— Проклета надута курва. Хич и не ти пука, че гладуваме, нали?

Марджъри се разтрепери, но извика в отговор:

— Ако не си тръгнете веднага, ще извикам полиция!

Тя обиколи къщата и огледа прозорците. Лесно можеха да се счупят. Почувства се уязвима, хваната в капана на собствения си дом. Дишането й беше ускорено и плитко. Гадеше й се. Мъжът все още викаше навън, а езикът му ставаше все по-нецензурен.

Телефонът бе на масата в хола. Тя вдигна слушалката и я допря до ухото си. Нищо. Няколко пъти натисна бутона. Нищо. По дяволите, по дяволите, по дяволите. Да се повреди в такъв момент. Случваше се често, разбира се. „Но не и сега“ — помоли се тя. Разклати слушалката. Пак тишина. Беше напълно откъсната от света. Ами ако мъжът разбиеше вратата? Мислите й препускаха и търсеха евентуално оръжие — ръженът, кухненските ножове… О, Боже, не, по-добре да мине без каквото и да е насилие, те бяха двама, пък мъжът изглеждаше отвратителен маниак. Не, можеше да излезе отзад. През френските прозорци в дневната. Да изтича до селото за помощ.

Вече не го чуваше да вика, но се страхуваше да се покаже на прозореца и да види дали още е там. Отново опита телефона. Пак нищо. Затръшна слушалката. Съсредоточи вниманието си към вратите и прозорците, като се опитваше да чуе някакъв звук от нахлуване. После чукането на предната врата се поднови. С облекчение разбра къде е мъжът и че все още е навън. Тя почака, вкопчила се в ръба на масата. „Върви по дяволите“ — прокле го Марджъри. Чукането се повтори. След малко по чакъла захрущяха стъпки. Отиваше ли си най-сетне? О, Боже! Как можеше да се избави от него?

— Марджъри! Хей, Марджъри, там ли си? — извика я някакъв глас.

Изпълни я прилив на облекчение и усети, че в очите й напират сълзи. Беше прекалено слаба, за да помръдне.

— Марджъри! Къде си? — Гласът се отдалечаваше. Тя се стегна, отиде до кухненската врата и я отвори.

Приятелката й Хедър се насочваше към градинската барака.

— Хедър! — извика тя. — Тук съм.

Хедър се обърна и се приближи към нея.

— Какво става? Изглеждаш ужасно.

Марджъри излезе навън и се огледа.

— Няма ли го? — попита тя. — Тук имаше един страшен човек.

— Оръфан мъж с жена и дете ли? Тъкмо си тръгваха, когато дойдох. Какво е станало?

— Искаше ми назаем малко мляко. — Тя започна да се смее с леко истерична нотка. Думите звучаха толкова обикновено. — После стана груб и се разкрещя. Преселници са. Снощи са се нанесли в онази празна ферма надолу по пътя. — Марджъри се отпусна на един от столовете. — Господи, беше ужасно, Хедър.

— Вярвам ти. Изглеждаш съвсем потресена. Не ти прилича, Марджъри. Мислех, че си в състояние да се справи с всичко, дори с яростни и опасни преселници. — Тонът й беше шеговит и Марджъри й отвърна по същия начин.

— Ами, бих могла, разбира се. Ако беше влязъл, щях да го халосам по главата с ръжена и после да го намушкам с някой кухненски нож.

Тя се смееше, но не й бе до смях. Дали наистина си беше помислила подобно нещо?

Есента на 1962 г.

Трябваше да намери начин да се избави от проклетия шум в експеримента, мрачно си помисли Гордън и взе олющената си чанта. Проклетото нещо нямаше да изчезне. Ако не успееше да открие и реши проблема, целият експеримент щеше да отиде по дяволите.

Палмата все още го спираше всеки път. Всяка сутрин, след като Гордън Бърнстейн затръшнеше малко прекалено шумно жълтата предна врата на бунгалото, той се обръщаше, поглеждаше палмата и спираше. Това беше момент на откровение. Наистина бе тук, в Калифорния. Не беше кино, а действителност. Силуетът на палмата извисяваше острите си клони към безоблачното небе в беззвучна екзотика. Това обикновено дърво бе далеч по-внушително от странно пустите пътища или безмилостно мекото време.

