Джан вдигна вежди.

— О, я стига. При положение, че Грег е тук в стаята? Във всеки случай, той сигурно знае, че изобщо не ми пука за него.

— И мислиш, че някой от тези факти би го обезпокоил? Върви и поговори с него — обзалагам се, че няма да минат и пет минути, преди да ти предложи. После можеш да го отрежеш.

Джан поклати глава.

— Предпочитам да си спестя това преживяване.

— Господи, това вече е прекалено — каза Грег. — Не мога да повярвам, че е чак толкова лош.

Кати сбърчи лице към него.

— Е, и ти не си по-добър. Отивам да поговоря с Джон за експеримента му. — Тя се изправи и ги остави.

— Е? — попита Грег.

— Какво?

— Не мислиш ли, че тя прекалява с Питърсън? Смяташ ли, че наистина й е предложил?

— Напълно сигурна съм, че го е сторил. Но струва ми се, онова, което всъщност я безпокои, е фактът, че е била откъсната от собствената й работа от човек, който не се отнася с нея като с учен. Пък и не е приятно да знаеш, че са ровили в личните ти документи.

— О, по дяволите с това. Питърсън ми изглежда напълно приемлив в сравнение с останалите от компанията. Ренфрю е съвсем скучен извън лабораторията, Марджъри е кръгла нула, а Кати е драка. Господи. Нормални оставаме само ние с теб.

— И дори аз съм малко странна, нали? — иронично отвърна тя. — Мислех си, че експериментът ти харесва. Защо всички са в такова ужасно настроение?

— Права си — всички сме нервни, нали? Не е от експеримента. Аз лично не горя от желание да отида до Вашингтон.

— Какво да направиш?

— О, Боже, разбира се — още не съм имал възможност да ти кажа. Ето, дай да ти донеса още една чаша и ще ти обясня.

— Но ние планирахме…

— Зная, но това ще отнеме само няколко дни и…

Другите гости усърдно избягваха дивана, докато Джан и Грег уреждаха семейните си проблеми. После двамата поседяха известно време, заслушани в потока на английския разговор около тях, удължените „а“-та, издигащата се интонация.

Кати беше излязла на верандата и обяви, че дъждът е спрял, което бе останало незабелязано, поради напрежението в дневната. Престорена веселост като че ли стягаше гърлата на Питърсън и Ренфрю, докато двамата разговаряха. Думите им бяха сдъвкани и с малко по-висок от необходимото тон. Припрените изречения на Марджъри се вмъкваха между техните като някакъв птичи контрапункт. Питърсън разказваше за огромната писмена работа около спасяването на носорозите на Суматра и Ява. Световният съвет бил решил да пренасочи парите, предназначени за сушата в Ява, за изолирането на носорозите. Това било наложено от екоинвентаризацията като част от стабилизационния план, насочен към спасяването на изчезващите видове. Единственият вид, чиито представители били в излишък, били разбира се хората. Политиката на Съвета била одобрена от еколозите, които любезно не споменали, че липсата на ресурси означава по-малко земя и пари за хората.

— Въпрос на избор — разсеяно каза Питърсън и разклати кехлибарената течност в чашата си. Последваха мъдри кимвания.

— Не, не, забрави за сцената между Кати и Иън — каза на Марджъри Ренфрю Грег Маркъм. — Това не означава нищо. Напоследък всички сме нервни.

Стояха на верандата, в края на оранжевата ивица светлини, която проникваше отвътре.

— Но аз си мислех, че учените не са толкова емоционални, а те да се нахвърлят един върху друг…

— Първо, Питърсън не е учен. Второ, всичко онова за потиснатите чувства в голямата си част е общоприета легенда. Когато Нютон и Хук са водели прочутия си диспут за това кой е открил закона за площта на вселената, сигурен съм, че са били смъртно бледи и яростни. Но писмата между двамата пътували по две седмици. Нютон имал време да обмисля отговора си. Така че дискусията е останала на високо равнище, нали разбираш. В наше време, ако един учен напише писмо, той публикува проклетото нещо. Времето за взаимодействие е много кратко и страстите се разгарят по-силно. И все пак…

— Нали не смяташ, че това обяснява раздразнителността ни? — проницателно отбеляза Марджъри.

