— Разкарай се, мръсен дивако!

Гордън Чен стреснато вдигна поглед. Един дребен, но як, набит моряк се бе втренчил в него. Той държеше бутче от прасенце сукалче и го разкъсваше със счупените си зъби.

— Разкарай се или ще усуча плитчицата ти около гнусния ти врат!

Боцманът Макей си проби път до тях и избута моряка настрани:

— Дръж си езика, Рамзи, долен кучи сине! — каза той. — Той не искаше да ви обиди, мистър Чен.

— Да. Благодаря ви, мистър Макей.

— Искате ли да хапнете нещо? — Макей набоде едно пиле на ножа и му го предложи. Гордън Чен внимателно отчупи крайчето на пилешкото крилце, отвратен от варварските обноски на Макей.

— Благодаря ви.

— Това ли е всичко?

— Да. Това е най-вкусната част от пилето. — Чен се поклони. — Още веднъж ви благодаря.

Той се отдалечи. Макей отиде при моряка.

— Всичко наред ли е, друже?

— Трябваше да ти изтръгна педалската душица. Той да не ти е китайската ти курва, а, Макей?

— Я по-кротко, момче. Тоя китаец трябва да бъде оставен на мра. Ако искаш да се заяждаш с някое езическо копеле, има достатъчно други. Но не и тоя, пусто да остане. Тоя е копелето на тай-пана, ако искаш да знаеш.

— Тогава що не си тури някакъв знак или не си отреже гадната коса? — Рамзи понижи глас и погледът му стана похотлив. — Чувал съм да разправят, че са различно устроени — китайките де. П… им е различна.

— Не знам, никога не съм се доближавал до тия боклуци. Имаме си достатъчно от нашите в Макао.

Струан наблюдаваше един сампан, закотвен недалеч от брега. Беше малка лодка с уютна каюта, изградена от тънки рогозки от тъкан ротанг, опънати върху бамбукови обръчи. Рибарят и семейството му бяха хокло — лодкари, които прекарваха целия си живот на вода и рядко, ако изобщо се случваше, слизаха на брега. Той можа да различи четирима възрастни и осем деца на сампана. Някои от бебетата бяха вързани с въже през кръста за лодката. Това бяха синовете. Дъщерите не ги завързваха, защото нямаха значение.

— Кога мислите, че ще можем да се върнем в Макао, мистър Струан?

Той се извърна и се усмихна на Хорацио.

— Както го виждам, може още утре, моето момче, но предполагам, че Негово превъзходителство ще има нужда от теб за срещата с Тай-сен. Ще има нови документи за превод.

— Кога е срещата?

— След три дни, предполагам.

— Ако имате кораб към Макао, бихте ли се съгласили да вземете сестра ми? Горката Мери не е слизала от кораба вече два месеца!

С удоволствие. — Струан се зачуди какво ли ще направи Хорацио, когато разбере за Мери. Струан бе научил истината за нея преди малко повече от три години.

Намираше се на един претъпкан пазар в Макао, когато някакъв китаец внезапно бе пъхнал бележка в ръката му и бе изчезнал. Бележката бе написана на китайски. Той бе показал листчето на Волфганг Маус.

— Това са указания как да намерите някаква къща, мистър Струан. Има и известие:

— Кога е часът на маймуната?

— Три следобед.

— Къде е къщата?

Волфганг му обясни и после добави:

— Не отивайте. Това е капан, хайн? Помнете, че за главата ви е определена награда от сто хиляди таела.

— Къщата не е в китайския квартал — бе казал Струан. — Посред бял ден не може да е капан. Съберете екипажа на лодката ми. Ако не се върна жив и здрав до един час, елате и ме потърсете.

