Ренфрю влезе в кухнята и намери Марджъри да преподрежда бурканите, навярно за трети път.

— Знаеш ли, някак си не ми изглежда квадратна — с разсеяно раздразнение му каза тя. Той седна до кухненската маса и си наля малко кафе, което, както и очакваше, имаше вкус по-скоро на кучешка козина. Напоследък винаги беше така.

— Сигурен съм, че етажерката е правилна — измърмори Ренфрю. Но после се загледа в суетящата се фигура на жена си, която вдигаше бледокехлибарените цилиндри и наистина забеляза, че лавиците изглеждат наклонени. Беше ги изравнил по прецизна радиална линия, насочена право към центъра на планетата, геометрично безупречни и абсолютно рационални. Къщата им бе изкривена и наклонена от времената, които беше преживяла. В последно време науката не водеше до нищо. Тази кухня бе тяхната истинска отправна рамка, тяхната Галилеева непроменлива величина. Да. Докато наблюдаваше как Марджъри размества бурканите, твърдо застанали върху чамовите дъски като прусашки войници, той видя, че именно лавиците стояха накриво… а стените бяха прави.

Питърсън се събуди и погледна навън през прозореца. Пилотът беше заобиколил, за да се насочи към Сан Диего откъм океана. От тази височина се виждаше по-голямата част от бреговата ивица на север до Лос Анджелис. Градът бе забулен в постоянната си мъгла — иначе денят беше ясен и светъл. Слънчевите лъчи се отразяваха в прозорците на високите административни сгради. Питърсън разсеяно погледна към морето. Малките бръчки на вълните едва забележимо пълзяха към брега. Когато самолетът се спусна по-ниско, той видя тук-там кривите линии от бяла пяна на синия фон, съвсем различни от онези на океана, над който бе прелетял предишния ден.

Беше си запазил място за бизнес-полет. От въздуха цъфтежът на диатомите в Атлантика се виждаше ужасяващо ясно. Вече се бе разпространил в диаметър от сто километра. „Цъфтеж“ беше наистина подходяща дума, помисли си иронично. Приличаше на някакво гигантско цвете, на алена камелия, която разцъфваше далеч от бреговете на Бразилия. Спътниците му се развълнуваха от гледката, панически се запрехвърляха от прозорец на прозорец, за да виждат по-добре, задаваха възбудени въпроси. Интересно, забеляза Питърсън, как червеното, цветът на кръвта, предизвикваше усещане за опасност в човешкия ум. Беше зловещо да гледа надолу и да вижда онзи тих, наранен океан, розовия прибой.

Мислите му се бяха дистанцирали от действителността под него и я превръщаха в сюрреалистична творба. Ако прибавиш лилави ягуари и жълти дървета, получава се Джес Алън. И оранжеви риби отгоре във въздуха…

Как бе онова стихотворение на Ботъмли? Втората строфа — нещо за това как птиците били принудени да летят по-високо — там, където пълзят неестествените ви изпарения; „там, гдето па̀рите ви неестествени пълзят; навярно даже камъните живи ще загинат, когато птиците в небето тъй високо все летят“. Хумористични стихове от деветнайсети век. За това как човек се е вкопчил в останките от цивилизацията.

В Рио бяха избухнали безредици. Обичайните политически глупости — шумен марксизъм и местни конвулсии, предизвикани от цъфтежа. На летището го чакаше хеликоптер, който бързо го откара на тайна среща в една голяма яхта, закотвена на север от града. Там беше бразилският президент с правителството си. Маккероу от Вашингтон и Жан-Клод Роле, колега на Питърсън от Съвета. Бяха заседавали от 10 часа сутринта до късния следобед, като междувременно им бяха донесли обяд. Щяха да се вземат мерки за възпиране на цъфтежа, ако бе възможно. Най-важно беше да обърнат процеса — експерименти се провеждаха в Индийския океан и в лабораторни резервоари в Южна Калифорния. Гласуваха някои спешни доставки за Бразилия, за да компенсират щетите в риболова. Бразилският президент трябваше да омаловажи значението им, за да избегне паниката на стоковата борса. Позакърпване на дигата, крехки подпори срещу тежестта на болното море около тях и така нататък. Когато се разделиха, Роле тръгна да докладва направо пред Съвета.

