Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

Но той се овладя и реши да не се оставя на капитана да го предизвиква и да се опита да не обръща внимание на киселата миризма в дъното на кораба, която проникваше навсякъде. Вътрешно се закле, че някой ден ще си разчисти сметките.

— Толкова ли е важен хронометърът!?

— Учил сте в университета и задавате такива въпроси! Без този красавец сме загубени. Чували ли сте за капитан Кук? Той пръв го е използвал преди шейсет години и доказал неговата полза. Преди това не сме могли да определяме географската дължина. Но сега, като имаме лондонското време и секстана, знаем с точност до една миля къде се намираме. — Орлов затвори отново капака и стрелна Кълъм с поглед. — Знаете ли как се работи със секстан?

— Не.

— Ще ви покажа, когато потопим джонките. Смятате ли, че можете да бъдете тай-пан и да ръководите от сушата? А?

Чу се шум от тичащи стъпки по палубата и почувстваха как „Чайна клауд“ се понесе още по-стремително по вълните. Тук, долу, целият кораб сякаш оживя и затрептя. Кълъм облиза сухите си устни.

— Можем ли да потопим толкова много джонки и да избягаме?

— Ако не можем, ще плуваме. — Малкият човек се ухили на Кълъм.

— Някога да сте претърпявали корабокрушение или да са ви потапяли?

— Не. Не мога да плувам.

— Ако си моряк, по-добре е да не знаеш да плуваш. Плуването само удължава неизбежния край, ако ти е дошло времето и ако морето те иска. — Орлов провери дали веригата е здрава. — Трийсет години съм бил по моретата и не мога да плувам. Повече от десет пъти са ме потопявали от китайските морета до Беринговия пролив, но винаги съм намирал било рейка, било лодка. Някой ден морето ще ме грабне. Когато удари часът — каза той и намести желязото на китката си. — Бих се радвал да съм сега на пристанището.

Кълъм го последва по мостика с чувство на облекчение.

— Изглежда, не вярвате на моряците си.

— Капитанът вярва на кораба и само на кораба си. И на себе си, разбира се.

— Вярвате ли на баща ми?

— Той е капитанът тук.

— Не разбирам.

Орлов не отговори. Провери платната на квартердека и се начумери. Твърде много платна в опасна близост до брега. Толкова непознати рифове, а и намирисва на буря. Редиците от джонки отпред напредваха в полукръг, неумолими и безшумни, вече на две мили от тях.

Корабът беше разпънал всички платна освен все още зарифените гротове и целият му корпус туптеше радостно. Радостта се предаде на екипажа. Когато Струан заповяда да отпуснат рифовете, моряците се хвърлиха към такелажа и с песни разгънаха платната, забравили среброто, което им бе взело ума. Корабът се люшна, набра скорост и водата наоколо закипя.

— Мистър Кудахи. Поемете вахтата долу и качете горе оръжия.

— Слушам, сър!

Кудахи, първият помощник-капитан, бе червенокос ирландец с игриви очи и позлатена халка на ухото.

— Дръж курса! Вахта на палубата! Приготви топа! Зареди!

Хората се втурнаха към топовете, търкулнаха ги от местата им, заредиха ги с гюллета и после отново ги върнаха обратно.

— Разчет номер три получава право на допълнителна глътка ром! Разчет осемнайсет ще чисти трюма!

Чуха се радостни възгласи и ругатни.

Този обичай бе въведен от Струан преди много години. Когато се готвеха за бой, оръдейният разчет, приготвил пръв оръдието, получаваше награда, а останалият на последно място — най-черната работа.

Струан огледа небето и опънатите платна, после насочи бинокъла към огромната военна джонка. Видя, че е снабдена с много топове. На носа имаше фигура на дракон и флаг, който не можеше да се различи от това разстояние. На палубата се тълпяха множество китайци със запалени факли.

— Пригответе варелите с водата! — заповяда Орлов.

— За какво са те, татко? — попита Кълъм.

— За да гасим огъня, момче. На джонките се виждат горящи факли. Положително има огнехвъргачки и димки. Димките се правят от черна смола и сяра. Внасят смут, когато се хвърлят неочаквано.

Струан погледна назад. Втората флотилия от джонки вече навлизаше в канала зад тях.

— Прерязаха ни пътя, нали? — попита Кълъм със свито сърце.

