Още веднъж Струан застави хората да слезнат в трюма, хубаво да уплътнят брезента и да подредят останалите сандъци до бакборда за по-добър баланс.

Върна се на палубата и провери внимателно как е завързан грогът. Отдъхна си едва когато се убеди, че е обтегнат здраво и държи.

— Добре ли си, Мей-мей?

— Какво, а?

— Нещо боли?

Тя посочи ръката си. На китката имаше кървяща рана. Той я разгледа внимателно. Болеше я, но не изглеждаше да е счупена. Струан сипа отгоре малко ром. После пи жадно и погледна назад. Течението влачеше лорчата на Брок. Гротът и фокът бяха обхванати от пламъци. Екипажът преряза въжетата и платната паднаха във водата, където продължиха да горят известно време. После всичко потъна в мрак. Наблизо имаше няколко джонки и сампани, но нито един съд не се притече на помощ на горящата лорча.

Струан се взря напред в тъмнината. Сикс рок чанъл — малко известен воден път — се простираше отляво на борда. Той натисна леко кормилото и корабът помръдна от мястото си. Вятърът изду платната и наклони съда силно, а дупката се оказа отново под водата. Чу се предупредителен вик и Струан веднага изправи кораба. „Опасно е да се плава така — помисли си той, — не смея да завия надясно. Най-малкият порив на водата ще откъсне покритието и ще ни прати на дъното. Ако мина през Сикс рок чанъл, Брок няма да ме открие, но и аз няма да съм в състояние да маневрирам. Значи трябва да остана в тази част на реката. Да се движа по посока на вятъра по възможно най-права линия.“

Той провери къде се намира. Мраморната пагода беше на осем или девет мили надолу по течението.

Предпазното платно, обгърнало кила на кораба, играеше ролята на щурмова котва и спъваше движението на лорчата, която плаваше с два — три възела в час. Освен това Струан се придържаше към вятъра, за да избегне кормуването, а това също намаляваше скоростта. Надолу по реката се виждаха много завои. „Дано не се наложи да завивам надясно. Ще свалим платната и ще се оставим на течението, а после ще ги вдигнем отново, когато бъде възможно.“

Той подаде румпела на Уанг и слезе отново под палубата да провери завързаното платно. Ще издържи известно време и с малко повече късмет — помисли си той. Взе няколко чаени чаши и се качи горе.

Моряците се бяха струпали от едната страна на кораба, все така враждебни. Бяха само шест човека.

— Айейа, шест бул само? Къде още два?

Уанг посочи водата зад борда и се засмя:

— Бум — тряс и пада. Голяма работа! — помаха той с ръка към кърмата.

— Божичко! Защо не ги спаси, айейа?

Струан знаеше, че е безполезно да обяснява. Според китаеца съдбата просто отрежда двама човека да паднат във водата и да се удавят. Боговете също решават какво ще стане с хората. Много погрешно е да се намесиш в тяхната работа. Спасиш ли човек от смърт, ти самият отговаряш за него до края на живота си. Защото намесиш ли се във волята на боговете, ти сам трябва да поемеш тяхната отговорност.

Струан наля чаша ром и я подаде на Мей-мей. Предложи на всеки по глътка, без да очаква благодарност и без да получи такава. „Странни хора — помисли той, — защо да ми благодарят, че им спасих живота? Това, че не потънахме, е просто съдба. Благодаря, Господи, че ми отреди такава съдба!“

— Хола! — извика развълнувано, един моряк, надвесен над водата.

Част от платното беше изплувало на повърхността. Струан изтича бързо надолу. Свали от ръката си бойното желязо и напъха подгизналото платно още по-навътре в дупката. Три фута дълбока вода плискаше по дъното. Той повдигна един сандък и го притисна по-плътно до брезента, като заклини още няколко слитъка в процепите.

— Ще издържи — каза на глас. — Може би.

Вдигна отново желязото и влезна в главната каюта. Тя беше цяла развалина. Струан погледна с копнеж към койката, после нарами сламеника и се изкачи на мостика.