И така, той беше отишъл, като остави Волфганг и въоръжения екипаж наблизо в готовност в случай на нужда. Къщата бе свързана с други от редицата къщи и се намираше на една тиха улица с дървета от двете страни. Струан бе влязъл през една порта, разположена сред висока стена, и се бе озовал в някаква градина. Китайка прислужница го очакваше. Тя бе спретнато облечена в черен панталон и черна туника, а косата й беше вдигната в кок. Тя се поклони и със знаци му каза да пази тишина и да я последва. Преведе го през градината, въведе го в къщата, изкачиха се по тайна стълба и влязоха в една стая. Той я следваше предпазливо. Беше нащрек. Стаята бе богато мебелирана и по облицованите стени висяха гоблени. Имаше столове, една маса и китайски мебели от тиково дърво. Стаята миришеше необичайно — на чисто, с едва доловим дъх на тамян. Имаше и един прозорец с изглед към градината. В стената имаше малка дупчица, през която можеше да се гледа в другата стая. Прислужницата погледна през нея, после със знаци му показа да стори същото. Той знаеше стария китайски трик, при който караха врага да приближи око до подобен отвор, докато някой от другата страна чакаше с игла. Ето защо той погледна, отдалечен на няколко инча от дупката. Дори оттам съседната стая се виждаше ясно.

Беше спалня. Уанг Чу, главният мандарин на Макао, лежеше на леглото, гол и тлъст. Хъркаше. До него, гола, лежеше Мери. Главата й почиваше върху свитите й ръце, а самата тя съзерцаваше тавана.

Струан гледаше, едновременно ужасен и омагьосан. Мери лениво побутна Уанг Чу, разбуди го с милувки, разсмя се и заговори с него. Досега Струан не знаеше, че тя говори китайски, а я познаваше по-добре от който и да било друг с изключение на брат й. Тя дръпна един малък звънец. Влезе една прислужничка и започна да помага на мандарина да се облече. Уанг Чу не можеше да се облече сам, защото ноктите му бяха дълги четири инча и защитени с обсипани с скъпоценни камъни калъфчета. Струан се извърна, изпълнен с ненавист.

Изведнъж в градината се разнесе напевен говор и Струан предпазливо надникна навън. Там се събираше охраната на Уанг. Те щяха да блокират изхода. Прислужничката му показа със знаци да не се безпокои, а да почака. Тя се доближи до масата и му наля чай, после се поклони и излезе.

След около половин час войниците напуснаха градината и Струан ги видя да се построяват пред една голяма носилка на улицата. Помогнаха на Уанг да се качи и тръгнаха.

— Здравей, тай-пан.

Струан бързо се извърна, като измъкна ножа си. Мери бе застанала на вратата, която бе замаскирана в стената. Бе облечена в прозрачен халат, който не прикриваше нищо. Имаше дълга светла коса, сини очи и брадичка с трапчинка. Краката й бяха дълги, кръстчето — тънко, гърдите — малки и твърди. Безценно късче гравиран нефрит висеше на златна верижка от шията й. Мери изучаваше Струан с любопитна, тънка усмивка.

— Можеш да прибереш ножа, тай-пан. Тук си в безопасност. — Гласът й бе спокоен и насмешлив.

— Заслужаваш да те набият с камшик — каза той.

— Знам всичко за боя с камшик, забрави ли? — Тя кимна към спалнята. — Там ще ни бъде по-удобно.

Тя се приближи до бюрото и наля бренди в две чаши.

— Какво има? — попита тя със същата перверзна усмивка. — Никога ли досега не си бил в женска спалня?

— Искаш да кажеш курвенска спалня.

Тя му подаде чаша и той я взе.

— Приличаме си, тай-пан. И двамата предпочитаме китайци за леглото.

— Върви по дяволите, мръсна кучко, ти…

— Не бъди лицемер — не ти прилича. Женен си и имаш деца. И все пак ходиш при много други жени. Знам всичко за тях — поставих си за цел да науча всичко.

— Не е възможно ти да си Мери Синклер — каза той тихо, почти на себе си.

— Невъзможно — не. Изненадващо — да. — Тя спокойно отпиваше от брендито си. — Изпратих да те повикат, защото исках да ме видиш такава, каквато съм.

— Защо?

— По-добре първо освободи хората си.

— Как разбра за тях?

— Ти си много предпазлив. Както и аз. Не би дошъл тайно без охрана. — Очите й му се присмиваха.

— Какво си намислила?

— Колко време нареди да те чакат твоите хора?

— Един час.

— Трябва ми повече. Освободи ги. — Тя се засмя. — Ще почакам.

— Хубаво ще е да си сложиш някакви дрехи.

Той излезе от къщата и каза на Волфганг да почака още два часа и тогава да дойде да го потърси. Каза му за тайната врата, но не му каза за Мери.