— Ще ми направите честта капитанът да ви разведе из него — каза Сергеев. — Ще можем да уточним подробностите с вас. Когато сте готов.

— Благодаря ви, ще ми бъде приятно. — Струан се готвеше да продължи, но Блоър се втурна към тях, прашен и изтощен.

— Почти сме готови да започнем, тай-пан… изглеждате страхотно, мис Тилмън… добър ден, Ваше височество — изрече той тичешком. — Всички заложиха като вас на номер четири от четвъртата гара, реших аз да бъда ездачът… а, тай-пан, проверих жребеца снощи. Обуздан е, така че ще можем да го използваме на следващите състезания… Ваше височество, позволете ми да ви заведа до мястото ви, вие откривате първата гара.

— Аз?

— Нима Негово превъзходителство не ви е казал? Но да… искам да кажа, бихте ли? — Никога досега Блоър не бе работил толкова усилено и никога не се бе вълнувал толкова. — Бихте ли ме последвали, моля?

Той бързо поведе Сергеев през тълпата.

— Блоър е приятен младеж — каза Шиваун, която се радваше най-сетне да остане насаме със Струан. — Къде го намерихте?

— Той ме намери — отвърна Струан. — И се радвам, че го направи. — Вниманието му бе привлечено от някакво вълнение близо до една от палатките. Група от войници пазачи избутваше някакъв китаец от тълпата. Шапката на кулито падна и заедно с нея — дългата плитка. Човекът се оказа Аристотел Куанс. — Извинете ме за секунда — каза Струан. Той забърза и се изправи пред дребния човечец, прикривайки го с тялото си. — Всичко е наред, момчета, той ми е приятел! — каза той.

Войниците свиха рамене и се отдалечиха.

— Велики трещящи топовни гюллета, тай-пан — задъхваше се Куанс, като оправяше мръсните си дрехи. — Спасихте ме тъкмо навреме. Господ да ви благослови!

Струан отново надяна шапката на кули на главата на Аристотел и го изтегли зад платнището на палатката.

— Какво, по дяволите, правите тук? — прошепна той.

— Трябваше да гледам състезанията, за бога — отвърна Куанс, като намести шапката така, че плитката да пада на гърба му, — и исках да говоря с вас.

— Сега не е моментът! Морийн е някъде в тълпата.

Куанс пребледня.

— Бог да ми е на помощ!

— Аха, макар че не виждам защо трябва да го прави. Изчезвайте, докато сте цял. Чух, че си е запазила място на кораб за родината за другата седмица. Ако заподозре нещо — е, вие сам ще сте си виновен!

— Само първата гара, тай-пан? — умоляваше Куанс. — Моля ви! Освен това имам сведения за вас.

— Какви?

За огромна изненада на Струан, Куанс му разказа как Горт бе постъпил с проститутката.

— Кошмарно! Горкото момиче едва диша. Горт е луд, тай-пан. Луд.

— Известете ме, ако момичето умре. Тогава ще… е, ще трябва да помисля какво да се направи. Благодаря ви, Аристотел. По-добре изчезвайте, докато можете.

— Само първата гара? Моля ви, в Божието име! Вие не знаете какво означава това за клетия стар човек.

Струан се огледа. Шиваун упорито не им обръщаше внимание. После забеляза Глесинг, който минаваше наблизо.

— Капитане!

Когато Глесинг позна Куанс, очите му щяха да изскочат.

— По дяволите! Мислех, че сте далеч в морето!

— Бихте ли ми направили една услуга? — запита бързо Струан. — Мисис Куанс е някъде до поста. Бихте ли помогнали на Аристотел да не се забърка в нещо и да не й се изпречи на пътя? По-добре го заведете ей там. — Струан посочи към мястото, където кръжаха китайците. — Нека види първата гара, а после го отведете.

— Разбира се. Мили боже, Аристотел, радвам се да ви видя — каза Глесинг, после се обърна към Струан. — Имате ли новини от Кълъм? Ужасно се тревожа за мис Синклер.

— Не. Но казах на Кълъм да я посети веднага щом пристигне. Всеки момент ще разберем. Сигурен съм, че е добре.

— Надявам се. А къде да заведа Аристотел след състезанието?

— У мисис Фордъринджил.

— Пусто да остане! Как е там, Аристотел? — попита Глесинг, като любопитството удържа връх.