На последната стълба се втрещи. Уанг стоеше с насочен към него пистолет. Втори китаец държеше мускет, съборил в краката си А Гип. Един от моряците бе сграбчил Мей-мей и запушил устата й с ръка. Точно когато Уанг стреля, Струан вдигна инстинктивно сламеника и се хвърли встрани от мостика. Почувства как куршумът одраска врата му, после се метна върху палубата с обгорено от барута лице и вдигнал трогателно сламеника пред себе си като щит. Вторият китаец стреля напосоки, но мускетът експлодира и откъсна ръцете му, а той се вторачи изумен в остатъка от крайниците си и запищя.

Струан размаха желязото, когато Уанг и екипажът му се втурнаха в атака. Бодливата топка зацепи бузата на Уанг и отнесе част от устата му. Той се олюля. Струан замахна отново и още един човек падна покосен, а друг скочи на гърба му и се опита да го удуши с плитката си. Но Струан го отхвърли от себе си. Човекът, който държеше Мей-мей, се метна напред и получи удар в лицето с дръжката на желязото, изпищя и се свлече на земята. Струан стъпи отгоре му. Двамата, които бяха останали невредими, побягнаха към носа. Струан си пое дъх и незабавно се хвърли след тях. Те скочиха зад борда. От кърмата долетя писък. Жалък и с бликаща от половината му лице кръв, Уанг се мъчеше слепешката да хване Мей-мей. Тя се изплъзна от ръцете му и закуца по-далеч от него.

Струан се върна назад и го уби.

Човекът без ръце надаваше ужасни писъци. Струан уби и него бързо и безболезнено. На палубата настъпи тишина.

Мей-мей впери ужасен поглед в откъснатата ръка и обхваната от силен спазъм, повърна. Един ритник изпрати ръката зад борда. Когато се съвзе, Струан изхвърли всички тела освен едно във водата. Прегледа А Гип. Тя дишаше тежко и от устата й струеше кръв.

— Мисля, че ще се оправи — каза той, учуден, че гласът му е толкова пресипнал.

Попипа лицето си. Заливаха го вълни от болка. Отпусна се тежко до Мей-мей и попита:

— Какво всъщност стана?

— Аз не зная — беше престанала да плаче. — Един момент държа пищов, друг момент — слагат ръка на моя уста и стрелят по теб. Защо ти не умрял?

— Имам чувството, че съм умрял.

Лявата част на лицето му бе силно обгорена, косата му — опърлена, половината вежда липсваше. Болката в гърдите утихваше.

— За какво те — Уанг и те — правят това? За какво? Той доверен на Джин-куа — промълви тя.

— Ти сама каза, че всеки би се опитал да открадне среброто. Да. Всеки. Не ги виня. Бях абсолютен глупак, че слезнах долу.

Той провери курса на кораба. Все още се влачеха във вярната посока.

Мей-мей забеляза раната на врата му.

— Още инч, половин инч — пошепна тя. — Моли богове за твои джос. Аз направя огромен дар.

Струан вдишваше миризмата на прясна кръв и сега, вече в безопасност, стомахът му се сгърчи. Довлече се пипнешком до парапета и повърна. След това намери дървено ведро и изми пода. Почисти и желязото.

— За какво трябва да оставиш този човек? — попита Мей-мей.

— Той не мъртъв.

— Хвърли зад борд!

— Когато умре. Или когато се събуди, ако наистина се събуди, може сам да скочи.

Струан вдъхваше дълбоко свежия въздух и отвратителното усещане го напусна. Краката го боляха от умора. Приближи се до А Гип и я отнесе в каютата.

— Видя ли къде я улучиха?

— Не.

Струан разкопча ватеното й палто и внимателно я прегледа. Гърдите и гърбът й бяха незасегнати, но в основата на плитката имаше кръв. Зави я отново и я положи внимателно на койката. Лицето й беше посивяло и петнисто, дишането й — сподавено.

— Не изглежда добре.

— Колко време трябва вървим сега? — попита Мей-мей.

— Два-три часа. — Той пое кормилото. — Не зная. Може би повече.

Мей-мей се отпусна назад и остави на вятъра и хладния въздух да прояснят съзнанието й.

Струан забеляза счупената бутилка от ром, която се търкаляше до улея.

— Върви долу. Виж дали няма друго шише. Мисля, че има още две.

— Извини мене, тай-пан. Аз почти убила нас с мой собствен глупост.

— Не, момиче. Беше среброто. Потърси в трюма.

Тя тръгна надолу. Забави се дълго.