За миг се изкуши. Би могъл да попита за имената им, да чуе изказванията им и да нахвърля някакъв отговор. Жената чакаше, телефонът съскаше с онзи слаб шум, типичен за далечните разстояния. Гордън премигна. Тя беше добра — почти бе успяла да го хване на въдицата.

— Не, могат да казват каквото си искат. Нека Сол се оправя с това. — Той затвори слушалката. Гимназистите на тази велика нация да си мислят каквото искат. Само се надяваше статията да не доведе до нов наплив на маниаци.

Лятното слънце придаваше на всичко бледа, лишена от перспектива плоскостност. Пени излезе от морето със сърфа и се отпусна до Гордън.

— Прекалено много бръснещи вълни — обясни тя. — Пък и е много бурно. Почти не успявах да се покажа на повърхността.

— Тичането е много по-безопасно — забеляза той.

— И отегчително.

— Но не и безсмислено.

— Може би. А, това ми напомня — скоро ще ходя да видя родителите си. Щях да отида преди да започнат лекциите, но татко е на някакво делово пътуване.

— Какво ти напомни за това?

— Ъ? А. Ами, ти каза, че тичането не било безсмислено и се сетих, че миналия семестър един студент, съзнателно беше използвал най-дългата дума в английския език в съчинението си. Тя е „флокцинауцинихилипилификация“. Означава „оценяване на нещо като смислено“.

— Хм. Наистина.

— Да, и ми се наложи да потърся проклетата дума в речника. Няма я в никой американски речник, но я открих в оксфордския.

— И?

— А това е речникът, който ми подари баща ми.

Гордън се усмихна, отпусна се назад върху пясъка и вдигна над очите си един брой на „Ескуайър“, за да се скрие от слънцето.

— Ти си една изключително неправолинейна дама.

— Каквото и да означава това.

— Това е комплимент, повярвай ми.

— Е?

— Какво?

— Искаш ли да дойдеш до Оукланд с мен или не?

— Значи за това е ставало дума?

— Въпреки опитите ти да го избегнеш, да.

— Опитите да…? Пени, чела си прекалено много Кафка. Да, естествено, ще дойда.

— Кога?

— Откъде да знам? Това е твое пътуване, твоите родители.

Тя кимна. На лицето й се появи странно, измъчено изражение, после изчезна. Гордън се зачуди какво ли чувстваше тя, но не знаеше никакъв лесен начин да я попита. Той отвори уста и се помъчи да измисли нещо, после се отказа. Дали пътуването до Оукланд бе част от танца на ухажване — да заведеш момчето вкъщи, за да го представиш? Може би това беше феномен единствено на източното крайбрежие. Гордън не бе сигурен. След като заяви, че не иска да се омъжва, а после беше останала да живее с него, като че ли нещата щяха просто да продължават така, Пени се бе превърнала в истинска мистерия. Той мислено въздъхна наум и изобщо се отказа да мисли повече по въпроса.

Гордън чете в продължение на няколко минути, после възкликна:

— Хей, тук се казва, че договорът за забрана на ядрените опити бил подписан.

— Естествено — измърмори Пени и се претърколи от дрямката си. — Кенеди го подписа преди месеци.

— Трябва да съм го пропуснал. — Гордън си помисли за Дайсън и „Орион“, странно привлекателна мечта, която вече беше мъртва. За момента никой нямаше да пътува към планетите. Космическата програма щеше да продължи да куцука напред с ракети с течно гориво. Той се замисли в колко напрегнати времена живееха. Нови идеи и нови хора идваха в старата Ла Хола от дните на Чандлър. Същият Кенеди, който бе настоявал за подписването на договора за забрана на ядрените опити и бе ликвидирал „Орион“, също поставяше националната гвардия на Алабама под федерален контрол, за да попречи на Джордж Уолъс да я използва срещу програмата за десегрегация. Медгар Евърс беше убит, само преди няколко месеца. Сега цялата страна чувстваше, че нещата трябва да се променят.

Гордън захвърли списанието настрани. Той се претърколи по корем под жаркото слънце и задряма. Морският бриз разнасяше по плажа кисела смрад на гниещи водорасли. Той сбърчи нос. По дяволите напрегнатите времена. „Политиката е само за миг — някога бе казал Айнщайн. — Уравнението е за вечността.“ Ако трябваше да избира едно от двете, Гордън беше на страната на уравненията.

Същата вечер той заведе Пени на вечеря и после на танци в „Ел Кортес“. Това не беше от нещата, които обикновено правеше, но трябваше да обърне внимание на странното, разтеглило се напрежение помежду им. Докато вечеряха, разговаряха. После, по време на напитките, Гордън започна:

— Пени, това нещо между нас, то е сложно…

— Не е сложно — отвърна тя.

