— Добро утро, Доктор Ренфрю. — Равният глас беше точно такъв, какъвто очакваше да е.
— Добро утро, г-н Питърсън — промърмори той, като подаде голямата си, квадратна длан. — Приятно ми е да се запознаем. — По дяволите, защо ли го беше казал? Това почти можеше да е гласът на баща му: „Радвам съ да съ запознайм, момко“. Започваше да става параноичен. Лицето на Питърсън не изразяваше нищо друго, освен сериозно отношение към работата му.
— Това ли е експериментът? — с разсеян вид се огледа Питърсън.
— Да. Искате ли първо да го разгледате?
— Ако обичате.
Минаха покрай няколко стари сиви шкафа английско производство и покрай по-нови уреди, поставени в ярко оцветени облицовки от „Тектроникс“, „Физикс Интернешънъл“ и други американски фирми. Тези яркочервени и жълти елементи бяха закупени с малка сума, отпусната от Съвета. Ренфрю поведе Питърсън към сложните апарати, разположени между полюсите на голям магнит.
— Свръхпроводящо устройство, разбира се. Трябва ни огромна сила на полето, за да получим остра, ясна линия по време на предаването.
Питърсън огледа лабиринта от жици и датчици. Над тях се извисяваха ред след ред електронни уреди. Той посочи към един от тях и попита за предназначението му.
— О, мислех, че няма да ви интересува техническата страна на въпроса — изненада се Ренфрю.
— Напротив.
— Ами, там вътре имаме голямо количество индиев антимонид, вижте… — Той посочи към веществото между магнитните полюси. — Бомбардираме го с високоенергийни йони. Когато се сблъскват с индия, те се разпадат на тахиони. Това е сложна, много чувствителна йонно-ядрена реакция. — Той погледна към Питърсън. — Тахионите са частици, които се движат по-бързо от светлината, нали знаете? От другата страна… — той посочи около магнитите и поведе Питърсън към продълговат, син, цилиндричен резервоар на десет метра от магнитите, — ние притегляме тахионите и ги фокусираме в лъч. Те имат своя енергия и спин, затова реагират само с индиеви ядра в силно магнитно поле.
— А когато се сблъскат с нещо по пътя си?
— Там е въпросът — рязко отвърна Ренфрю. — Тахионите трябва да се сблъскат с ядрото в точно определено състояние на енергия и спин, преди да загубят каквато и да е енергия в този процес. Те преминават точно през обикновена материя. Именно затова можем да ги изстреляме на светлинни години разстояние, без да променят посоката си.
Питърсън не отвърна нищо. Той се намръщи към уредите.
— Но когато един от нашите тахиони се сблъска с индиево ядро в точно определеното състояние — продължи Ренфрю, — ситуация, която в природата не се случва много често — то ще бъде погълнато. Това отклонява посоката на спина на индиевото ядро, накъдето и да сочи. Мислете за индиевото ядро като за малка стрелка, която се отклонява встрани. Ако всички малки стрелки сочат в една посока преди да пристигнат тахионите, те ще бъдат разбъркани. Това ще се забележи и…
— Разбирам, разбирам — презрително го прекъсна Питърсън. Ренфрю се зачуди дали не беше прекалил с малките стрелки. Щеше да е фатално, ако Питърсън си помислеше, че го подценява — което разбира се, бе самата истина. — Предполагам, че този индий е на някой друг?
Ренфрю затаи дъх. Това беше деликатният момент.
— Да. Експеримент, проведен през 1963 г. — бавно отвърна той.
— Прочетох предварителния отчет — сухо заяви Питърсън. — Тези документи често са подвеждащи, но това успях да разбера. Техническият персонал ми каза, че изглежда разумно, но не мога да повярвам в някои от нещата, които сте написали. Тази работа с промяната на миналото…
— Вижте, ще дойде колегата Маркъм — той ще ви обясни въпроса.
— Ако може.
— Разбира се. Ала причината никой да не се е опитвал да прати послания в миналото става очевидна веднага, щом се замислите. Ние можем да построим предавател, но няма приемник. Никой в миналото не е създал такъв.
Питърсън се намръщи.
