— Здравейте. Може ли да влезем? — Бяха близнаците първокурсници.

— Ами, вижте, доста съм зает…

— Сега е приемният ви час.

— Нима? А, да. Е, какво искате?

— Проверили сте някои от разработките ни погрешно — каза единият от тях. Това безапелационно заявление сепна Гордън. Беше свикнал с малко по-скромно поведение от страна на студентите.

— О? — отвърна той.

— Да. Вижте… — Единият от тях започна бързо да пише по черната дъска, без да обръща внимание на бележките, които Гордън бе надраскал, за да скицира плана на статията си. Гордън се опита да проследи доказателството на близнака.

— Внимателно с нещата, които съм написал там. — Близнакът се намръщи към пречещите му редове.

— Добре — демократично са съгласи той и започна да пише покрай тях. Гордън насочи вниманието си към скорострелните изречения за функциите на Бесел и за условията, ограничаващи електрическото поле. Трябваха му пет минути, за да поправи грешката на близнака. Никога не беше сигурен с кого от двамата разговаря. Бяха абсолютно еднакви. Веднага щом единият свършваше, другият се хвърляше в атака с ново възражение, обикновено изречено с няколко загадъчни думи. Гордън ги намираше за изключително досадни. След още десет минути, през които те започнаха да го разпитват за изследванията му и за това колко пари получава един асистент, той накрая се избави от тях, като се оправда с главоболие. Това, плюс три многозначителни погледа към часовника му, най-после ги разкара. Докато затваряше вратата, някакъв друг глас извика:

— Почакайте! Доктор Бърнстейн!

Гордън неохотно я отвори. Мъжът от Ю Пи Ай пристъпи вътре.

— Знам, че не искате да ви безпокоят, професоре…

— Точно така. Тогава защо ме безпокоите?

— Защото проф. Рамси току-що ми разказа историята. Ето защо.

— Каква история?

— За вас и онези полимери. Откъде сте взели образа. Как сте искали да го запазите в тайна. Знам всичко. — Лицето на мъжа сияеше.

— Защо ви го е казал Рамси?

— Аз сам разбрах някои неща. Той не успя да скрие всички кръпки в историята си. Не е много добър лъжец, този Рамси.

— Предполагам, че е така.

— Не искаше да ми казва нищо. Но аз си спомних за онази история, в която бяхте замесен преди известно време.

— Сол Шрифър — с внезапна умора рече Гордън.

— Да, точно той. Просто събрах две и две. Отидох да се срещна с Рамси за още някои подробности и по средата го гръмнах с това.

— И той, естествено, веднага се е раздрънкал.

— Познахте.

Гордън изтощено се отпусна на стола си и се загледа в човека от „Юнайтид Прес Интернешънъл“.

— Е? — попита мъжът и извади бележник. — Ще ми разкажете ли, професоре?

— Не обичам да ме изнудват.

— Съжалявам, ако съм ви обидил, професоре. Не ви изнудвам. Просто малко подуших наоколо и…

— Добре, добре. Прекалено чувствителен съм по този въпрос.

— Все някога щеше да се разбере, нали знаете. Откритието на Рамси и Хъсинджър засега изобщо не е привлякло вниманието на вестниците. Но е важно. Хората ще чуят за него. Вашето участие може да се окаже ценно.

Гордън замислено се засмя.

— Може да се окаже ценно… — повтори той и отново се засмя.

Мъжът се намръщи.

— Хей, вижте, ще ми разкажете, нали?

Гордън усети как в тялото му се просмуква странна умора. Той въздъхна.

— Предполагам… предполагам, че ще го направя.

Гордън не беше предполагал, че светлините ще са толкова ярки. От двете страни на малката платформа имаше прожектори, които трябваше да гарантират, че върху лицето му няма да пада никаква сянка. В него като немигащ циклоп се бе втренчила телевизионна камера. Сред публиката имаше неколцина химици, тук беше почти цялата катедра по физика. Чертожникът на катедрата бе работил до среднощ, за да свърши с всички схеми. Гордън беше получил огромна помощ от страна на персонала, за да успее с цялата подготовка. Започваше да осъзнава, че враждебността им е била просто илюзия, резултат от собствените му съмнения. Последните няколко дни бяха истинско откровение. Членовете на катедрата го спираха по коридора, внимателно го слушаха, докато описваше данните си и идваха в лабораторията.