— Да. Но само глупак би продължил напред. Виж вятъра, момче. Налага се да плаваме срещу него, а нещо ми подсказва, че той ще продължава да се променя и ще духа все по-силно срещу нас. Но така ще получим голяма преднина пред джонките. Погледни, момчето ми, приличат на впрегнати коне, които се състезават с хрътка. Ние сме десет пъти по-бързи в сравнение с всяка една от тях.

Един от фаловете на върха на гротмачтата се счупи внезапно, дървото изсвистя и се удари в мачтата, а платното се откачи и заплющя.

— Лява вахта на върха! — изрева Струан. — Издигнете подемното въже на бомбрамстенга!

Кълъм наблюдаваше моряците, които се изкачиха почти до върха на гротмачтата, вкопчени със зъби и нокти в нея, блъскани от вятъра, и знаеше, че той никога не би могъл да направи същото. Почувства как страхът излива отрова в корема му и си спомни думите на Орлов — ръцете ти ще почервенеят от кръв. Чия кръв? После залитна към планшира и повърна.

— Ела тук, момчето ми — повика го Струан и му предложи торбичка с вода, която беше закачена на една кука.

Кълъм я отблъсна, изпълнен с неприязън към баща си, задето бе забелязал състоянието му.

— Измий си устата, за бога! — скара му се Струан. Отпи от течността и отново му прилоша. След това изплакна устата си и пи на много малки глътки. Чувстваше се ужасно.

— Когато влязохме за пръв път в битка, ми стана лошо, сякаш бях пиян, по-лошо не можеше да бъде. Бях уплашен до смърт.

— Не вярвам — каза Кълъм съвсем тихо. — Нито си се страхувал нито ти е ставало някога лошо.

Струан изръмжа:

— Е, можеш да не вярваш, но е истина. Беше при Трафалгар.

— Не съм чувал да си бил там! — изненада се Кълъм и в миг забрави, че му е лошо.

— Пренасях барут за оръжията. В големите кораби флотата наема деца да пренасят барут от трюма до палубата. Коридорът беше съвсем тесен — това не позволяваше да се разпространяват пожари ида причиняват експлозии.

Струан помнеше рева на оръдията и писъците на ранените, разпръснатите крайници по палубата, хлъзгава от проляната кръв, миризмата и червения цвят на водата. Вонята на повърнато в безкрайното черно коридорче, мазно от мръсотията. Спомни си как се промъкваше в тъмното пипнешком с буретата към бълващите огън оръдия, после тръгваше обратно в ужасяващата тъмнина с раздирани от пламък дробове, сърце, превърнато в бясно биеща машина, и сълзи от ужас, стичащи се по лицето му — час след час.

— Умирах от ужас.

— Бил ли си наистина в Трафалгар?

— Да. Бях на седем години. Най-голям в групата, но най-уплашен. — Струан потупа сина си сърдечно по рамото. — Не се безпокой.

В това няма нищо срамно.

— Вече не се страхувам, татко. Просто ми прилоша от миризмата в трюма.

— Не се заблуждавай. Струва ти се, че е миризма на кръв… и се страхуваш да не е твоята.

Кълъм се надвеси бързо навън и отново повърна. Макар че подухваше вятър, той не можеше да прогони от ума си неприятната сладникава миризма и думите на Орлов.

* * *

Струан отиде до буренцето с бренди и отпи глътка, после го подаде на Кълъм и го наблюдаваше, докато той пи.

— Моля за извинение, сър — каза стюардът. — Банята, която поръчахте, е почти готова, сър.

— Благодаря — каза Струан и почака, докато стюардът се присъедини към оръдейния разчет, после се обърна към сина си: — Слизай долу, момче!

Кълъм усети да го облива вълна на унижение.

— Не. Чувствам се добре тук.

— Слизай долу!

Въпреки че беше заповед, тя бе изказана спокойно и Кълъм разбра, че му е предоставен избор да слезе долу и така да запази авторитета си.

— Моля те, татко — каза той разплакан. — Нека остана. Съжалявам.

— Няма нужда да съжаляваш. Попадал съм в подобна ситуация хиляди пъти, така че за мен е лесно. Знам какво да очаквам. Слизай, момче. Имаш достатъчно време да се изкъпеш и да се качиш отново горе. Също и да участваш в битката, ако се стигне дотам. Моля те, слез!

60
{"b":"279288","o":1}