Горт беше най-големият му син и капитан на „Грей уич“. Син, с които можеш да се гордееш. Толкова висок, здрав и силен, най-добрият моряк, който някога е плавал из моретата. Да, син, който да те замести и заслужава да бъде тай-пан след година-две. Брок отправи безмълвна молитва за безопасността на Горт, после отново го изруга, че бе останал втори след „Тъндър клауд“.

Той фокусира далекогледа си към брега, където Струан пресрещна Роб, и пожела да можеше да чуе какво си говорят.

— Моля за извинение, мистър Брок.

Нагрек Тъмб беше капитанът на „Уайт уич“, грамаден, набит жител на остров Ман с големи ръце и лице с цвят на варен дъб.

— Кажи, Нагрек?

— Из флота се носи слух. Не му вярвам много, но човек никога не знае. Мълвата казва, че Кралският флот ще получи правото да ни спре да контрабандираме опиум. Тогава ще могат да ни залавят като пирати.

Брок се изсмя.

— Ще бъде повече от странно.

— Аз също се смях, мистър Брок. Докато не чух, че заповедта ще бъде обявена в четири часа. И докато не чух Струан да казва на Лонгстаф, че трябва да имаме отсрочка от шест дена, за да се разпоредим със запасите си.

— Сигурен ли си? — Брок едва има време да осъзнае потресаващата новина, когато вниманието му бе отвлечено от суетене в прохода. Елайза Брок се изкачи тежко на палубата. Тя беше висока жена с плътни ръце и силата на мъж. Стоманеносивата й коса бе прибрана в отпуснат кок. С нея бяха двете им дъщери Елизабет и Тес.

— Добро утро, мистър Брок — изрече Лайза, разкрачила крака напречно на палубата, с ръце, сключени върху необятните й гърди. — Чудесен ден, пусто да остане!

— Къде беше, скъпа? Добро утро, Тес. Здрасти, Лилибет, миличка — каза Брок, замаян от обожание към дъщерите си.

Елизабет Брок бе на шест години и с кестенява коса. Тя изтича към Брок, приклекна в реверанс, при което почти падна, после скочи в ръцете му и го прегърна. Той се засмя.

— Бяхме да видим мисис Блеър — каза Лайза. — Доста е зле.

— Ще загуби ли бебето?

— Не, ако рече Бог — рече Лайза. — Добро утро, Нагрек.

— Добро утро, мадам — поздрави Тъмб, като откъсна очи от Тес която бе застанала до планшира и гледаше към острова. Тес Брок беше на шестнадесет години, висока и къдрава. Талията й беше тънка според изискванията на модата. Чертите й бяха остри и не беше хубава. Но в лицето имаше сила и живостта му я правеше привлекателна. И много желана.

— Ще взема нещо за хапване. — Лайза забеляза начина, по който гледаше Тес. „Време е да я омъжим, помисли си тя. Но не за Тъмб, да му се не види.“

— Ела долу, Тес. Хайде, тръгвай, Лилибет — каза тя, като видя, че Елизабет протяга ръце да я носят.

Моля те, моля те, мамичко! Много ти се моля!

— Използвай собствените си крачка, момиченце.

Въпреки думите си Лайза я взе в огромните си обятия и я отнесе долу. Тес я последва, като се усмихна на баща си и срамежливо кимна на Нагрек.

— Сигурен ли си за Струан и Лонгстаф? — попита отново Брок.

— Да. — Нагрек се извърна към Брок, като се мъчеше да отвлече мислите си от момичето. — Една златна гвинея в ръката прави ушите дълги. Имам ухо на флагмана.

— Струан никога не би се съгласил с това. Не може. Ще се разори заедно с всинца ни.

— Е, добре де. Това е, което са казали тая сутрин.

— Какво друго са говорили, Нагрек?

— Това е всичко, което моят човек е чул.

— Тогава може да е уловка — още някое от скапаните му изпълнения.

— Да. Но каква?

Брок започна да преценява възможностите.

— Прати да съобщят по гемиите. Закарай и последния сандък с опиум нагоре по крайбрежието. Освен това прати кесия с двадесет гвинеи на твоя човек на борда на „Чайна клауд“. Кажи му, че ще получи още двадесет, ако разбере какво се крие зад това. Ама бъди внимателен. Не трябва да го загубим.

— Ако Струан го пипне, ще ни прати езика му.

— Заедно с главата. Обзалагам се на петдесет гвинеи, че Струан има свой човек сред нас.

