— О, Господи, там е онзи Лейкин — каза тя и обели очи в пародия на паника. — Хайде да се дръпнем в обратната посока, не искам да започвам с него. Съпружеска лоялност.

Тя го дръпна към салатата от скариди, която той бе подминал, навярно инстинктивно следвайки генетично заложената в него диетична аксиома. Марша подбра по пътя неколцина от приятелите им — за да си построяла защитна бариера срещу Лейкин, каза тя. Всичко това ставаше с комично преиграване, което караше мрачните лица да се подсмихват. Намери ги някакъв келнер и им поднесе чаши с шампанско.

— Хм-м, обзалагам се, че това не е като другото в купата — рече Марша, като отпи и одобрително сви устни. Келнерът се поколеба, после се съгласи.

— Председателят нареди да донеса от частните запаси — и после изчезна, страхувайки се, че е казал прекалено много. Гордън забеляза, че Марша като магнит привлича приятели от всички ъгълчета на голямата зала, които се събираха около тях. Появи се Кароуей и се здрависа с усмихнато лице. Гордън се наслаждаваше на безкрайната й енергия. Никога не можеше да се отпусне така с Пени, спомни си той, и може би това трябваше да му подскаже нещо още от самото начало. През зимата на 1968 г., насред последната си голяма препирня, заедно с Пени отново бяха дошли във Вашингтон. Градът беше скрит в мъгла, която се издигаше от променливите течения на Потомак. Тогава бе избягвал вечери с физици, спомни си той, най-вече защото Пени ги намираше за отегчителни, а и той не можеше да предвиди кога тя ще започне някой от своите политически спорове или още по-лошо, ще изпадне в надуто мълчание. Имаше неща, за които безгласно се бяха разбрали да не разговарят, неща, които с времето се увеличаваха. Всеки имаше за какво да се заяжда — „ти си колекционер на несправедливости“, беше го обвинила веднъж Пени, но добрите периоди между лошите своенравно бяха започнали да излъчват освободена енергия. Между 1967 и 1968 г. настроението му се колебаеше и той не приемаше просмуканите от фройдизъм съвети на Пени, макар да не намираше и алтернатива. „Не си ли малко прекалено враждебно настроен към психоанализата?“ — каза му веднъж тя и Гордън разбра, че е така; той почувства, че дрънкащият като машина език е измама, капан. Психологията се беше моделирала по образеца на сериозните науки, по блестящия пример на физиката. Но бе взела за пример стария часовников механизъм на Нютон. За съвременната физика не съществуваше свят, независим от наблюдателя, не съществуваше непокътнат механизъм, нямаше начин да се опише дадена система, без да се включи в него. Интуицията му подсказваше, че такъв външен анализ не е в състояние да улови причината за търканията помежду им. И така, през оставащите дни на 1968 г. ядрото на личността му се разцепи, а една година по-късно се запозна с Марша Гоулд от Бронкс, Марша, дребна и смугла, и се беше изпълнила някаква неизбежна парадигма. Като си припомняше сега събитията и ги виждаше запечатани в кехлибар, той се усмихваше на Марша, която преливаше от жизненост до него.

Западните прозорци на продълговатата зала пропускаха светлина с цвят на потъмнял месинг. Пристигаха светила от институциите, финансиращи научните изследвания, както обикновено закъснели. Гордън кимаше, здрависваше се, разменяше обичайните незначителни реплики. В кръга на Марша се включи Рамси, който пушеше тънка пура. Гордън го поздрави със заговорническо намигане. После някакво лице каза:

— Исках да се запозная с вас, макар да се страхувам, че подхождам прекалено директно. — Гордън незаинтересовано се усмихна, потънал в собствените си спомени и после забеляза табелката, на която младият мъж саморъчно беше написал „Грегъри Маркъм“. Той замръзна, с увиснала във въздуха ръка. Заобикалящото го бъбрене заглъхна и Гордън ясно усети туптенето на сърцето си. Той глуповато каза:

— Хм, разбирам.

