— Все пак изглежда странно да говорим за „крал“ след толкова дълго време, през което сме имали кралица, нали?

Марджъри се върна с голяма тенджера пиле в сметанов сос с пролетни зеленчуци и ориз. Одобрително мърморене приветства апетитния аромат, разнесъл се, когато вдигна капака. Докато сервираше пилето, разговорът се разпокъса — Джеймс и Грег подхванаха темата за трудовите закони, а другите си приказваха за предстоящата коронация. Миналата Коледа кралица Елизабет беше абдикирала в полза на по-големия си син и той бе решил да бъде коронясан на петдесетия си рожден ден през ноември.

Джон беше отишъл за още вино — този път бяло.

— Според мен, това е ужасно прахосване на пари — заяви Хедър. — Има толкова много по-подходящи неща, за които можем да дадем пари, отколкото коронацията. Ами ракът, например? Статистиката е ужасяваща. Един на всеки четирима, нали така? — Тя изведнъж замълча.

Марджъри знаеше причината и все пак й се струваше безсмислено да замазва положението. Тя се наведе напред.

— Как е майка ти?

Хедър не се поколеба да продължи темата. Марджъри разбираше, че жената има нужда да говори за това.

— Мама е общо взето добре. Искам да кажа, че състоянието й се влошава, разбира се, но всъщност изглежда, че го е приела. Тя ужасно се страхуваше да не я упоят накрая, нали знаете?

— А няма ли? — попита Джон.

— Не, лекарите казаха, че няма. Използват онова ново електронно анестетично средство.

— Просто го вкарват в повърхностните мозъчни центрове — прибави Джеймс. — То блокира усещането на болка. Далеч не толкова рисковано, колкото химичните анестетици.

— И по-малко се пристрастява към него, предполагам? — попита Грег.

Хедър премига.

— Не съм се сетила за това. Възможно ли е да се пристрастиш?

— Може би не, щом просто изключват болката — отвърна Джан. — Ами ако открият начин да стимулират и центровете на удоволствието?

— Вече са го открили — промърмори Грег.

— Наистина ли? — възкликна Марджъри. — Прилагат ли го?

— Не смеят — с нотка на окончателност отвърна Джеймс.

— Е, във всеки случай — продължи Хедър, — всичко това няма никакво значение за мама. Лекарите не са измислили начин да излекуват рака й.

Преди разговорът да се насочи към подробностите около диагнозата, Марджъри успя да смени темата.

Телефонът иззвъня и Джон се обади. Един писклив глас се представи като Питърсън.

— Исках да ви съобщя, преди да си тръгна — каза той. — В Лондон съм. Европейското заседание на Съвета току-що свърши. Мисля, че получих онова, което ви трябва или поне част от него.

— Страхотно — бързо отвърна Джон. — Много хубаво.

— Казвам „част“, защото не съм сигурен, че американците ще пратят всичко, от което се нуждаете. Твърдят, че имали предвид и други приложения, освен вашия експеримент с тахионите, искам да кажа.

— Мога ли да получа списък на онова, което имат?

— В момента работя по него. Чуйте, трябва да приключим. Исках само да ви съобщя.

— Добре. Чудесно. И… и благодаря!

Новината промени насоката на партито. Хедър и Джеймс не знаеха нищо за експеримента на Джон, тъй че трябваше много да им се обяснява преди да са в състояние да разберат значението на телефонното обаждане. Ренфрю й Маркъм се редуваха да обясняват принципната идея, като прескочиха сложните въпроси на трансформациите на Лоренц и как тахионите могат да се връщат назад във времето, защото за това щеше да им трябва черна дъска. Марджъри се появи от кухнята, като изтриваше ръце в престилката си. Мъжките гласове звучаха авторитетно и кънтяха в малката трапезария. Свещите окъпваха лицата около масата в бледожълта светлина. Жените задаваха въпроси с все по-висок тон.