— Не, има нещо повече, усещане… — Грег поклати глава. — По дяволите, трябва да се придържам към физиката. Дори там, разбира се, всъщност не знаем много основни неща.

— Наистина ли? Защо?

— Е, да вземем простия факт, че всички електрони имат една и съща маса и заряд. Същото се отнася и за техните античастици, позитроните. Защо? Можеш да си приказваш за полета, вакуумни колебания и така нататък, но на мен ми харесва старата идея на Уилър — те имат една и съща маса, защото са едни и същи частици.

Марджъри се усмихна.

— Как е възможно това?

— Виж, във вселената има само един електрон. Един електрон, който се движи назад във времето, прилича на своята античастица, позитронът. Така че ти подхвърляш един електрон назад и напред във времето. И правиш всичко от тази едничка частица — кучета и динозаври, камъни и звезди.

— Но защо трябва да се движи назад във времето?

— Сблъсъкът на тахиони ли? Не зная. — Несериозността на Грег се изпари. — Това, което искам да кажа, е, че всичко е нестабилно. Дори самата логика има в себе си дупки. Теориите се основават на образи на света — човешки образи.

Той погледна нагоре и очите на Марджъри го последваха. Съзвездията висяха в небето като пламтящи полилеи. Бръмчеше далечен самолет. В опашката му премигваше зелена светлина.

— Предпочитам старите, сигурни неща — плахо започна тя.

— За да имаме отново архаика и да разядем и нея ли? — иронично попита Грег. — Глупости! Трябва да продължим напред. Хайде да се върнем вътре.

Маркъм се приближи до прозореца и погледна нагоре към изчистващото се небе.

— Кара те да се чудиш какви облаци изливат тази вода, нали? — замислено каза той полу на себе си. После обърна глава, разсеяно огледа двора и внезапно спря. — Хей, кои са тези?

Джон Ренфрю отиде до прозореца и се втренчи в мрака.

— Кои… Те са в гаража ни!

Маркъм се извърна, като си мислеше за мъжа на автобусната спирка предишния ден.

— Какво имаш там?

Ренфрю се поколеба, загледан в тъмните фигури, които бяха отворили вратата на гаража.

— Инструменти, стари неща, аз…

— Храна! — възкликна Марджъри. — Някои от запасите ми са там. И консервирани продукти.

— Ето какво търсят — заключи Маркъм.

— Преселниците от старата ферма — промърмори Ренфрю на себе си. — Извикай полицията, Марджъри.

— О, Боже — без да помръдне каза тя.

— Хайде — побутна я Джон.

— Аз ще се обадя — бързо рече Джан. Тя изтича в коридора.

— Хайде да ги спрем — предложи Маркъм и почти небрежно взе ръжена от камината.

— Не — възрази Джон, — полицията ще…

— Дотогава тези типове отдавна ще са изчезнали — каза Маркъм. Той бързо закрачи към предната врата и я отвори. — Да вървим.

— Може да са въоръжени — извика след него Питърсън.

Маркъм се затича към моравата. Ренфрю го последва.

— Ей! — чу се вик откъм гаража. — Скръндза!

— Хайде! — извика Маркъм.

Той се затича към тъмния правоъгълник на отворената врата. Успя да различи наведен мъж, който вдигаше някакъв кашон. Други двама носеха нещо. Те се поколебаха, когато Маркъм се спусна към тях. Той вдигна ръжена и извика към къщата:

— Хей, Джон! Взе ли си пистолета?

Мъжът се раздвижи. Другите се затичаха надолу по отбивката. Грег се метна напред и застана между тях и портата. Той развъртя ръжена и движението му предизвика шумен звук от разсичане на въздуха. Мъжете спряха и заотстъпваха назад, като поглеждаха към живия плет, заобикалящ двора.

Ренфрю се затича към третия мъж. Тъмната фигура се дръпна настрани и се плъзна покрай него. В този момент по стълбите на верандата слезе Кати Уикъм. Ренфрю се подхлъзна на мократа трева.

— Господи!

Мъжът набра скорост, като хвърляше погледи през рамо към Ренфрю. Кати Уикъм, която се опитваше да види сенките на моравата, замръзна на място. Фигурата се блъсна в нея. Двамата се проснаха върху камъните.