Маркъм въртеше ръжена насам-натам пред себе си. Мъжете като че ли бяха парализирани от звука му. В мрака не можеха да видят колко близо до тях е той. Маркъм също не беше в състояние да прецени разстоянието. „Нощен сблъсък между непознати войски“ — развеселено си помисли той. Дали не трябваше да ги нападне?

— Вашият приятел си го получи — ясно извика Маркъм.

Двамата се обърнаха да погледнат. Жълтият правоъгълник на вратата хвърляше сноп светлина върху блестящата морава. Под лъчите Джон Ренфрю изправи падналия мъж на крака и попита:

— Какво…

Маркъм тихо пристъпи напред и завъртя ръжена към крака на по-близкия си противник.

— Ау! — Удареният мъж се строполи на земята. Партньорът му видя, че Маркъм излиза от мрака и отстъпи назад. Изведнъж той се обърна и се затича по диагонал през моравата. Маркъм се опита да държи и двамата мъже под око. Двама победени, един избягал.

— Внимавай, Грег, той има нож! — извика Кати Уикъм.

Мъжът се обърна, прикован от жълтата светлина в центъра на моравата. В ръката му проблясна метал.

— Я сега вий се разкарайте — грубо каза той.

Маркъм тръгна към него. Ръженът свистеше във въздуха. Звукът му привлече вниманието на мъжа. Иън Питърсън се хвърли напред.

— Пусни го да си върви — извика той на Маркъм.

— По дяволите, не! — с удоволствие му отвърна американецът.

— Няма смисъл да рискуваме…

— Вече сме ги хванали — настоя Маркъм.

— Онзи се измъква! — извика Кати Уикъм. Мъжът, който лежеше на отбивката, се бе насочил приведен към изхода. Когато Кати се обади, той с накуцване се затича към портата и я прескочи.

— По дяволите! — огорчено каза Маркъм. — Трябваше да го спрем.

— Мелодраматизмът е излишен — меко отвърна Питърсън. — Полицията ще бъде тук съвсем скоро. — Маркъм хвърли поглед назад към Ренфрю.

— Ерик! — извика мъжът с ножа. — Действай!

Преди Маркъм да разбере значението на сигнала, двамата внезапно се раздвижиха. Пленникът на Ренфрю му се изплъзна и се хвърли назад към гаража. Маркъм го последва. Мъжът изчезна в тъмната вътрешност. Американецът се поколеба. Не виждаше нищо. Изведнъж мъжът отново се появи — тъмна сянка. Маркъм забеляза, че носи нещо дълго в ръката си и предпазливо отстъпи назад. Тогава видя, че мъжът с ножа се насочва към портата. Елементарна маневра, за да го разсее. Сянката пристъпи напред на светло и размаха към главата на Маркъм гребло. Той се наведе и отскочи назад.

— За Бога, някой… — Двамата мъже внезапно се затичаха към портата. Единият се обърна и хвърли греблото право към Маркъм. Той се дръпна настрани. — Копелета! — извика ученият и запрати ръжена в мрака след тях. После се заслуша в заглъхващите им стъпки.

— Няма смисъл да ги преследваме — каза застаналият до него Ренфрю.

Кати Уикъм се съгласи.

— Остави ги на полицията, Грег.

— Добре — промърмори той.

Те тръгнаха обратно към къщата. За миг беше тихо и после изведнъж всички започнаха да бърборят за инцидента. Маркъм забеляза, че онези, които бяха останали вътре и наблюдаваха от вратата, виждаха подробностите по различен начин. Те смятаха, че Ренфрю е победил пленника си, когато всъщност човекът просто беше чакал да се отвори подходящ път за бягство. „Относителността на преживяното“ — помисли си Маркъм. Все още бе запъхтян от усилието и адреналинът свистеше в ушите му.

От далечината се разнесе вой на сирена.

— Полицията — бързо каза Питърсън. — Късно, както обикновено. Вижте, ще си тръгна преди да пристигнат тук. Не искам да отговарям на въпроси цяла нощ. Така или иначе, вие сте героите, момчета. Благодаря за пиенето и довиждане на всички.

Той припряно излезе. Маркъм го гледаше, докато не изчезна. Той се замисли за факта, че първата им несъзнателна реакция бе да приемат, че тъмните фигури са крадци. Нямаше никакво колебание, никой не предположи, че е някаква грешка, че хората просто са сбъркали къщата. Преди двайсет години може би щеше да е така. Сега…

Застанали по средата на дневната, другите вдигнаха наздравица за всички присъстващи. Сирената се приближаваше.