— Струва ми се странно да мисля за хората от собственото ни минало като действителни — сдържано каза Марджъри. Главите се обърнаха към нея. — Тоест, да си ги представям като все още живи и в известен смисъл, поддаващи се на промяна…

За миг компанията остана безмълвна. Неколцина се намръщиха. Начинът, по който Марджъри беше поставила въпроса, ги извади от равновесие. Тази вечер често бяха говорили за промяната на нещата за в бъдеще. Но да си представяш и миналото като живо, като движещо се и гъвкаво нещо…

Моментът отмина и Марджъри отиде пак в кухнята. Върна се не с един, а с три десерта. Когато ги остави върху масата, piece de resistance — сладкиш от целувки с ранни малини и разбита сметана — предизвика вълната от ахкания, която тя очакваше. Първият десерт бе последван от чаши с ягодов крем и голяма стъклена купа с грижливо украсена плодова салата с шери.

— Марджъри, това е прекалено много — възрази Джеймс.

Джон седеше и мълчаливо сияеше, докато гостите засипваха жена му с похвали. Дори Джан успя да се справи с две порции, макар да отказа салатата.

— Струва ми се — отбеляза Грег, — че сладкишите сигурно са английският заместител на секса.

След десерта компанията се премести до камината, докато Грег и Джон разчистваха съдовете. Когато донесе приборите за чая, Марджъри почувства, че в тялото й се просмуква топла отмала. Със спускането на мрака в стаята беше захладняло и тя използва малък блестящ нагревател, за да затопли чашите. Огънят пращеше и хвърляше оранжеви искри върху износения килим.

— Предполага се, че кафето е вредно, но трябва да кажа, че върви добре с алкохола — отбеляза тя. — Иска ли някой? Имаме „Драмбуй“, „Коантрйо“ и „Гран марние“. Оригинални.

Сега, когато вечерята бе свършила, тя спокойно се отпусна. Задълженията й приключиха с раздаването на чашите. Навън се надигаше вятър. Завесите бяха дръпнати и Марджъри можеше да види силуетите на боровите клони, които се люлееха в нощта. Дневната беше оазис от светлина, покой и стабилност.

Сякаш прочела мислите й, Джан тихо изрецитира:

— „Бие ли часовникът на камбанарията от десет до три? И още мед за чая има ли?“

Всички те преувеличаваха, помисли си Марджъри, особено пресата. В края на краищата, историята представляваше поредица от кризи и засега всички те бяха оцелели. Джон се тревожеше, тя знаеше това, но нещата всъщност не се бяха променили чак толкова.

25 септември 1962 г.

Гордън Бърнстейн съзнателно бавно спускаше надолу молива. Държеше го между палеца и показалеца си и гледаше как връхчето му потрепва във въздуха. Това беше безпогрешна проверка — щом допря графита до изкуствената повърхност на масата, треперенето на дланта му предизвика непрекъснато почукване. Независимо колко силно желаеше ръката му да е неподвижна, почукването продължаваше. Когато се заслуша в него, стори му се, че то се ускорява и става по-силно от тихото пухтене на вакуумните помпи около него.

Гордън рязко заби молива надолу, като издълба черна дупчица в масата, счупи графита и посипа наоколо парченца дърво и жълта боя.

— Хей…

Той сепнато вдигна глава. До него стоеше Албърт Купър. От колко ли време беше тук?

— Хм, направихме проверка с Доктор Гръндкайнд — каза Купър, извърнал очи настрани от молива. — Цялата им апаратура е чиста.

— Ти лично ли се увери? — Гласът на Гордън бе писклив, дрезгав и си личеше, че се опитва да се овладее.

— Да. Е, постоянното ми мотаене наоколо май почва да ги уморява — стеснително отвърна Купър. — Този път дори изключиха всичките си апарати от мрежата.

Гордън мълчаливо кимна.

— Е, предполагам, че това е всичко.

— Какво искаш да кажеш? — спокойно попита Гордън.

— Виж, работим по този въпрос от — колко? — четири дни.

— И какво?

— Стигнахме до задънена улица.

— Защо?

— Групата по ниски температури на Гръндкайнд беше последният кандидат от списъка ни. Проверихме всички в сградата.

— Точно така.

— И този шум — не може да идва от тях.

— Ъ-хъ.

— Вече знаем, че той не прониква отвън.

— Жицата, която опънахме около апарата, доказва това — съгласи се Гордън, като кимна към металната клетка, която сега обгръщаше цялото магнитно съоръжение. — Тя би трябвало да не пропуска случайни сигнали.