Той се поколеба и измърмори:

— Ами, добре, но…

— Има разлика — остро го прекъсна Пени. И неизвестно защо това го ядоса. Реши да млъкне, да остави вечерта да продължи по безсмисления начин в стил „вечер навън с женичката“, който изглежда й харесваше. Странно — в един момент тя можеше да е много интелигентна, безкомпромисна литераторка и после в следващия да продължи като обикновена средноамериканска, безжалостно постна жена. Може би това беше част от тяхното време, от променящите се неща.

Танцуваха само бавните танци. Тя се движеше сръчно, леко, носеше тънка розова рокля. Той бе с тежки обувки, останали от Ню Йорк и от време на време загубваше ритъма. Вокалистът пееше с мрачен глас: „Хората остават съвсем мъничко по-дълго. Ние искаме да свирим още съвсем мъничко“. Пени ненадейно го притисна към себе си със забележително силни ръце.

— Сам Кук — измърмори тя в ухото му. Той не разбра какво иска да каже. Идеята да знае кой е композирал дадена популярна песен му изглеждаше, е, малко невероятна.

28 август 1963 г.

Равнището на шума в данните от ядрения магнитен резонанс започна да се покачва. С всеки изминал ден беше малко по-високо. Гордън обикновено забелязваше промяната още сутринта, с първото записване на данни. Отначало го отдаваше на бавната повреда в някой елемент. Постоянните проверки на очевидните точки във веригата не доведоха до нищо. Не помогна и тестуването на неочевидните. С всеки ден шумът ставаше все по-силен. Отначало Гордън си мислеше, че може да е нов вид ефект на „спонтанен резонанс“. Сигналът обаче беше прекалено разпокъсан, за да се каже. Той прекара още време в опити да снижи съотношението сигнал/шум. Стигна се дотам, че това накрая отнемаше по-голямата част от работния му ден. Гордън започна да идва и нощем. Сядаше пред включения осцилоскоп и гледаше линиите. Веднъж, когато имаше среща рано на следващата сутрин, той остана да спи в лабораторията. Разлагането на Фурие на спектъра на шума показа известни хармонични компоненти, но и тази следа не доведе доникъде. Междувременно, среднофазовото равнище на шума се покачваше.

— Гордън? Тук е Клаудия Цинс.

— О, здравейте. Не очаквах да ми се обадите толкова скоро.

— Наложи се да се позабавим малко. Дреболии. Нищо важно, но исках да знаеш, че би трябвало да сме в ефир след седмица.

— Добре. Надявам се…

— Да. Да.

Навън духаше „вятърът на Санта Ана“. Той прокарваше суха, тежка длан през ниските крайбрежни планински проходи и носеше бодливия дъх на пустинята. Някои индианци го наричаха „червен вятър“. Гордън, затворен в своята поддържана от климатична инсталация лаборатория, леко се изненада, когато си тръгна късно през нощта за вкъщи — въздухът изглеждаше гъст и напластен и разрошваше косата му.

Спомни си този горещ, сух полъх на следващия ден, докато отиваше към сградата на химическия факултет. Рамси, който не бе успял да се свърже с него в кабинета му, му беше оставил съобщение при Джойс, секретарката на катедрата. Гордън мина по декоративния мост, свързващ шестоъгълните сгради. Навлизането на химическа територия носеше сладко-кисел аромат, прекалено силен и сложен, за да може климатичната инсталация да се справи с него. Завари Рамси сред гора от колби и тръби да говори бързо и точно на някакъв студент. Докато приказваше, химикът титруваше разтвор, като отбеляза промените в цвета и добави капка млечна течност в критичния момент. Гордън намери стол и се отпусна на него. В този хаос от скоби, предметни стъкла и реторти като че ли имаше повече живот от отколкото във физическата лаборатория — пъхтенето на помпи и тиктакането на броячи беше сложно сърце, което туптеше в такт със сериозните изследвания на Рамси. На стената висеше схема на гигантската молекулна верига, от която се отделя въглеродният двуокис, за да се превърне във въглехидрат, стълба, изкована от фотони. Сред редица от колби, в които според надписите им имаше различни изотопи, тихо мърмореше брояч за непостоянна сцинтилация. Гордън се размърда, намери къде да се облегне и събори някаква Лилиева чаша. Не се разплиска нищо. Той погледна и откри вътре гъста като лепило и мухлясала утайка от кафе. Всичко тук беше живо. Гордън внезапно си представи този лъскав дворец като пустош от нуклеокиселини, реагиращи на сухия повей на червения вятър навън. В сравнение с тази, неговата лаборатория му се струваше тиха и стерилна. Експериментите му бяха изолирани от пулса на света. Животът обаче сътрудничеше на биохимиците в собственото му изследване. Самият Рамси изглеждаше по-жизнен, докато присвиваше очи, въртеше се наоколо и говореше, като животно, носещо се из дебрите на тази химическа джунгла.