Юли 1963 г.

Гордън разбираше, че ще трябва да прекара голяма част от лятото в работа с Купър. Провалът на изпита беше тежък удар. На Купър му бяха необходими седмици, за да възстанови самоувереността си. Накрая Гордън трябваше да го накара да седне и да му прочете конско. Разработиха режим. Всяка сутрин Купър трябваше да учи основните положения, за да се подготви за второ явяване на изпита. Следобедите и вечерите щеше да взима данни. До есента щеше да има достатъчно време, за да ги анализира подробно. Дотогава, под надзора на Гордън, студентът щеше да е подготвен да се яви отново с известна увереност. С малко късмет, до зимата щеше да завърши с по-голямата част от данните в дисертацията си.

Купър слушаше, кимаше и почти не говореше. От време на време изглеждаше потиснат. Новите му данни бяха съвсем обикновени: без никакви сигнали.

Гордън се чувстваше обезсърчен винаги, когато преглеждаше лабораторните дневници на Купър и виждаше плавните, обикновени криви. Възможно ли бе ефектът да се появява и изчезва така? Защо? Как? Или Купър просто изхвърляше всички резонанси, които не се вписваха в дисертацията му? Ако си дяволски сигурен, че не търсиш нищо, имаш отлична възможност да не го забележиш.

Но Купър пазеше всичко в дневниците си, както беше присъщо за добрия експериментатор. Записките му бяха объркани, но винаги — пълни. Гордън ги преглеждаше ежедневно и търсеше необясними празни места или задраскани бележки. Всичко изглеждаше наред.

И все пак той помнеше физиците през 30-те години, които бяха бомбардирали вещества с неутрони. Те внимателно бяха настроили Гайгеровите си броячи така, че щом неутронното обстрелване престане, броячите също да се изключат — за да се избягнат източници на експериментални грешки. Ако бяха оставили броячите включени, щяха да открият, че някои вещества излъчват високоенергийни частици в продължение на много време — изкуствено предизвикана радиоактивност. Предпазливостта им ги бе накарала да пропуснат неочакваното и да загубят Нобеловата награда.

В раздела „Проучвания и открития“ на юлския брой на „Физикс тудей“ имаше материал, занимаващ се със спонтанния резонанс. Бяха представени данните, публикувани в статията им във „Физикъл Ривю Летърс“. Лейкин се цитираше непрекъснато. „Ефектът — казваше той, обещава да ни покаже нов вид взаимодействие, което може да се срещне при съединения от тип III-IV като например индиев антимонид… а навярно и при всички съединения, ако експериментите са достатъчно чувствителни, за да регистрират ефекта.“ Не се споменаваха очевидните зависимости между моментите, в които се явяваха спонтанните резонанси.

Гордън реши наново да атакува феномена „спонтанен резонанс“. Идеята за съобщенията му се струваше смислена — в нея поне имаше нещо, — но отпорът от страна на колегите му не можеше да се пренебрегне. Добре, може би бяха прави. Може би поредица от странни съвпадения го беше накарала да повярва, че в данните от осцилоскопа има кодирани думи. В такъв случай, какво беше обяснението? Лейкин се страхуваше, че съсредоточаването върху идеята за съобщенията ще засенчи истинския проблем. Добре, да кажем, че Лейкин е прав. Да кажем, че всички те са прави. Какво друго обяснение бе възможно?

В продължение на няколко седмици той работи по алтернативни варианти. Теорията, която ръководеше първоначалния експеримент на Купър, не беше особено сложна — Гордън я прегледа, обмисли основните допускания, направи наново интегралите, провери всяка стъпка. Родиха се няколко нови идеи. Той проучи всяка една от тях по ред, като я превръщаше в уравнения и изчисляваше порядъка на величините. Първоначалната теория даде някои математически термини. Той ги провери, като търсеше начин изведнъж да престанат да бъдат незначителни и да разстройват теорията. Изглежда нищо не отговаряше на нуждите му. Гордън прегледа първите разработки, надеждата да открие някакво импровизирано решение. Пейк, Коринга, Оувърхаузър, Фехер, Кларк… разработките бяха класически, необорими. В каноничната теория като че ли нямаше видими вратички.