Занимаваше се с някакво изчисление на бюрото си и чакаше Купър да дойде на консултация, когато телефонът иззвъня.

— Д-р Бърнстейн? — попита гласът на секретарката на катедрата.

— Хм — разсеяно отвърна той.

— Проф. Тюлар би искал да се срещне с вас.

— А, добре. — Тюлар беше ръководителят на катедрата. — Кога, Джойс?

— Веднага, ако ви е удобно.

Когато Джойс го въведе в продълговатата празна стая, професорът четеше нещо, което Гордън разпозна като лично досие. Последвалите събития скоро потвърдиха, че е неговото.

— Накратко — започна Тюлар. — Трябва да ти кажа, че повишаването ти беше, хм, обект на противоречия.

— Мислех си, че е стандартна процедура. Искам да кажа…

— Обикновено е така. Катедрата се събира само, за да обмисля повишения от главен асистент в доцент или от доцент в професор.

— Ъ-хъ.

— Обикновеното повишение, както е в твоя случай, от асистент в старши асистент, не изисква пълно гласуване на катедрения съвет. Обикновено молим за мнение старшите преподаватели в групата на кандидата — в твоя случай, групата за резонанс и физика на твърдите тела. Опасявам се…

— Лейкин се е обявил против, а?

Тюлар тревожно го погледна.

— Не съм казал това.

— Но го имахте предвид.

— Няма да обсъждам отделните коментари. — За миг Тюлар изглеждаше притеснен, после се отпусна назад, загледан във върха на молива си, като че ли там можеше да открие някакво решение. — Обаче ти разбираш, че… събитията… от последните няколко месеца не са вдъхнали особено доверие в твоите колеги, членове на съвета.

— Така и предполагах.

Тюлар започна поредица от размисли за научната достоверност, като споменаваше дискусията с безопасна мъглявост. Гордън слушаше, надявайки се да чуе нещо, от което да се поучи. Тюлар не беше стандартен администратор, влюбен в собствения си глас и тази кратка лекция представляваше по-скоро защитен механизъм, отколкото реч. Въпреки предишната си предизвикателност, Гордън усети, че в краката му започва да се прокрадва някакво усещане за потъване. Това бе сериозно. Повишението беше рутинно — проблем представляваха само наистина съмнителните случаи. Голямото изпитание бе скокът от главен асистент към доцент. Гордън беше започнал като младши асистент и само след година го повишиха в асистент, което бе прекалено бързо — на повечето членове на катедрата им трябваха по две години за всяка стъпка. Щом станеше старши асистент можеше да бъде повишен в доцент, макар обичайният път бе първо да стане главен асистент. Но сега той нямаше да направи стандартната стъпка към старши, както се планираше. Това не предвещаваше нищо добро за перспективите му, когато дойдеше ред да кандидатства за доцентура.

Студенината беше стигнала от краката до гърдите му, когато Тюлар каза: „Разбира се, трябва да внимаваш какво правиш в която и да е област, Гордън“ и обсъди необходимостта от предпазливост, която трябвало да проявява ученият, от скептично отношение към собствените му открития. Невероятно, после Тюлар разказа историята за Айнщайн и за бележника за записване на идеи, като завърши с:

— И Айнщайн рекъл: „Съмнявам се. През живота си съм имал само две-три добри идеи.“ — Тюлар удари по бюрото с искрена веселост, облекчен, че е успял да превърне един тежък разговор в нещо по-леко. — Така че виждаш, Гордън — не всяка идея е добра.

Гордън леко се усмихна. Беше разказал тази история на Бойл и семейство Кароуей и те се бяха смяли. Несъмнено я бяха чували и преди. Просто търпяха един младши член на факултета, който трябва да им бе приличал на шут.

Той се изправи. Краката му бяха странно размекнати. Откри, че диша бързо, но за това нямаше очевидна причина. Гордън измърмори нещо на Тюлар и се обърна. Знаеше, че би трябвало да е по-загрижен за повишението, но в момента единственото, за което искаше да мисли, беше семейство Кароуей, техните усмивки и собствената му ужасна глупост.

7 юли 1963 г.