— Ужасяващо, моето момче, крайно ужасяващо. — Куанс го сграбчи за ръката и гласът му стана дрезгав. — Не можеш да мигнеш, а храната е отвратителна. Нищо, освен буламач за закуска, обяд, следобеден чай, вечеря. Бихте ли ми услужили с няколко гвинеи, тай-пан?

Струан изпръхтя и се отдалечи.

— Какво значи буламач, Аристотел?

— Ами… нещо като овесена каша.

Струан се върна при Шиваун.

— Ваш приятел ли е, тай-пан?

— Не е полезно да забелязваш някои приятели, Шиваун.

Тя леко го перна с ветрилото си по ръката.

— Никога не трябва да ми напомняте за полезните неща, Дърк. Липсвахте ми — нежно добави тя.

— Така ли? — отвърна той, като осъзна, че би било лесно и разумно да се ожени за Шиваун. Но бе невъзможно. Заради Мей-мей. — Защо искате да ви рисуват гола? — попита внезапно той и от проблясъка в очите й разбра, че попадението беше точно.

— Аристотел ли ви каза това? — Гласът й бе равен.

— Велики Боже, не. Никога не би направил такова нещо. Но преди няколко месеца ни дразнеше. Казваше, че има нова поръчка. За акт. Защо?

Тя се изчерви, повя си с ветрилото и се разсмя.

— Той е рисувал херцогиня Алба. Мисля, че два пъти. И това е станало световен шедьовър.

Очите му се присвиха от удоволствие.

— Вие сте дявол, Шиваун. Наистина ли му позволихте… е, да види обекта?

— За него това бе поетично разрешение. Обсъждахме идеята за два портрета. Не одобрявате ли?

— Бих казал, че чичо ви и баща ви ще съборят света, ако разберат или ако портретът попадне в неподходящи ръце.

— Ще купите ли портретите, тай-пан?

— Да ги скрия ли?

— Да им се радвате.

— Странно момиче сте, Шиваун.

— Вероятно прозирам лицемерието. — Тя изпитателно го погледна. — Както и вие.

— Аха. Но вие сте момиче в един мъжки свят и някои неща не са ви позволени.

— Има много от „някои“ неща, които бих искала да правя.

Чуха се възгласи и конете започнаха обиколката. Шиваун се реши.

— Мисля, че ще напусна Азия. След около два месеца.

— Това звучи като заплаха.

— Не, тай-пан. Просто съм влюбена, но съм също влюбена и в живота. Освен това съм съгласна с вас. Че победителят трябва да се избира преди старта. — Тя си повя с ветрилото, като се молеше залогът й да оправдае риска. — Кого избрахте?

Той не погледна конете.

— Кобилката, Шиваун — отвърна той спокойно.

— Как се казва? — запита тя.

— Мей-мей — отвърна той с меко сияние в погледа. Ветрилото й се поколеба, но продължи като преди.

— Едно състезание никога не е загубено, докато не се определи и награди победителят. — Тя се усмихна и се отдалечи с високо вдигната глава, по-красива от когато и да било.

Кобилката загуби. Само на косъм. Но загуби.

— Защо толкова рано, тай-пан? — тъничко рече Мей-Мей.

— Така. Уморих се от състезанието и се обезпокоих за теб.

— Спечелих ли?

Той поклати глава.

Тя се усмихна и въздъхна.

— Е, добре, няма значение. — Бялото на очите й бе придобило розов цвят, а лицето й бе посивяло под златистия тен.

— Лекарят идва ли? — попита Струан.

— Още не. — Мей-мей се търкулна настрани, но това не облекчи неразположението й. Махна възглавницата, но и това не помогна, така че тя я върна на мястото й. — Клетата стара майка си е просто стара — каза тя с измъчена усмивка.

— Къде те боли?

— Никъде. Навсякъде. Като се наспя добре, всичко ще мине, не се безпокой.

Той масажира врата и гърба й, като си забраняваше да мисли немислимото. Поръча пресен чай и лека храна и се опита да я убеди да хапне, но тя нямаше апетит.

По залез влезе А Сам и каза нещо кратко на Мей-мей.

— Дошъл е лекарят. И Гордън Чен — каза Мей-мей на Струан.

— Добре! — Струан стана и се протегна.

А Сам отиде до едно инкрустирано със скъпоценни камъни шкафче и извади малка фигурка от слонова кост на гола жена, лежаща настрани. За изумление на Струан, Мей-мей посочи някои части на миниатюрната статуетка и накрая заговори на А Сам. А Сам кимна и излезе. Объркан, Струан я последва.