На Питърсън му се бе наложило да стъпва чевръсто, за да не го натоварят с тичане по разни задачи, с преодоляване на спънки и други такива. За да се регулира подобна криза, се искаше умело обикаляне. Трябваше да се успокояват отделните държави, да се следи за собствените интереси на Англия (макар това да не беше основната му официална задача) и разбира се, за постоянно надничащата зурла на медийното прасе. Питърсън успешно ги бе убедил, че някой официално трябва да хвърли око на експериментите в Калифорния. Човек не само трябва да постъпва правилно, но преди всичко трябва да бъде забелязан, че постъпва така. Това му осигури необходимото време. Истинската му цел беше един малък експеримент, измислен лично от него.

Веднага след края на полувремето се разнесе тенекиеното дрънчене на музиката и пътниците започнаха да обсъждат прогнозите си за резултата. Питърсън смяташе това за най-неприятната част от пътуването в бизнес-класа и отново му се прииска да беше настоял пред сър Мартин за престиж да пътуват в свой собствен реактивен самолет. Беше скъпо, разточително и прочее и прочее, но пък много по-добре, отколкото да пътуваш в тази волска кола с криле. Стандартният аргумент, че частният транспорт позволява на човек да си почине и така спестява ценната енергия на ръководните дейци, не вървеше много в епохата на намаляващите бюджети.

Той пръв излезе от самолета през предната врата, както бе според плана. Чакаше го удовлетворително едър телохранител, наконтен с кожени ботуши и каска. Питърсън вече беше свикнал с открито носените автоматични пистолети.

В лимузината му седеше служител от протокола, който бъбреше глупости, но той бързо го накара да млъкне и се наслади на пътуването. Охраняващата ги отзад кола се движеше съвсем близо, забеляза той. Като че ли нямаше признаци от скорошни „неприятности“. Няколко изгорени блока, естествено и следи от стрелба с едрокалибрено оръжие на шосе 405, но във въздуха не се усещаше напрежение. Улиците бяха сравнително чисти и шосето на практика беше пусто. След като мексиканските полета бяха изчезнали далеч преди обвитите в лоша слава оптимистични срокове, Калифорния вече не бе раят на автомобилите. Това, плюс политическия натиск от страна на мексиканците за изпълняване на големите обещания за икономически подем, се беше смесило с останалата политическа каша тук и бе довело до „безпокойство“.

Обичайните церемонии отнеха съвсем малко време. Океанографският институт „Скрипс“ имаше очукан, но солиден вид, сини керемиди, солен дъх и всичко останало. Персоналът вече беше свикнал с посещенията на високопоставени лица. Момчетата от телевизията взимаха своя метраж — само че сега не го наричаха така, напомни си Питърсън, а на негово място се беше материализирала тайнствената дума „дексери“ — и своевременно бяха напъдени. Питърсън се усмихваше, стискаше ръце, обменяше реплики на любезност. Донесоха пакета от Калифорнийския технически институт, за който бе помолил Маркъм и Питърсън го прибра в чантата си. Маркъм беше поискал тези материали, като каза, че били свързани с експеримента с тахионите и служителят от Съвета се бе съгласил да използва служебните си връзки, за да ги получи от американците. Още не подлежали на публикуване, познат трик, за да се избегне издаването на каквато и да е информация, но с малко повечко тичане в крайна сметка беше успял.

Сутринта премина според плановете. Обобщено изложение от някакъв океанограф, диапозитиви и графики пред публика, състояща се от двайсет души. После повторение — по-откровено и далеч по-песимистично — пред публика от петима. След това частна среща с Алекс Кийфър, ръководител на института.

— Не желаете ли да си свалите сакото? Днес е доста топло. Всъщност, чудесен ден. — Кийфър говореше бързо, почти нервно и в същото време премигваше. Освободил се от тълпата, сега той като че ли имаше излишъци от енергия. Вървеше бързо, подскачаше напред на пети и постоянно се оглеждаше към Питърсън, като рязко поздравяваше хората, които срещаха. Кийфър го заведе в кабинета си.