Докато минаваше обратно през „Саут Фийлд“, той си спомни студентското благоговение, което изпитваше през онези първи четири дълги години. Колумбия беше внушителна. Професорите й бяха световно известни, сградите и лабораториите — импозантни. Никога не бе подозирал, че това място може да е мелница, произвеждаща интелигентни троли, готови и способни да свързват електрическите вериги, да чертаят диаграми, да въртят бръмчащите колела на промишлеността. Никога не си беше помислял, че институциите могат да устояват или да се сгромолясват, поради прищевките на неколцина индивиди, на няколко непроверени предубеждения. Никога. Религиите не проповядват съмнение.

Гордън взе такси до града. Колата дрънчеше из дупките по някои от страничните улички, пълен контраст с гладките калифорнийски булеварди. Той се радваше, че Пени беше отказала да дойде — пържещ се под августовското слънце, градът не бе в най-добрата си форма.

Откакто се беше споменало за брак, между двамата се породи напрежение. Може би кратката раздяла щеше да помогне. Да остави въпроса да отплува в миналото. Гордън гледаше мъглата от лица, която се носеше навън. Тук имаше някакво подземно буботене, като шума от движещото се под Бродуей метро. Кухият, тежък тътен му се струваше странно заплашителен със небрежното си напомняне за други хора, които живеят своя чужд живот, напълно несведущи за ядрения магнитен резонанс и загадъчните, загорели от слънцето калифорнийци. Неговите проблеми си бяха само негови, а не универсални. И Гордън разбираше, че всеки път, щом се опиташе да се съсредоточи върху Пени, мислите му се разбягваха в безопасните ниши на объркания спонтанен резонанс. Толкова за твърдението, че човек сам бил ковач на съдбата си.

Той излезе от таксито на улицата, където се изправи, премигвайки на силната слънчева светлина. Същите препълнени кофи за смет излъчваха своята миризма, същите решетки, същата бакалия „Грундвайс“ на ъгъла. Тъмнооки млади домакини, които мъкнеха пазарски торби и подбираха бъбрещите си деца. Жените бяха консервативно облечени и единственият намек за онова, което се криеше под повърхността, бяха широките им, начервени, чувствени устни. Наоколо бързаха мъже в сиви делови костюми, с късо подстригани черни коси.

Майка му беше на площадката и широко разпери ръце, когато Гордън приближи. Той я целуна като добър син. Когато влезе в старата дневна с нейните странни, близки миризми — „Те са в мебелите, във вещите, те са с нас завинаги“, — тя го обгърна. Той реши просто да остави всичко както си е. Нека майка му разкаже месеците на грижливо съхранявани клюки, да му покаже снимките от годежа на далечни роднини, да му приготви „по изключение, хубава домашна храна“ — кълцан черен дроб, кнедли и ребърца. Слушаха ритмите на калипсо от старата кафява „Моторола“ в ъгъла. По-късно слязоха да видят семейство Грундвайс — „Той три пъти ми казва, доведи долу това момче. Ще му дам ябълка като едно време“ — й обиколиха блока, като поздравяваха приятели, сериозно обсъждаха статистиката за земетресенията, подхвърлиха футболната топка под отслабващата лятна светлина на тайфа хлапета, които играеха на площадката. На следващия ден само от това едно-единствено хвърляне — „Можеш ли да повярваш?“ — го боляха ръцете.

Остана два дни. Намина сестра му, енергична, оживена и странно спокойна. Тъмните й вежди се вдигаха на всяко изречение, при всяко помръдване на лицето й и образуваха танцуващи скоби. Идваха приятели. Гордън извървя цялата 70-та улица, за да намери калифорнийско вино за тези случаи, но той беше единственият, който изпи повече от една чаша. И все пак, те разговаряха и се шегуваха толкова оживено, колкото и всяка компания в Ла Хола, без да смятат алкохола за задължителен.