Повечето вечери Гордън седеше до късно с Пени, четеше и слушаше фолк-музика. Всичко беше точно като през годините, прекарани в Колумбия. Имаше същите навици и почти забравяше, че само на половин пресечка по-нататък е заливът Уиндънсий с яростния му прибой. Когато оставяше прозореца отворен, грохотът на вълните му напомняше за шума на уличното движение на Второ авеню — далечна мъгла на чужди животи, които винаги успешно бе избягвал в апартамента си. Така че всяка сутрин, когато излизаше, нервно люлеейки ключовете от колата в ръка и мърморейки си нещо под нос, палмата с лек шок го връщаше към тази нова действителност.

През уикендите му беше по-лесно да си спомня, че е в Калифорния. Събуждаше се и виждаше дългата руса коса на Пени, разпиляна по възглавницата до него. През седмицата тя имаше лекции рано сутрин и излизаше, докато той все още спеше. Движеше се толкова леко и тихо, че никога не го събуждаше. Всяка сутрин жилището изглеждаше така, сякаш тя никога не се бе намирала там.

Не оставяше нищо разхвърляно. На леглото, където беше спала, нямаше дори вдлъбнатина.

Гордън мушна дрънчащите ключове в джоба си, тръгна покрай живия плет и излезе на широките булеварди на Ла Хола. Това също все още му се струваше малко странно. Имаше предостатъчно място, за да паркира шевролета си модел 1958 г. и пак да остане огромно пространство бетон за двете централни платна. Улиците бяха големи колкото паркинги и като че ли определяха пейзажа, подобно на огромни увеселителни паркове за господстващия вид, автомобилите. В сравнение с Второ авеню, което повече приличаше на вентилационна шахта между сградите от кафяви тухли, това беше екстравагантна крайност. В Ню Йорк Гордън винаги се ободряваше, когато слизаше надолу по стълбите, защото знаеше, че щом отвори входната врата от арматурно стъкло, пред погледа му ще се покажат десетки хора. После бързо се смесваше с тях в едно развълнувано море от живот. Винаги можеше да разчита на онзи натиск от плът около себе си. Тук нямаше нищо. Наутилус стрийт бе абсолютно пуста — равна, бяла и нагорещена от утринното слънце.

Той се качи в шевролета си. Ревът на запаления двигател разцепи тишината и сякаш извика в огледалото за обратно виждане образа на дълъг нисък крайслер, който се появи над недалечното възвишение на пътя и със свистене го изпревари.

По пътя за университета Гордън караше с една ръка, а с другата въртеше копчето на радиото и се опитваше да намери нещо сред дисхармоничните звуци, които тук минаваха за поп-музика. Всъщност предпочиташе фолк, но проявяваше странна привързаност към някои стари песни на Бъди Холи, а напоследък беше открил, че си ги тананика под душа — „С всеки ден се приближава… Е, това ще е денят…“ Накрая попадна на някаква фалцетова мелодия на „Бийч Бойс“ и остави копчето на мира. Тенорните трели за пясък и слънце съвършено описваха пейзажа, които се носеше навън покрай него. Пое надолу по булевард „Ла Хола“ и се загледа в далечните малки петънца, които бяха яхнали бавно разширяващия се бял гребен на прибоя. Деца, които незнайно защо не бяха на училище, въпреки че заниманията бяха започнали преди две седмици.

Спусна се надолу по хълма и се оказа сред купчина бавно пъплещи автомобили, предимно големи черни линкълни и кадилаци. Намали скоростта и забеляза нови сгради по Маунт Соледад. Земята беше изровена и терасирана, камиони се катереха по унищожената почва като насекоми. Гордън язвително се усмихна, защото знаеше, че дори да се справеше с експеримента, дори да постигнеше блестящ резултат и окончателно да получеше службата, а следователно и по-висока заплата, пак нямаше да може да си позволи къщите от кедрово дърво и стъкло, които щяха да израснат на онзи склон. Освен ако не се заемеше с огромно количество странична консултантска работа и бързо не се издигнеше в университета, навярно като декан на непълен щат, за да подпомага месечния си приход. Но всичко това беше адски малко вероятно.

Сбърчи лице под гъстата си черна брада, смени скоростите на шевролета, докато музиката на „Бийч Бойс“ заглъхваше с „Мръсотията изчезва, вълната се надига“ и автомобилът с ниско, гърлено ръмжене се хвърли в движението към Калифорнийския университет в Ла Хола.