— Куките са пиратски акт, Брок! — каза Струан и подхвърли ножа си към Уанг с дръжката напред. — Режи бързо-бързо куки!

— Прав си, момче. Извинявай за куките. Мислех си, че лорчата ти е закъсала и че някой трябва да я изтегли. Не виждам флага на мачтата. Сигурно те е страх да го вдигнеш.

Струан видя, че хората на Брок са въоръжени и готови за бой. Горт бе застанал на кърмата до леко подвижно оръдие, заредено за стрелба, макар и не насочено към тях.

— Ако още веднъж използвате абордажни куки срещу мен, ще ви сметна за пирати и ще ви откъсна главите.

— Разрешаваш ли да се кача на кораба ти, Дърк?

— Да.

Брок се провря през такелажа и скочи на борда. Трима от хората му стъпиха на планшира, готови да го последват, но Струан вдигна мускета и извика:

— Не мърдайте! Ще пръсна черепа на всеки, който се качи на кораба без разрешение!

Хората останаха по местата си.

— Правилно — подигра го Брок, — закон на морето! Капитанът решава кого да покани и кого не. Останете по местата си!

Струан подкани Уанг:

— Режи куки!

Уплашеният китаец се спусна към въжетата. Горт завъртя оръдието и Струан се прицели него.

— Остави, Горт! — извика Брок.

Законът на морето бе на страната на Струан — абордажът се считаше за пиратски акт. При това да стъпиш на кораб, въоръжен и без разрешение, си беше чисто пиратство. Никой друг закон на Англия не бе съблюдаван и прилаган така ревностно като закона за плавателните съдове и за властта на морския капитан. Съществуваше само едно наказание за пиратството — бесило!

Уанг преряза последното въже и корабите започнаха да се раздалечават. Когато лорчата на Брок отплава на трийсет фута, Струан свали мускета и извика:

— Само да посмеете да се приближите на петдесет фута от мен, бога ми, ще ви обявя за пирати. — После се облегна на планшира. — Какво означава всичко това?

— Същия въпрос мога да ти задам и аз, Дърк — отвърна небрежно Брок и очите му блеснаха на светлината. — Вчера гледам, че тайно се промъкваш в оня сампан. После те виждам, облечен много странно, като кули, да се връщаш, представи си, обратно във фабриката. Чудно, казвам си, изглежда, нашият приятел Дърк се е побъркал. Или пък има нужда от помощ, с която да се измъкне спокойно от Кантон. И така ние тръгваме все надолу по течението, после се връща ме тайно назад и хвърляме котва на север от Селцето. Изведнъж те виждаме на борда на това смърдящо корито. Наедно с две гаджета.

— Моя работа е какво правя.

— Така е.

Струан мислеше трескаво. Корабът на Брок бе много по-бърз от неговия, екипажът му — опасен и въоръжен до зъби. Той не можеше да излезе насреща им сам.

Проклинаше се, че се оказа доверчив и не остави наблюдател. Но откъде можеше да знае, че Брок се е промъкнал тайно нагоре по течението.

„Как да се справи с него? Сигурно имаше някакъв начин. Той може лесно да ме нападне през нощта и дори да оцелея, трудно ще докажа истината. Брок ще се закълне, че е било инцидент. А и още нещо — Мей-мей не може да плува.“

— Старото корито гази много дълбоко във водата. Да не би да тече? Или товарът му е тежичък?

— Какво искаш да кажеш, Тайлър?

— Слухове, приятел. Вчера цяла сутрин се носеше слух. Преди да заминем. Слух за среброто на Тай-сен. Чу ли го?

— Имаше най-различни слухове.

— Да. Но във всички се говореше, че в Кантон има много богат откуп във вид на сребро. Тогава и през ум не ми мина, че това е вярно. Но когато те видях да се връщаш, си помислих — брей, че интересно! Точно преди това се беше обзаложил на двайсет хиляди гвинеи. Мнооого интересно! После през нощта се качваш като крадец в една тежко натоварена лорча и тръгваш на юг, но не по канала по който трябва да вървиш. — Брок се протегна, после почеса енергично брадата си. — Старият Джин-куа да е случайно тук?

— Не, няма го в Кантон.

— Старият Джин-куа е твое куче. Или поне твой човек, а? — Устните му се разтегнаха в цинична усмивка.

— Говори по-ясно!