Освен майка му. Достатъчно скоро тя изчерпа новините за съседите и разчиташе на приятелите или сестра му да поддържат разговора. Останала сама с него, почти не говореше. Гордън откри, че бавно потъва в този вакуум. Когато бе дете, апартаментът постоянно бръмчеше, освен в последните мигове на баща му и сега тишината го притесняваше. Той разказа на майка си за битката около работата му. За Сол Шрифър. (Не, тя не била гледала новините по телевизията, но чула за това. Нали му писала, не си ли спомнял?) За спонтанния резонанс. За предупреждението на Тюлар. И накрая за Пени. Майка му не можеше, нямаше, не би могла да повярва, че някое момиче ще отхвърли мъж като нейния син. За какво се мислела, че да стори това? Гордън намери тази реакция за неочаквано приятна — бе забравил способността на майките да подхранват егото на синовете си. Той й призна, че някак си е свикнал да мисли, че те с Пени ще се установят в нещо по-обикновено („по-прилично“, поправи го майка му). Изненадал се, като разбрал, че Пени не е на неговото мнение. Тогава с него станало нещо. Опита се да го обясни на майка си. Тя издаваше познатите, окуражителни звуци.

— Може би, не знам, беше… С Пени искахме да продължим, след като всичко друго се разпада… — Но пак не бе точно онова, което искаше да каже. Усещаше, че думите са погрешни, още щом ги изречеше. Майка му обаче разбираше.

— Тя не знае какво какво е, това ли те изненадва? Опитах се да ти го кажа още тогава.

Гордън поклати глава и смутен, отпи от чая си. Разбираше, че е безполезно. Всичко в него беше объркано и изведнъж вече не му се искаше да разговаря за Пени. Отново се върна на физиката, а майка му с нова енергия чукна с лъжичката по чаената чинийка и се усмихна.

— Добра работа, да, това е добре за теб. Покажи й какво е загубила като… — и продължи нататък, по-дълго, отколкото искаше Гордън. Той усети, че в него се надига настойчива ярост и отклони мислите си от тези мътни въпроси, свързани с жените. Докато майчиният му глас продължаваше да бръмчи в тежкия въздух, Гордън се замисли за Клаудия Цинс, запрехвърля в главата си цифри и апаратура. Тъкмо разработваше някои планове, когато до него достигнаха фразите й: смятала, че той напуска Пени. „Ъ?“ — заекна Гордън и тя озадачено отвърна: „Ами, щом момичето те е отхвърлило…“ — и последва поредица от аргументи. Това прекалено много му напомняше за дебатите кога трябва да се прибира от срещи, какви дрехи да носи и всички други дребни неща, които накрая го принудиха да се изнесе в свой собствен апартамент. Доказателствата й завършиха със същото тъжно поклащане на глава и „Ти си фартуц, Гордън, фартуц…“. Той промени темата, каза, че искал да се обади на чичо Хърб.

— Той е в Масачузетс. Купи евтино пратка от шапки и сега отива там, за да ги продаде. Пазарът падна капуш, защото Кенеди изобщо не носи шапка, но чичо ти разчита на мъжете от Нова Англия, техните глави са хладни.

Тя направи още чай, после излязоха на разходка. Мълчанието помежду им растеше. Гордън не направи опит да прехвърли мост между двама им. Майка му беше кипнала за Пени, той виждаше това, но вече му бе дошло до гуша. Можеше да остане по-дълго, но растящото мълчание обещаваше само още неприятности. Реши да остане за през нощта, заведе я на театър, но не на Бродуей и сложи край на вечерта със сладкиши в „Хенри VIII“. На следващата сутрин хвана самолета в 8:28 за крайбрежието.

12 август 1963 г.

Купър погледна със съмнение.

— И смяташ, че това е достатъчно?

— Засега, да. Кой знае? — сви рамене Гордън. — А може би и завинаги.

— Поне би трябвало да попълня някои от наблюденията за високоенергийното поле.

— Не е толкова важно.

— След онова, което направи с мен онази комисия, искам да бъда сигурен…

— Отговорът не е в повечето данни. Трябва ти повече четене по принципните положения, повече анализ на твоите данни, такива неща. А не повече данни, които да изкипят от лабораторията.

— Сигурен ли си?

— Утре можеш да свършваш с работата тук.

— Хм. Ами, добре.

Всъщност, Купър навярно би могъл да подкрепи тезата си с още данни. Гордън обаче никога не беше харесвал свеждането на всеки ефект до прекалено много цифри, най-вече защото смяташе, че това убива въображението. След известно време виждаш само онова, което очакваш да видиш. Откъде можеше да е сигурен, че Купър наистина записва всички данни така, както се получават?