— Ами, да…
Ренфрю ентусиазирано продължи:
— Ние естествено построихме такъв, за да извършим предварителните си експерименти. Но хората през 1963 г. не са знаели за тахионите. Така че номерът е да се намесим с нещо, което вече им е известно. Това е съобщението.
— Хм.
— Опитваме се да съсредоточим взривове от тахиони и да ги насочим точно така…
— Почакайте — каза Питърсън, като вдигна ръка. — Накъде да ги насочите? Къде е 1963 г.?
— Доста далеч, както се оказва. След 1963 г. земята се е въртяла около слънцето, докато самото слънце се е въртяло около центъра на галактиката и така нататък. Съберете всичко това и ще откриете, че 1963 г. е доста далеч.
— В сравнение с какво?
— Ами, в сравнение с центъра на масата на местната група галактики, разбира се. Имайте предвид, че и местната група се движи по отношение на отправната рамка, осигурена от микровълновия радиационен фон и…
— Вижте, оставете терминологията, става ли? Та казвате, че 1963 г. е някъде в небето?
— Точно така. Ние пратихме лъч тахиони, за да уцелим въпросното място. Мястото, заемано от Земята точно по онова време.
— Звучи ми невъзможно.
Ренфрю премери думите си.
— Не мисля така. Номерът е в създаването на тахиони с принципно безкрайна скорост…
Питърсън сухо и уморено се усмихна.
— А, „принципно безкрайна“ значи? Комичен специализиран жаргон.
— Искам да кажа с неизмеримо висока скорост — поясни Ренфрю. — Съжалявам за терминологията, ако тя ви безпокои.
— Ами, вижте, просто се опитвам да разбера.
— Да, да, извинявайте, може да съм попрекалил. — Ренфрю видимо се приготви за нова атака. — Имайте предвид, че същината на номера тук е да получим тези високоскоростни тахиони. После, ако успеем да уцелим точното място в пространството, можем да пратим послание доста назад във времето.
— И тези тахионови лъчи ще преминат право през някоя звезда?
Ренфрю се намръщи.
— Всъщност, не знаем. Има вероятност други реакции — между тези тахиони и други ядра, освен индиевите — да са сравнително силни. Все още няма данни за тези напречни разрези. Ако е така, попадането на планета или звезда на пътя им може да представлява проблем.
— Но сте правили по-прости опити, нали? Четох в отчета…
— Да, да, те бяха изключително успешни.
— Ами, все пак… — Питърсън посочи към лабиринта от уреди. — Този експеримент ми се струва интересен. Похвален. Но… — той поклати глава, — хм, удивен съм, че сте получили пари за него.
Лицето на Ренфрю се напрегна.
— Парите изобщо не са толкова много.
Питърсън въздъхна.
— Вижте сега, Доктор Ренфрю, ще бъда откровен с вас. Дошъл съм тук, за да направя преценка от името на Съвета, защото някои доста големи имена казаха, че в него имало някакъв смисъл. Не мисля, че притежавам специалните познания, за да направя както трябва тази преценка. Същото се отнася и за останалите членове на Съвета. В по-голямата си част ние сме еколози, биолози и администратори.
— Би трябвало да има по-широки специалисти.
— Да, естествено. В миналото идеята ни беше при нужда да викаме специалисти.
Ренфрю навъсено подметна:
— Я се свържете с Дейвис от Кралския колеж в Лондон. Той разбира от тази работа и…
— Няма време за това. Ние търсим спешни мерки.
— Толкова ли е зле? — бавно попита Ренфрю.
Питърсън замълча, сякаш бе стигнал прекалено далеч.
— Да. Така изглежда. — Мога да действам бързо, ако това е идеята ви — оживено каза Ренфрю.
— Вероятно ще се наложи.
— Би било по-добре, ако получим напълно ново поколение апаратура. — Ренфрю обхвана със замах лабораторията. — Американците са разработили нови електронни уреди, които биха подобрили нещата. Нужни са ни, за да сме наистина сигурни, че вършим нещо. Повечето от апаратурата, която ми трябва, се разработва в техните национални лаборатории — Брукхейвън и така нататък.
Питърсън кимна.
— Така пишеше в отчета ви. Затова и искам днес да се видя с онзи човек Маркъм.
— Той има ли необходимата тежест, за да наклони везните?