През лятото ритъмът на дните им се промени. Пени започна да спи до по-късно и Гордън се събуждаше преди нея. Той реши да изпълнява упражненията си от Канадските военновъздушни сили с религиозна страст, а най-доброто време за това бяха ранните часове по пустите пясъци на Уиндънсий Бийч. Никога не бе обичал да ги изпълнява вкъщи, особено, ако Пени бе там. Харесваше му да се спуска до белите пясъци, прочистени от нощния прилив и да се занимава с упражненията си, докато слънчевата светлина преливаше на изток над Маунт Соледад. После тичаше колкото можеше по плажа. Всяко заливче беше само по себе си издълбан в сушата свят, сенките се скъсяваха с издигането на слънцето. Блесналата по тялото му пот се охлаждаше от сините сенки и гъстият океански въздух имаше осезаема водна тежест, когато го вдишваше запъхтян. Краката му издаваха по пясъка тъп звук, който отекваше по костите му, странен звук в този въздух, като парчета дърво, които падат върху дъбов под. Бе тичал така като дете по мръсните плажове на Ню Джърси. Чичо му Хърб го водеше често там, точно след като баща му се разболя. Когато Джърси се претъпкваше с хора през лятото, чичо Хърб го водеше на разходки с един жълт студебейкър до Лонг Айлънд. Майка му винаги говореше за хората, които живеели там, за Хората, Които Наистина Притежавали Имот На Брега, като че ли бяха от някаква друга раса. Първия път, когато чичо Хърб го заведе, Гордън го попита дали отиват на гости при роднини, като се надяваше, че има някаква родствена връзка с онези митични същества. Чичо Хърб се беше засмял по неговия кратък, лаещ, не съвсем приятелски начин, бе изхриптял: „Да, отиваме на гости на господин Гетсби, не знаеш ли“ и беше пляснал с ръка вратата на голямата жълта кола, която издаде силен, метален звук. През цялото пътуване Гордън беше седял с ръка, протегната навън през прозореца и летният ветрец от скоростта им галеше черните му косми. Онова лято те вече бяха по-очевидни. Гордън ги сравняваше с тези на чичо Хърб и откри, че само за година е постигнал забележителен прогрес. Трябваха му шест години, за да разбере загадъчната забележка за Гетсби. Когато прочете книгата — пренебрегвайки предложения от майка му Маламуд, — той вече не можеше да си спомни много за големите къщи на Лонг Айлънд, дали някоя от тях се е намирала на края на кея и дали е имала зелена лампа, или която и да е от останалите подробности. Плажовете там, спомняше си Гордън, бяха тесни и каменисти, пусти ивици, неохотно отпуснати от големите вътрешни имения. Нямаше много за правене. Децата строяха пясъчни замъци, които родителите им периодично одобряваха, поглеждайки в жълто-синята слънчева омара над булевардните си романи. Тогава беше решил, че ако Лонг Айлънд е типичен пример, животът на неевреите е скучен. Съвсем различно бе, когато онова лято чичо Хърб го заведе на истински шампионатни боксови мачове, толкова големи и истински, колкото винаги беше смятал, че е животът. Туп-туп — отекваха стъпките му и той отново видя пред себе си белия квадрат на ринга, двете фигури, които танцуваха и се удряха, а главите им отскачаха назад при точно попадение, реферът, валсиращ около мъжете, виковете, подсвиркванията и горещия, близък, солен мирис от сякаш слялата се тълпа. „Виде ли оня тип Албъртс в петия рунд — попита го чичо Хърб през почивката, — с крака като пясъчни торби? Като некой, дето търси изпуснатото копче на якичката си. Леле!“ И след крайния резултат: „Онези рефери! Дадоха му два рунда, слепи ли са? Не бих отишъл на лов с тях.“ Туп-туп-туп — и соленият мирис на тълпата изчезна, а Гордън тичаше под изгряващото слънце, дъхът в ноздрите му беше морски бриз на хиляди километри от Лонг Айлънд, юмруците му блъскаха въздуха в движение — ъперкъти, напречни и резки удари — със свой собствен ритъм, краката му се подчиняваха на юмруците, задъхваше се, мъглявото и безформено лице пред него се превръщаше в Лейкин и в същия миг Гордън му нанесе два от най-добрите си удара, първо лъжливо движение, удар в корема и накрая рязко в челюстта, бързо и лесно, после още удари, докато мислеше за Лейкин и започваше съзнателно да изтрива плуващото във въздуха лице, но го задържа за още три бързи удара, юмруците му минаваха през мътния образ и главата се отмяташе назад един, два, три пъти — туп-туп-туп — да, през цялото онова дълго лято, докато баща му умираше, чичо Хърб го водеше на разни места, за да разсее момчето — Гордън блъсна още няколко пъти във въздуха, като се целеше и сам, без да знае в какво — да, пълнеше ума му с боксови мачове, плажове и книги, а баща му не казваше нищо, усмихваше се, когато разговаряше с него, никога не се оплакваше, просто странеше от всички, за да умре така, както го правеха в семейството на Бърнстейн, съвсем тихо, без никакъв шум, без никой да бие барабана за теб, не и за един Бърнстейн — туп-туп-туп — сега пясъкът на плажа се затопля под краката му, пот капе в очите му и замъглява утрото, гърлото му дращи. Боже, беше тичал страшно много. Скалите тук бяха високи. Бе подминал кея „Скрипс“ и беше стигнал до Блакс Бийч, дълга, пуста ивица под парка „Тори пайнс“. Сега тичаше на сянка и когато избърса потта от очите си, той внезапно видя, че още малко и ще се спъне в нещо. Гордън го прескочи, мислейки го за спящо куче, продължи да тича по инерция и се обърна да погледне назад. Двойка. Разкрачени крака. Женски пети, сочещи към небето. Бялото на четири очи. „Господи“ — помисли си той, но някак си това не го смути чак толкова. Идеята беше логична: самотен плаж, жадна за любов двойка, прекрасен изгрев, солен мирис. Но това означаваше, че ще трябва да тича още нататък. Да им даде време да свършат със своето туп-туп-туп. Определено бе по-красива гледка, с която да приключи тичането си, отколкото онова размазано лице на Лейкин, мъгляво си помисли Гордън. Лейкин беше проблем, който той не бе в състояние да реши и може би, разбра Гордън, затова и тичаше толкова надалеч и нарочно се изтощаваше, за да не би истинският юмрук да размаже истинското лице. Може би да, а може би не. Прекалено много бе анализирал презрението на чичо Хърб. Един от начините да си потцер беше прекалено много да се тревожиш за подобни неща, да. Гордън се усмихна, облиза устни и нанесе още два удара, пронизвайки всеопрощаващия въздух.