— Защитих дисертация по плазмена физика, но прочетох статиите на Танинджър и вашите, разбира се, и, хм, мисля си, че точно там е истинската физика. Искам да кажа, че има много последствия, свързани с космоса, не смятате ли? Струва ми се… — и Маркъм, който всъщност бе само десет години по-млад от него, се отвлече, нахвърляйки идеите си относно работата на Танинджър. Имаше някои интересни хрумвания за нелинейните решения, идеи, които Гордън не беше чувал преди. Въпреки шока, той откри, че следи с интерес специализираните обяснения. Можеше веднага да каже, че Маркъм имаше правилно усещане за проблема. Танинджър бе използвал новата математика на външните диференциални форми, което беше направило идеите му трудно усвоими за по-старото поколение физици, но за Маркъм това не представляваше проблем, не го спъваха старите, отдавна приети символи. Принципните изображения изникваха в ума му, парадоксални криви се спускаха с еклиптична логика до равнината на физическата реалност, която Маркъм беше овладял до съвършенство. Гордън откри, че се е развълнувал; копнееше да намери място, където да седне и да нахвърля своите собствени идеи, да остави математическите символи да говорят вместо него. Но тогава се приближи някакъв прислужник с бели ръкавици и с почтително, но твърдо кимване ги прекъсна:

— Доктор Бърнстейн, госпожо Бърнстейн, присъствието ви е необходимо незабавно. — Маркъм сви рамене, криво се усмихна и сякаш само след миг изчезна сред тълпата. Гордън се овладя и хвана Марша за ръка. Прислужникът вървеше пред тях и им проправяше път. На Гордън му се искаше да извика Маркъм, да го намери, да го покани на вечеря същата вечер, да не го оставя да се изплъзне. Но нещо го накара да се сдържи. Той се зачуди дали не е същото, което движеше парадоксите — но не, разривът бе станал през 1963 г., разбира се, да. Този Маркъм не беше човекът, който щеше да изчислява и убеждава в далечния Кеймбридж. Маркъм, който току-що бе видял, нямаше да загине в самолетна катастрофа. Бъдещето щеше да е различно.

Гордън вървеше вдървено и на лицето му се беше изписало озадачено изражение.

Запознаха се с министъра на здравеопазването, образованието и социалното осигуряване, мъж със заострен нос и стисната, нацупена уста — комбинацията от двете неща напомняше на възклицателен знак. Прислужникът ги въведе в малък частен асансьор, където застанаха неудобно близо един до друг — „в собствените си гранични пространства“, разсеяно забеляза Гордън — и министърът от време на време пускаше по някое кратко изречение, оформено с лустрото на писател. Гордън си спомни, че назначаването на това конкретно правителство беше изключително политическо. Вратата на асансьора се отвори и откри пред погледа им тесен коридор, натъпкан с неподвижни хора. Неколцина мъже им хвърлиха критичен поглед и после очите им отново станаха неутрални, главите им рутинно, се обърнаха в предишната си посока. Служба за сигурност, предположи Гордън. Министърът ги поведе през тесния коридор в по-голяма стая. Наоколо се засуети някаква дребна жена, облечена като за опера. Приличаше на онези, които обикновено вдигат ръце към перлените си нанизи и си поемат дълбоко дъх, преди да заговорят. Докато Гордън си мислеше това, тя постъпи точно по този начин и каза:

— Аудиторията вече е пълна, изобщо не сме смятали, че ще има толкова много народ в толкова ранен час. Струва ми се, господин министър, че няма никакъв смисъл да стоим тук, когато почти всички вече са навън.

Министърът тръгна напред. Марша сложи ръка върху рамото на Гордън и се пресегна.

— Вратовръзката ти е прекалено стегната. Като че ли се опитваш да се удушиш. — Сръчните й пръсти разхлабиха възела. От съсредоточаването зъбите й се впиха в долната й устна, докато червената плът под гладкия пласт червило не побеля. Гордън си спомни начина, по който побеляваше пясъкът под краката му, докато тичаше.

— Хайде. Хайде — настоя дамата с перлите. Те тръгнаха през отворилия се в неподвижната тълпа коридор и ненадейно се оказаха на сцената. Наоколо се суетяха осветени от прожектори фигури. Заскърцаха столове. Друг прислужник в абсурдните бели ръкавици пое ръката на Марша и изведе двама им под ослепителния блясък. Там имаше три реда столове, повечето вече заети. Марша беше в отсрещния край на първия ред, а Гордън до нея. Прислужникът се увери, че тя се е настанила благополучно. Гордън също седна. Прислужникът се изпари. Марша носеше модерна къса рокля. Усилията й да я смъкне под извивката на коленете си привлякоха вниманието му. Той се изпълни с приятно чувство за собственост — скритата от публиката прелестна извивка на бедрото й бе негова, можеше да е негова на цената на безмълвен жест довечера.