Лейкин разгледа начупените линии и техните случайни върхове, които напомняха кули, стърчащи над скрит в мъгла градски пейзаж.

— Глупости — безстрастно отсече той.

Гордън замълча за миг.

— Отначало и аз така мислех. После дешифрирахме диаграмата и определихме интервалите от половин сантиметър като „точки“, а тези от един сантиметър — като „тирета“ от Морзовата азбука.

— Няма никакъв смисъл. Не съществува физическо въздействие, което може да даде подобни данни. — Лейкин хвърли очевидно ядосан поглед към Купър.

— Но вижте какво се получава, когато преведем Морза — настоя Гордън и надраска на черната дъска: „ЕНЗИМИТЕ ЗАБРАНЕНИ Б“.

Лейкин присви очи към буквите.

— Това от една диаграма ли е?

— Ами, не. И от трите заедно.

— Къде бяха прекъсванията?

— ЕНЗИМИТ на първата, Е ЗАБРАН на втората, ЕНИ Б на третата.

— Значи изобщо нямате пълна дума.

— Е, те са последователни. Направих записите един след друг със съвсем кратка пауза, за да сменя хартията.

— Колко дълга?

— Хм… двайсет секунди.

— Достатъчно време, за да могат няколко от вашите „букви“ да останат незасечени.

— Да, може би. Но структурата…

— Тук няма структура, само предположения.

Гордън се намръщи.

— Вероятността да отделим група думи от случаен шум, подредени по този начин…

— Как разделяте думите? — попита Лейкин. — Дори в Морзовата азбука има интервал, който показва къде свършва една дума и къде започва следващата.

— Доктор Лейкин, просто ви показвам какво сме открили. На записите между всеки две думи има двусантиметрови интервали. Това съвпада…

— Разбирам. — Лейкин стоически приемаше всичко. — Наистина съвпада. Имате ли и други… съобщения?

— Да — безизразно отвърна Гордън. — Но в тях няма особен смисъл.

— Така и предполагах.

— О, получават се думи. „Това“ и „насищам“. Колко големи са според вас шансовете да получим седембуквена дума, отделена от двете страни с двусантиметрови интервали?

— Хм-м — сви рамене Лейкин. Гордън винаги беше изпитвал чувството, че в такива моменти професорът иска да каже нещо на родния си унгарски език, но не може да го преведе на английски. — И все пак смятам, че това са… глупости. Такъв физичен ефект не съществува. Външно въздействие, да. На това мога да повярвам. Но на този Джеймс Бондов код — не.

С тези думи Лейкин бързо поклати глава, сякаш приключваше въпроса и прокара пръсти през оплешивяващата си коса.

— Струва ми се, че тук напразно сте си хвърлили времето.

— Аз не…

— Съветът ми е да се съсредоточите върху действителния си проблем. Тоест, да откриете източника на шума във вашата електроника. Не разбирам защо не можете да го намерите. — Лейкин се обърна, отсечено кимна на Купър и излезе.

Един час след тръгването на Лейкин, когато апаратите бяха изключени или оставени на ниски обороти, данните — събрани, а лабораторните дневници — попълнени и подробностите — вписани, Гордън махна за довиждане на Купър и излезе в дългия коридор, водещ навън. Остана изненадан — през стъклените врати се виждаше сгъстяващият се мрак и изгряващата Венера. Гордън бе останал с впечатлението, че все още е късен следобед. Матовите стъкла на вратите на офисите бяха черни — всички си бяха тръгнали, дори Шели, с когото бяха разчитали да разговарят.

Е, тогава утре. Все щяха да намерят време утре, помисли си Гордън. Той вдървено тръгна по коридора, като се накланяше настрани, когато чантата се удряше в коляното му. Лабораториите бяха в сутерена на новата сграда на физическия факултет. Поради наклона на хълмистия терен, в тази си част зданието завършваше наравно със земята. Зад стъклените врати в края на коридора като черен квадрат се спускаше нощта. Гордън имаше усещането, че тесният коридор плува покрай него и разбра, че е по-уморен, отколкото бе мислел. Наистина трябваше да прави повече физически упражнения, да се поддържа във форма.

