. Или любовница. Но това противоречи на закона и на свещеното слово.“
— Ти купи ли си любовница? — попита той.
— Да.
— Колко плати за нея?
— Бих казал, че това не те засяга, момче — отвърна той меко.
— Съжалявам, не исках да любопитствам и да те обидя или… — засрами се Кълъм.
— Знам. Но този въпрос не бива да се задава на друг човек.
— Да. Но исках да разбера колко струва една жена. Да се купи.
— Това зависи от вкуса ти. От един таел до безкрайно много. — Струан не съжаляваше, че е подел разговора. „По-добре ти сам — си каза той, — отколкото други да го направят вместо теб.“ — Между другото, Кълъм, досега не сме уреждали заплатата ти. Започваш с петдесет гвинеи на месец. Може да ги считаш за джобни пари, с които да купуваш всичко.
— Но това е голяма щедрост — възкликна Кълъм, — много ти благодаря!
— След пет месеца сумата ще се увеличи значително. Щом закупим земя, ще започнем да строим. Складове, Грейт хаус… и къща за теб.
— Това ще бъде чудесно. Никога не съм имал къща… Искам да кажа, дори не съм имал самостоятелна стая. И в университета даже.
— Човек трябва да има свое кътче, може и малко. Уединението е от голямо значение за яснотата на ума.
— Петдесет гвинеи са много пари за един месец — каза Кълъм.
— Ти ще ги спечелиш.
Това са достатъчно пари, за да се ожени. Лесно. Без публични домове и смрадливи туземки. Спомни си с чувство на отвращение трите пъти, когато беше посетил дома, който студентите посещаваха, защото средствата им не позволяваха да идат на друго място. Наложи се да се напие, за да се държи като мъж и да влезе в усмърдяната стая. Един шилинг, за да се овъргаля в умирисаното от пот легло с една кранта, два пъти по-възрастна от него. За да се освободи от дяволските болки — тази напаст по мъжете. И винаги седмици наред терзание в очакване на болестта. Господ да ме пази от ново грехопадение — помисли си той.
— Добре ли си, Кълъм?
— Да, благодаря. Смятам да се избръсна преди закуска. Съжалявам, не мислех да… не исках да те обидя.
— Зная.
— Дошъл е Брок — съобщи морякът.
— Доведи го — каза Струан, без да вдигне поглед от каталога с парцелите, които Роб му беше дал.
Докато чакаха, Кълъм и Роб почувстваха как напрежението в каютата нарасна.
Появи се Брок, широко засмян.
— Я виж, това си ти, Дърк! Знаех си, че се намираш на кораба!
— Грог?
— Благодаря. Добро утро, Роб. Добро утро, Кълъм.
— Добро утро — отговори Кълъм и с недоволство откри, че изведнъж го обзе страх.
— Тези дрехи са ти по мярка. Моряк ли смяташ да ставаш? Като баща си?
Брок седна в моряшкия стол.
— Последния път, когато видях баща ти, положението му беше отчайващо. Той потъваше. Наистина ужасно! Страшна случайност — катастрофата искам да кажа. — Пое чаша ром от Струан. — Благодаря. Бях вече загасил скапания огън, който се появи през нощта като гръм от ясно небе, и тъкмо се канех да му се притека на помощ, а той изчезнал. Цяла нощ и част от следващия ден продължих да го търся.
— Много мило от твоя страна, Тайлър — каза му Струан.
— Миналата нощ изпратих Горт да попита за теб. Много странно, нали, Кълъм?
— Какво странно, мистър Брок?
— Ами тоз дявол — джуджето — не знаеше, че си тук. До тоз момент, както разбрах, никой не е могъл да стъпи на кораба. Освен това си спрял точно под дулата на флагмана — много странно наистина.
— Горт докосна ли пилона? — попита Струан.
— Да. Беше много тъжен. Каза, че има такова чувство, сякаш забиват в ковчега пирон. Беше му много неприятно.
Струан му подаде банков ордер — двайсет хиляди гвинеи.
— Благодаря ти, Дърк — каза Брок, без да се докосне до него или дори да го погледне. — Но той не е мой. По-добре ти го дай на Горт. Или му го изпрати. Тази сума не е за мен.
— Както искаш, Тайлър. Ще бъде ли той на търга за земята?
— Да, разбира се.
Струан вдигна каталога.
— Най-хубавите парцели са седми и осми в западната част на долината, шестнайсети и седемнайсети в центъра и двайсет и втори и двайсет и трети в източната част. Кой искаш ти? Ще ми дадеш ли възможност да избирам свободно, Дърк?
— Има достатъчно и за двама ни. Избери това, което искаш. Няма да наддаваме срещу теб. Нито ти срещу нас.
— Аз си помислих същото. Така е справедливо. И умно. Избирам шестнайсети и седемнайсети от крайбрежните и шести и седми от крайните.
— А ние ще вземем седми и осми, а от крайните — трети и четвърти.
— Съгласен. И остава могилата. Ще участваш в наддаването, нали?
— Да.
Брок пи от рома. Усещаше безпокойството на Кълъм.
— Утре флотилията заминава, Дърк. Чу ли това?
— Не. Къде отива?
— На север.
— Да воюва — засмя се Струан. — Отново ще безпокоят Пекин? През зимата?
— Да. Нашите началници им заповядаха да тръгват на север. Главата на твоя лакей е пълна само с топове. Чух, че адмиралът се разкрещя, но Лонгстаф му се изежи: „Марш на север, по дяволите! Заповядано ти е да вървиш на север! Ще я научим ние тая невярна подла сган! Ще им дадем добър урок!“
— Те няма да заминат на север.
— Сигурно, след като си се върнал. Много жалко, че тай-панът мяза на Лонгстаф. Направо смешно. И че таквиз като теб могат да му влияят. Че трябва да разчитаме на такива като теб да спасяват флотилията ни. — Той се изкашля шумно и подуши въздуха. — Тук мирише много странно.
— Така ли?
— Мирише на сребро. Да, така е, сребро. — Брок стрелна с поглед Кълъм. — Значи не си банкрутирал, а, момче?
Кълъм не каза нищо, но кръвта нахлу в главата му. Брок изсумтя:
— Усетих миризмата, когато хвърли котва, Дърк. Дори когато влезе в пристанището. Значи не си потънал, имаш с какво да платиш и отново ще ме метнеш.
— Кога пристигат парите?
— Днес, както вече знаеш.
— Желаеш ли да продължа срока?
— Ако не беше момчето и всички останали на кораба, нямаше да знам, че ме будалкаш. Че среброто е в трюма. Но аз не съм балама — прочетох го на лицата на всички на кораба освен на твоето… и на Роб. Днес ще взема твоя чек, по дяволите. Без кредит.