— Обзалагам се на сто, че грешиш — каза Тъмб. — Всеки един човек на борда заслужава доверие!

— Дано да не ми падне жив преди тебе, Нагрек.

— Но защо ще изписва „зенит“? — питаше Роб. — Разбира се, веднага трябва да се качим на борда.

— Не знам — отвърна Струан. „Зенит“ означаваше: „Собственика спешно да се качи на борда.“ Той намръщено погледна „Тъндър клауд“. Боцманът на „Виктория“ се намираше на безопасно разстояние долу на брега и търпеливо чакаше.

— Ти ще отидеш, Роб. Предай поздравите ми на Айзък и му кажи незабавно да слезе на брега. Доведи го в долината.

— Защо?

— Наоколо има твърде много уши. Може да се окаже много важно. — После извика: — Боцман Макей!

— Веднага, веднага, сър! — Макей забърза към тях.

— Ще откараш мистър Струан до „Тъндър клауд“. После ще отидеш до моя кораб. Ще вземеш една палатка, легло и вещите ми. Тази нощ оставам на брега.

— Ще бъде изпълнено, сър! Прося извинение, сър — каза неловко боцман Макей. — Става дума за един момък. Рамзи. На кораба на Глесинг, „Мермейд“ на Нейно кралско величество. Рамзи са роднини с Макей. Първият помощник нещо не харесва клетия момък. Трийсет удара с камшик вчера, а утре сигурно повече. Той бе завербуван в Глазгоу.

— Е, и? — попита нетърпеливо Струан.

— Чух, сър — каза боцманът предпазливо, — че би искал да избяга някъде.

— За бога, да не си мръднал? Не вземаме дезертьори на корабите си. Ако вземем един и това стане известно, можем да загубим кораба — и основателно!

— Тъй е! Мислех дали не можете да го откупите — каза бързо Макей, — като гледам, че капитан Глесинг ви е приятел. Ще дам всичките пари, които ми се полагат, сър. Той е добро момче и ще направи някоя глупост, ако няма никаква надежда.

— Ще помисля за това.

— Благодаря ви, сър. — Боцманът докосна перчем и стремително се отдалечи.

— Роб, какво щеше да направиш, ако беше тай-пан?

— Завербуваните моряци са винаги опасни и никога не трябва да им се има доверие — отвърна незабавно Роб. — Така че никога не бих го откупил. И сега бих наблюдавал Макей. Може би Макей сега е човек на Брок и ще му каже. Бих подложил Макей на изпитание. Бих използвал посредници — може би Макей като част от изпитанието, и някой враг на Макей — ще следя Рамзи и никога няма да повярвам в сведенията му.

— Ти ми каза какво ще направя аз — каза Струан с искрица смях. Попитах какво ще направиш ти.

— Аз не съм тай-пан, така че това не е моя работа. Ако бях, със сигурност нямаше да ти кажа. Или можеше да ти кажа и после да направя точно обратното. За да те изпитам — Роб се радваше, че от на време можеше да мрази брат си. Това правеше обичта му по-силна.

— Защо се страхуваш, Роб?

— Ще ти кажа след години. — Роб тръгна след боцмана.

Известно време Струан размишляваше за брат си и за бъдещето на „Ноубъл хаус“. После взе една бутилка бренди и тръгна по издадените скали към долината.

Редиците на търговците отъняваха и някои вече си тръгваха с големите си лодки. Други още ядяха и пиеха и изблици смях насърчаваха неколцина, които бяха подхванали пиянско хоро.

— Сър!

Струан спря и се вгледа в младия пехотинец.

— Да?

— Нуждая се от помощта ви, сър. Отчаяно — каза Нордън със странен поглед. Лицето му бе посивяло.

— Каква помощ? — Струан смътно осъзнаваше байонета на пехотинеца отстрани.

— Имам сифилис — женската болест. Вие можете да ми помогнете. Дайте ми лек, сър. Каквото и да е то. Всичко ще направя.

— Аз не съм лекар, момко — каза Струан и усети, че космите поврата му настръхват. — Ти не трябва ли да бъдеш на кораба си?

— И вие сте били болен, сър. Но имате лекарство. Единственото, което искам, е лекарството. Всичко ще направя. — Гласът на Нордън бе грак, устните му бяха опръскани с пяна.

— Никога не съм го имал, момко. — Струан забеляза, че полицейският офицер се отправя към тях, като викаше нещо, което звучеше като име. — По-добре се върни на кораба си, момко. Там те очакват.