Докато гледаше напред, в очертания от стъклото на вратата мрак се появи Пени и влезе вътре.

— О — каза той и изненадано я зяпна. После си спомни, че сутринта беше измърморил обещание да се прибере рано и да приготви вечеря. — О, по дяволите.

— Да. Накрая се уморих от чакане.

— Господи, съжалявам, аз, аз просто… — Гордън направи несръчен жест. Чистата истина беше, че напълно бе забравил, но му се струваше неразумно да си го признае.

— Мили, ти прекалено си потънал в работата си. — Гласът й се смекчи, когато Пени проучи лицето му.

— Ами, знам, аз… наистина съжалявам. Господи, аз съм… — „Дори не мога да се извиня както трябва“ — самообвинително си помисли той. Гордън се втренчи в нея и се удиви на това дребничко, добре сложено създание, женствено и слабо, което го караше да се чувства тромав и несръчен. Наистина трябваше да й обясни какво му е, как проблемите изцяло са го изпълнили, докато е работел по тях и не са оставили място за нищо друго — в известен смисъл, дори и за нея. Звучеше жестоко, но беше самата истина и той се опита да измисли начин да й го каже без…

— Понякога се чудя как мога да обичам такъв ахмак — поклати глава тя. На устните й започваше да се изписва лека усмивка.

— Ами, наистина съжалявам, но… нека ти разкажа за спора, който водихме с Лейкин.

— Да, разкажи ми. — Тя се приведе, за да вземе товара му. Бе жилава и без усилие вдигна издутата чанта, като раздвижи бедра. Въпреки умората си, Гордън откри, че я наблюдава. Опъването на полата очерта краката й под плата.

— Хайде, нуждаеш се от храна.

Той започна да й разказва. Пени кимаше на думите му, докато го водеше покрай станцията за течен азот към малкия паркинг. Лампите хвърляха сенки от оградата, разтягаха и изкривяваха очертанията на мрежата.

Пени завъртя ключа за запалване на двигателя и радиото пронизително затръби: „Пепси кола е точно това, което ви трябва! Цели дванайсет унции — това е много…“ Гордън се пресегна и го изключи.

Пени изкара колата от паркинга и излезе на булеварда. Хладният нощен вятър рошеше косата й. При корените тя беше светлокестенява, но надолу изсветляваше до руса — от слънцето и хлора в плувните басейни. Лекият бриз донасяше дъх на море.

— Обади се майка ти — предпазливо рече Пени.

— А. Каза ли й, че ще й позвъня? — Гордън се надяваше, че това ще сложи край на въпроса.

— Скоро ще пристигне със самолет да те посети.

— Какво? По дяволите, защо?

— Твърди, че вече изобщо не й пишеш и че така или иначе искала да види как изглежда западният бряг. Смятала да се премести тук. — Пени говореше със спокоен и безстрастен глас и шофираше с бързи, прецизни движения.

— О, Господи. — Той изведнъж си представи как майка му в черна рокля се разхожда под слънчевите лъчи по Джирард авеню, загледана във витрините, с цяла глава по-ниска от всички останали минувачи. Щеше да е толкова не на място, колкото монахиня в нудистка колония.

— Тя не знаеше коя съм аз.

— Ъ? — Образът на майка му, мръщеща се към леко облечените момичета по „Джирард“, го разсейваше.

— Попита ме дали не съм чистачката.

— О.

— Не си й казал, че живеем заедно, нали?

Последва пауза.

— Ще го направя.

Пени мрачно се усмихна.

— Защо още не си й казал?

Той погледна навън през страничния прозорец с мазно петно на мястото, където бе облегнал глава и се загледа в искрящите като скъпоценни камъни светлини. Бижуто Ла Хола. Пътуваха по неравния път в каньона и свежият аромат на мента от евкалиптите изпълваше колата. Опита се мислено да се върне в Манхатън и да погледне на нещата от този ъгъл, да предвиди какво ще си помисли за всичко това майка му, но откри, че е невъзможно.

— Да не би да е, защото не съм еврейка?

— Мили Боже, не.

— Но ако й беше казал това, тя щеше да се появи на часа, нали?

Той мрачно кимна.

— Ъ-хъ.

— Имаш ли намерение да й кажеш преди да пристигне?