Той се огледа за Пени. Там — почти най-отзад, в розова рокля. Тя уморено му се усмихна, когато й махна с ръка. Журналистите мърмореха помежду си и заемаха местата си. Телевизионните екипи бяха готови и една жена с микрофон даваше последни нареждания. Гордън преброи присъстващите. Невероятно, бяха повече от публиката на пресконференцията по случай Нобеловата награда на Мария Майер. Но пък сега бяха имали ден-два предварително. Репортерът от Ю Пи Ай беше пуснал материала си — разпространен и от другите телеграфни агенции, а после се намеси университетът и организира това представление.

Гордън запрелиства бележките си с влажни пръсти. Всъщност, не бе искал всичко това. Изпитваше някакво усещане за нередност — науката, извадена на показ, науката, която се появява сред водещите новини, науката като стока. Инерцията беше невероятна. Накрая щеше да остане само статията в „Сайънс“, в която резултатите му трябваше да бъдат подложени на проверка, в която никакви пристрастия за или срещу него не биха могли да променят данните…

— Д-р Бърнстейн? Готови сме.

Гордън за последен път избърса чело.

— Добре, давайте. — Светна зелена лампичка.

Той погледна към камерата и направи опит да се усмихне.

1998 г.

Питърсън вкара колата в тухления гараж и извади куфарите си. Запъхтян, той ги остави навън, на пътеката, която водеше към фермерската къща. Вратите на гаража се заключиха с успокояващо изщракване. Откъм Северно море духаше леден вятър, който разчистваше равния пейзаж на Източна Англия. Питърсън вдигна яката на коженото си яке.

Нито намек за движение откъм къщата. Навярно никой не беше чул тихото мъркане на колата. Той реши да пообиколи наоколо, да поогледа и да се поразтъпче. Главата му бръмчеше. Имаше нужда от въздух. През нощта беше останал в някакъв хотел в Кеймбридж и тогава отново го бе обзело внезапното усещане за потъване. Проспа по-голямата част от сутринта и слезе долу, за да обядва. Хотелът беше празен. Улиците навън също. Нямаше признаци за живот и в съседните къщи — нито дим от комините, нито оранжев блясък на лампи. Питърсън не спря, за да провери. Излезе с колата от мрачния и пуст Кеймбридж и продължи нататък през равния, суров и мочурлив пейзаж.

Той потри ръце, по-скоро от задоволство, отколкото за да ги стопли. Когато болестта за пръв път го бе повалила извън Лондон, си беше помислил, че няма да успее да стигне дотук. Пътищата от Лондон бяха задръстени, а на следващия ден, на север от Кеймбридж — странно пусти. На север от гробището „Сейнт Едмъндс“ бе видял преобърнати камиони и горящи плевници. Близо до Стоумаркет се опита да го спре някаква банда с брадви и мотики. Той профуча право през тях и разхвърля телата им във въздуха като кегли за боулинг.

Но тук фермата се беше смълчала под тътрещите се сиви облаци на Източна Англия. Редици останали без листа дървета бележеха границите на нивата. Сред голите клони висяха черни петна — гарванови гнезда, очертани на фона на небето. Той се влачеше сред западното поле. Чувстваше краката си слаби, по обувките му бе залепнала черна кал. До една порта вдясно търпеливо стояха крави. Дъхът им излизаше на пара във въздуха; чакаха да бъдат отведени в обора си. Реколтата беше събрана преди две седмици — по негова заповед. Сега полетата лежаха огромни и пусти. Нека лежат — имаше време.

Той заобиколи лехите със захарно цвекло до старата каменна къща. Изглеждаше измамно рухнала. Единствената очевидна новост беше стъклената оранжерия, която стърчеше на юг. Стъклата бяха поставени в стабилни рамки. Преди години, когато бе започнал, той реши да създаде абсолютно тайна, напълно изолирана система. Оранжерията не пропускаше вода и изкуствени торове. В резервоарите под северното поле имаше воден запас за една година. Оранжерията можеше да произведе значително количество зеленчуци за много време. Те, както и складовете под къщата и плевника, щяха да осигурят предостатъчно продоволствия.