— Няма смисъл да бързам, приятел. Не, по дяволите! — каза той и хвърли бърз поглед към носа на лорчата. — Нещо е олекнало на носа, какво ще кажеш? — Брок имаше предвид широкия четири фута железен клин, който стърчеше над ватерлинията. Таранът, изобретен от Струан преди много години, бе простичък метод за потапяне на кораби. Брок и още много китайски търговци го бяха възприели.

— Да. Наистина сме тежички. Но сме и добре въоръжени.

— Виждам това. Топ отзад, топ отпред, но и двата са закрепени неподвижно — каза Брок и после добави след напрегнато мълчание: — След пет дни ще пристигнат полиците, нали?

— Да.

— Ще ги получиш ли?

— След пет дни ще стане ясно.

— Четирийсет или петдесет лака сребро са много нещо.

— Вероятно е така.

— Попитах Горт какво би сторил нашият приятел Дърк, ако не проработи късметът му. А Горт каза: „Ще се опита да го поправи.“ „Да — казах аз, — но как?“ „Ще тегли заем.“ „Да, наистина — казах, — ще тегли заем. Но откъде?“ Тогава, миличък, си помислих за Джин-куа и Тай-сен. С Тай-сен е свършено, значи трябва да е Джин-куа. Помисли малко. На борда има две жени. Ще се радвам да ги отведа до Уампоа и Макао. Където кажеш.

— Аз сам ще ги отведа.

— Да, но това корито може и да потъне. Не ми се ще да мисля, че жените може да се удавят без нужда.

— Няма да потънем, Тайлър.

Брок отново се протегна и извика на моряците си да изпратят голямата лодка. След това поклати тъжно глава.

— Е, момче, просто исках да осигуря превоз за жените. И за теб, разбира се. Този съд е много несигурен. Изключително несигурен.

— В тези води се въдят много пирати. Ако някой се приближи към нас, ще използвам топа си.

— Това е разумно, Дърк. Но представи си, че видя в тъмната нощ кораб пред себе си и се опитам да му избягам, а той е толкова нахален, че стреля срещу мен с топ. Е, тогава, момче, ще постъпя, както си знам. Ще реша, че са пирати, и ще ги вдигна във въздуха.

Така ли е?

— Ако все още си жив след първия залп.

— Даа. В труден свят живеем. Неразумно е да стреляш с топ.

Голямата лодка се приближи до кораба.

— Много благодаря, Дърк. Не е зле да вдигнеш флага, докато е още цял. Тогава няма да стават гнусни грешки. Извинявай за куките. Ще се видим в Хонконг.

Брок се прехвърли през борда на кораба и стъпи в лодката. Махна подигравателно с ръка и бързо се отдалечи.

— Какво иска Едноок маса? — попита Уанг разтреперан. Моряците бяха направо ужасени от лорчата на Брок.

— Какво мислиш, айейа? Ако правиш също нещо, кое правя аз, няма умреш, кан — отсече Струан. — Всички платна горе, бързо-бързо. Загаси огън, който вижда!

Съвзели се от страха, моряците загасиха фенерите и се понесоха, гонени от вятъра.

Когато Брок се качи на борда на своя кораб, той впери недоверчив поглед в нощта. Сред толкова много съдове, които плаваха надолу по течението, лорчата на Струан изобщо не можеше да се различи.

— Виждаш ли го? — попита той Горт.

— Да, татко.

— Ще слезна долу. Ако случайно потопиш някоя друга лорча, ще бъде лошо, ужасно лошо.

— На борда ли е среброто?

— Сребро ли, Горт? — Брок се престори на учуден. — Не зная за какво говориш. — После понижи глас: — Извикай ме, ако ти потрябвам. — Но никакви топове, освен ако той стреля по нас. Няма да действаме като пирати. Вече имаме много врагове, които ще се радват да ни обявят за пирати.

— Бъди спокоен, татко — каза Горт.

В продължение на три часа Струан влизаше и излизаше от общия поток на корабите, връщаше се назад, после отново сменяше курса, минаваше в опасна близост до бреговете, като винаги се стремеше да има кораб между него и лорчата на Брок, която неотклонно го следваше по петите. Тъкмо излезнаха от южния канал, като заобиколиха малкия остров, и отново се шмугнаха в главното корито на реката. Знаеха, че там ще има повече място за маневри, но това щеше да даде на Брок още по-голямо предимство.